О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№181
гр. София, 11.04.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 4393 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение №910 от 28.06.2018г. по гр.д. № 1236/2018г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 876 от 14.03.2018г. по гр.д.№ 9985/2017г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от А. И. А. и Ц. П. А. против А. Р. А. иск за признаване правото на собственост по давност върху поземлен имот с площ 1792 кв.м. в землището на [населено място], местн. “М. орех”, представляващ УПИ *-*-за производствени и складови дейности в кв.3, съответстващ на поземлен имот № * по картата на землището, обособен от разделянето на поземлен имот № *.
Касационната жалба е подадена от ищците А. И. А. и Ц. П. А. чрез пълномощника адв. Д.. Твърди се, че решението е неправилно поради нарушение на закона, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1/ приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването; коя страна какви обстоятелства следва да доказва; 2/ задължение ли е на съда да обсъди противоречивите свидетелски показания и как трябва да бъдат съпоставени свидетелските показания.
Ответникът А. Р. А. в писмения си отговор, изготвен от адв. Б., моли да не бъде допускано касационно обжалване. Претендира разноски.
П. страна А. М. Д., чрез пълномощника си адв. К. също изразява становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Ищците А. и Ц. А. претендират да са собственици на спорния имот по давност, а ответникът притежава нотариален акт за собственост въз основа на договор за покупко-продажба от 2017г., сключен с третото лице-помагач А. Д..
Установено е, че през 2000г. братята И. Д. /баща на ищеца/ и М. Д. /баща на третото лице-помагач/ са закупили от държавата земя с площ 3972 кв.м., която е прилежаща площ към обект “овчарник”, представляваща парцел 3 по плана на стопанския двор на [населено място]. Същата година приобретателите, заедно със съпругите си, са продали имота на ищеца А. И. А. и на подпомагащата страна А. М. Д., като е уговорено, че А. А. ще ползва югозападната половина от имота, а А. Д. – североизточната. През 2017г. А. М. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение върху недвижим имот, предназначен за производствена и складова дейност, с площ 1792 кв.м. в землището на Куклен местн. “М. орех”, представляващ УПИ *-*-за производствени и складови дейности, в кв.3 по ПУП-ПРЗ, съответстващ на поземлен имот № *, обособен от разделянето на ПИ *, заедно с намиращата се в имота стопанска постройка, застроена на 100 кв.м. Същият този имот А. Д. е продал на ответника А. Р. А..
Ищците твърдят че владеят имота изцяло още от момента на придобиването му през 2000г., като през 2006г. е одобрено изменение на ПУП-ПРЗ, с което от имота са обособени два УПИ, а именно: процесния УПИ *-*-за производствени и складови дейности, който по картата на землището е ПИ № * и УПИ *.-*-за производствени и складови дейности, който по картата на землището е ПИ № *. При тези твърдения съдът е приел, че в тежест на ищците е да установят дали и кога са установили владение върху целия имот /за периода, през който имотът е бил един/, а след разделянето на два имота, че са установили фактическа власт върху спорния имот.
Обсъждайки изнесеното в показанията на разпитаните свидетели относно фактическата власт и ползването на имота, съдът е намерил за недоказано жалбоподателите да са установили владение върху целия съсобствен имот, а след разделянето му на два имота – върху спорния имот ПИ *. Напротив, още в договора за покупко-продажба ползването на имота е разпределено между двамата съсобственици. От писмените доказателства и от показанията на свидетелката Г. е видно, че казаните за изваряване на ракия се намират в съседния имот – ПИ *, УПИ *.-*, който е част от първоначалния общ имот парцел 3 от стопанския двор на [населено място]. Единствено свидетелят К. твърди, че А. А. е владял целия имот, но съдът не е кредитирал показанията му като изолирани и опровергани от останалите гласни доказателства по делото. От тези доказателства – свидетелски показания и кореспондиращите им писмени доказателства, се установява, че в частта от имота, преди разделянето му, бащата на Д. е отглеждал животни, впоследствие самият Д. е отглеждал овце и говеда /приложени са доказателства за регистрацията му като земеделски производител/ и след това е дал имота под наем. Ето защо е счел, че по делото не се установява изобщо, а още по-малко при условията на пълно и главно доказване, А. да са установили владение върху спорния имот. Като не са провели такова доказване, те не са опровергали обвързващата сила на констативния нотариален акт, който легитимира А. Д. като собственик на спорния недвижим имот на основание давностно владение. Чрез доказване правото му на собственост се доказва и правото на собственост по силата на транслативно правоприемство на купувача – А. А.. Затова предявеният установителен иск за признаване правото на собственост е намерен за неоснователен.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Поставеният въпрос за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването, не е разрешен в отклонение от практиката по Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК, както считат касаторите. Съдът се е позовал на тълкувателния акт и е приел, че е в тежест на ищците да докажат, че са упражнявали владение върху целия имот преди разделянето му и върху спорния имот, след разделянето. Не може да бъде възприета тезата на касаторите, че фактическата им власт е установена на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Правото на собственост е придобито в съсобственост между А. А. и А. Д.. В този случай, предвид уредения в закона режим за управление, ползване и поддържане на общата вещ /чл. 30 – 32 ЗС/, то установената от единия съсобственик фактическа власт върху вещта, съставлява владение на собствената идеална част, но държане на частта на другия съсобственик. Именно в такава насока са и разсъжденията на съда.
Вторият правен въпрос е свързан със задълженията на съда при обсъждане на противоречиви свидетелски показания. Твърди се, че действията на съда са в отклонение от практиката по Решение № 297 от 22.12.2014г. по гр.д. № 4004/2014г. на I г.о., Решение № 700 от 28.10.2010г. по гр.д. № 91/2010г. на IV г.о., Решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на IV г.о. и Решение № 140 от 23.03.2010г. по гр.д. № 4755/2008г. на I г.о. В първото решение е извършено позоваване на останалите три, които изискват съдът да обсъди показанията свидетелите, като извърши преценка на достоверността им; изводът защо се дава вяра на един свидетел, а на друг – не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели и на съпоставка с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите доказателства. Решаващият съд е изпълнил тези своя задължения при формиране на мотивите си. Показанията на свидетелите са обсъдени и поотделно, и в съвкупност, като са съпоставени с установеното от писмените доказателства и на тази база е направен извод на кои свидетели да не се дава вяра и за кои конкретни факти.
Въз основа на изложеното не може да бъде допуснато касационно обжалване и по двата поставени правни въпроса.
В полза на ответника следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 900 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 910 от 28.06.2018г. по гр.д. № 1236/2018г. на Пловдивски окръжен съд по касационната жалба на А. И. А. и Ц. П. А..
ОСЪЖДА А. И. А. ЕГН [ЕГН] и Ц. П. А. ЕГН [ЕГН] да заплатят на А. Р. А. от [населено място], [улица] сумата 900 /деветстотин/ лева разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: