О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
София, 07.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.10.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 481/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК във вр. с чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗПК”Л” АД, гр. С. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 209/ 19. 01. 2009 год., по в.гр.д. № 2178/2007 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради преклудиране правото на ищците да търсят обезвреда по реда на чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./, предвид идентичността на предявените от тях в наказателното производство срещу деликвента искови претенции за неимуществени вреди, основани на чл.45 ЗЗД.
Алтернативно касаторът поддържа и оплакване за неправилност, като изложените в тази вр. съображения се свеждат до необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на материалния закон, основание за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Според инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване е обусловена от дадено от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и трайно установената съдебна практика разрешение на значимия за изхода от конкретния правен спор въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, както и от „изложените в противоречие с трайно установената практика на съдилищата решаващи мотиви в обжалвания съдебен акт, свързани с допустимостта и основателността на предявените искове по чл.407 , ал.1 ТЗ/ отм./”.
При обосноваване достъпа до касационен контрол по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК касаторът се е позовал на ППВС № 9/61 год.; ППВС № 7/77 год. и решение № 53/81 год. по н.о.х.д. № 41/81 год.на ОСНК на ВС, а израз на визираното противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, според изложеното в обстоятелствената част на касационната жалба, се явяват влезлите в сила решения: № 435/70 год. по н.д. № 261/70 год.; № 850/ 58 год., по гр.д. № 764/58 год.; № 865/91 год., по н.д. № 783/91 год. на І. н.о.; № 2173/76 год., по гр.д. № 1687/76 год.; № 777/85 год., по гр.д. № 519/85 год.; № 2795/ 73 год., по гр.д. № 1801/73 год.; № 47/80 год., по н.д. № 1337/79 год.; № 322/73 год., по н.д. № 234/73 год.; № 625/ 69 год., по н.д. № 547/ 69 год. и № 1365/72 год., по н.д. № 1126/72 год., всичките на отделни състави на ВС.
Ответниците по касационната жалба, в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, не са заявили становище по допустимостта и основателността на касационното обжалване.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страната, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК и данните по делото, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки формалното съответствие на касационната жалба с изискванията на процесуалния закон за нейната редовност, искането за достъп до касационен контрол е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение, с което при условията на чл. 208, ал.1 ГПК/ отм./ е осъден касатора, в качеството му на ответник по предявения срещу него в субективно съединяване иск по чл.407, ал.1 ТЗ / отм./ да заплати на М. Г. А. от гр. С. допълнително и сума от 6 600 лв., представляваща разликата над присъденото с първоинстанционния съдебен акт обезщетение от 8 400 лв. до пълния заявен размер от 15 000лв., за причинените и в резултат на виновно предизвикано на 01.10.2004 год. ПТП морални вреди и да остави в сила решението на СГС от 24.08.2007 год. по гр.д. № 2958/ 2006 в останалата му част, с която исковите претенции на А. Я. А. и на М. Г. А. са уважени – първата до размера на сумата 2000 лв. – обезщетение за неимуществени щети и 1408.22 лв.- имуществени вреди, а втората за сумата от 8 400 лв. въззивният съд е счел за доказани предпоставките на закона за пряко ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на ответното дружество, като застраховател на гражданската отговорност на деликвента, причинил процесното ПТП по задължителната имуществена застраховка „гражданска отговорност”.
Отчитайки установените въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаната съдебно медицинска експертиза травматичните увреждания на всеки един от пострадалите, техния вид, характер, периода на извършената хоспитализация на ищцата и продължителността на проведеното на същата домашно лечение, както и преживяния от катастрофата и последиците и емоционален шок Софийски апелативен съд е приел, че именно в присъдения размер обезщетението за понесените от увредените от ПТП лица, морални щети удовлетворява критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД.
Размерът на паричната компенсация за причинената на ищеца А. имуществена вреда решаващата инстанция е обосновал със заключението на изслушаната съдебно- техническа експертиза за пазарната стойност на ремонта на притежавания от него товарен автомобил „М” с ДК № Х* и вече изплатената на това основание от застрахователя сума от 6 774.60 лв.
Като неоснователни въззивният съд е преценил направените в тази вр. от ответника застраховател възражения – за съпричиняване на пътно-транспортното произшествие от пострадалите лица, за силата на пресъдено нещо, произтичаща от влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 17/2005 год. на Сливенския военен съд по отношение размера на предизвиканите от престъпното деяние неимуществени и имуществени вреди и за недължимост на средства за ремонт на автомобила на пострадалите по пазарни цени при условията на уговорена със застрахования „тотална щета”.
Изложени са подробни съображения, че влязлата в сила присъда на наказателния съд, по изрична разпоредба на закона- чл.222 ГПК/ отм./ е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, само в определените от законодателя граници – извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността и на дееца. Поради това обстоятелството, че разрешените от наказателния съд въпроси за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалите и за размера на вредите – имуществени и неимуществени не са елементи от състава на конкретното престъпление и правната квалификация на деянието, то същите се намират извън обхвата на чл.372, ал.2 НПК/ отм./ и не съществува процесуална забрана, произтичаща от установителното действие на силата на пресъдено нещо, пререшаването им в образуваното по предявените срещу застрахователя искове, основани на чл. 407, ал.1 ТЗ/ отм./гражданско производство.
Затова позовавайки се на липсата на ангажирани по делото допустими доказателства, въз основа на които по несъмнен начин да е установено , че към релевантния за спора момент пострадалата А. е била без обезопасителен колан- задължително изискване по чл.135, т.2 ЗДвП, в редакцията на закона, публикувана в ДВ бр.85/2004 год., Софийски апелативен съд е приел за недоказано твърдяното съпричиняване на вредата и е отрекъл да е налице основание за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Следователно от решаващите мотиви на въззивния съд се налага правен извод, че поставеният от касатора материалноправен въпрос за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД попада в приложеното поле на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването му обуславя крайния правен резултат по конкретния правен спор.
По отношение на същия, обаче, визираните основания за селекция на касационните жалби- допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол – отсъстват.
Противоречие с практиката на ВКС по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроси на материалното право означава неправилно прилагане на материалноправни норми от действащото право от страна на въззивния съд, по тълкуването на които е налице задължителна практика на ВКС, какъвто не е разглежданият случай.
Цитираната в тази вр. задължителна съдебна практика на ВКС не въвежда различни от приетите в мотивите на обжалвания съдебен акт предпоставки за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, за да съществува противоречие по см. на т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
ППВС № 9/61 год. не се визира пряко приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, поради което като неотносимо не следва да бъде обсъждано в контекста на твърдяното противоречие.
В останалите посочени по- горе задължителни за съдилищата актове на върховната инстанция е възприето разбирането, че като фактически въпрос съпричиняването на вредоносния резултат подлежи на установяване във всеки конкретен случаи и застрахователят, чиято отговорност е функционално обусловена от основанията за отговорност на самия застрахован може да възразява по предявен срещу него пряк иск, че за увреждането е допринесъл самият пострадал.
Следователно, като е разгледал основателността на въведеното от ответника възражение, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД, подлагайки на преценка поведението на ищците към момента на настъпване на процесното ПТП и наличието на причинно следствената връзка с последното, въззивният съд не е възприел различно от даденото от касационната инстанция тълкуване на закона.
Отделен остава въпросът дали извършената от решаващия съд преценка е правилна и съобразена с изискванията на процесуалния закон, но той като относим към обосноваността и законосъобразността на обжалваното решение е правно ирелевантен за допускане на самото касационното обжалване.
Неоснователно е и позоваването на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Приносът на увреденото лице за настъпване на вредата, в хипотезата на предизвикано ПТП е специфичен за всеки отделен случай, поради което изводите на решаващата инстанция за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД всякога са изградени въз основа на конкретните факти и доказателства по делото, което обуславя и съществуващо различие в отделните съдебни актове на съдилищата, цитирани от касатора.
В този смисъл израз на ноторно съществуващата единна практика на съдилищата по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД се явява именно осъществяваната от решаващия съд въз основа на доказателствата, преценка на индивидуалните действия на увредения, били те виновни или не и тяхната връзка на причина и следствие с увреждането.
Що се касае до твърдението на касатора, че „изложеното в мотивите на обжалвания съдебен акт за допустимостта и основателността на предявените искове по чл.407 , ал.1 ТЗ/ отм./ е в противоречие с трайно установената практика на съдилищата”, то същото не съставлява конкретно формулиран въпрос на процесуалното и/ или материално право по см. на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Обстоятелството, че с нормата на чл.284, ал.3,т.1 ГПК законодателят е възложил в тежест на касатора да установи предпоставките- главна и допълнителна за допускане на факултативен касационен контрол, то за настоящата инстанция отсъства процесуална възможност, вкл. по съображения следващи от диспозитивното начало и принципът за равенството на страните в процеса сама, въз основа данните по делото да изведе онези разрешени от въззивния съд значими за допустимостта и основателността въпроси, обусловили съдържанието на постановеното решение, от които изходът на делото зависи.
Вярно е , че в обстоятелствената част на касационната жалба касаторът пространно визира множество нарушения на процесуалните правила и материалния закон, но доколкото същите са касационни основания по чл.281,т.2 и т.3 ГПК, то те не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 209/ 19. 01. 2009 год., по в. гр. д. № 2178/2007 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: