ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 181
гр. София, 14.08.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ търговско отделение в закрито заседание на 14 февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията ЧОРБАДЖИЕВА търговско дело № 2302/2016 г.
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалби на [фирма] срещу решение № 1051/25 май 2016 г., постановено по т.д. № 1209/2016 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 117/15 януари 2016 г. по т.д. № 310/2015 г. на СГС, VІ ТО, 10 състав. С първоинстанционното решение на СГС [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], К. сумата 30509.34 лв., представляваща получена на отпаднало основание временна цена за достъп, за периода септември 2012 г. – юни 2013 г., на основание чл. 55, ал.1 пр.3 ЗЗД, законната лихва върху нея от 26 януари 2015 г. до окончателното й плащане, сумата 161.18 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 08 януари 2015 г. до 26 януари 2015 г., както и 3224.29 лв. разноски. С жалбата са въведени оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора 11 въпроса.
Ответникът по касация [фирма] не е взел становище по жалбата.
Нестоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срок от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол въззивно решение на Софийския апелативен съд и се явява процесуално допустима.
За да потвърди решението на СГС, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на инсталация за производство на ел. енергия от възобновяеми източници – малка електроцентрала с фотоволтаични модули, чието ползване е надлежно разрешено. С договор от 28.02.2012 г. между страните по делото са уговорени условията за присъединяване на централата към преносната и към разделителната мрежа, а с договор от 20 юни 2012 г. са съгласувани условията, при които касаторът като разпределително предприятие осигурява на ищеца – производител достъп до електроразпределителната мрежа, както и пренос на количествата ел. енергия, произведена от съоръженията на ищеца.
С решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, прието на основание чл. 32 ал.4 и чл. 30 ал.1 т.13 във вр. § 197 ал.2 З. са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа, считано от 18.09.2012 г., при чието действие са издадени процесните фактури и са извършени плащания от ищеца съобразно диференцираните цени в цитираното решение на регулаторния орган в общ размер на 30 509.34 лв. С решение № 4659/ 3 април 2013 г. по адм.д. № 13239/2012 г. на ВАС,потвърдено с решение № 8733/17.06.2013 г.по адм.д. № 6086/2013 г. на ВАС, петчленен състав, е отменено решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР в частта по раздел ІІІ, т.10.
С нотариална покана, връчена на 8 януари 2015 г., ответното дружество – касатор е било поканено да преведе по сметка на ищеца процесната сума, дължима на основание чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД, и лихва за забавеното й плащане 4100 лв. Отмяната на решението на регулаторния орган има обратно действие, решението, с което ДКЕВР е упражнила правомощието си да регулира съответните цени, има конститутивно действие и е предпоставка за възникване на процесното вземане за цена в определения от административния акт размер, с отмяната му временните цени се приемат за изначално несъществуващи. О. връзка между страните се основава на смесен състав, който включва договор и административен елемент – акт на регулаторен орган, който се явява условие за дължимост на цената в определен от него размер, страните по договора не са овластени да уговарят цени. Разпоредбите на Закона за енергетиката не предвиждат нормативно задължение за плащане на цени за достъп, а задължение за сключване на договор за достъп, поради което не са пряко основание за дължимост на цената. За да потвърди решението на СГС, възивният съд е приел, че основание за дължимост на цената за достъп е сложен фактически състав, включващ като необходим елемент и решение на регулаторния орган наред с договор между страните. С отмяната на административния акт, определящ размера на цената, е отпаднало основание й за плащане.
Първият въпрос е „Допустим ли е искът за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД при наличието на валиден договор между страните, отговорността по който изключва извъндоговорната отговорност“ не е обсъждан в обжалваното решение. Съдът е длъжен да следи за допустимостта на решението в обжалваната му част и във фазата на селектиране на касационната жалба, поради което разглежда така формулирания въпрос като оплакване за недопустимост. Съдилищата са разгледали исковете на предявеното основание и в рамките на спорния предмет, с който са били сезирани, т.е. не е налице хипотезата на вероятната недопустимост на съдебния акт, с оглед на която да се приеме, че е налице основание за достъп до касационен контрол.
Въпросът по т.3 на изложението – може ли да се счита за отпаднало основанието по действащ договор за услуга при наличието на точно изпълнение на договор от двете страни и допустимо ли е приравняване на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган е неясно формулиран, не е обсъждан в обжалваното въззивно решение и съответно не е обусловил решаващата воля на съда. Не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда и четвъртият въпрос, зададен хипотетично – допустимо ли е съдът, сезиран с търговски спор, да се намеси пряко с компесаторни мерки по административно правоотношение и да се произнесе вместо административния орган. Евентуално прилагане на бъдещи компесаторни мерки не е част от спора. Неотносим към спора е и свързаният с него пети въпрос – за възможността съдът да основе решението си на невлязъл в сила оспорен административен акт – изводите на въззивния съд в съобразителната част на обжалваното решение не се основават на съдържанието на цитираното поредно решение на ДКЕВР от 2014 г., с което се определят окончателните цени. Същото е посочено с оглед пълнотата на изложението и не обуславя изхода на спора по конкретното дело, доколкото липсва възможност за определяне временни цени с последващи актове на Комисията за минало време, а евентуални прилагане на последващи компесаторни мерки, съществуващи на възмездния характер на правоотношението не е част от конкретния облигационен спор между страните и е без значение за разрешаването му. Шестият въпрос е некоректно зададен – отмяната на административния акт на регулаторния орган не заличава факта на изпълнението на решението с обратно действие. Седмият въпрос – относно възможността за свободно договарян на цени за услугата „достъп до разпределителната мрежа“, вида на цените според чл. 36а ЗЕ и вида на изброени норми в ЗЕ – е теоретичен и не е намерил разрешение в мотивите на въззивния съд.
Обжалваното решение съдържа утвърдителен отговор на въпроса по т.8 – има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора отмяната на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени на услугата и достатъчна ли е като основание за реституция, е съобразен с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, досежно обратното действие на отмяната на решението на регулаторния орган, с което са определени временни цени и условия за достъп до електроразпределителна и електропреносна мрежа, и отпадане на основанието за съществените престации за плащане на цена, както и приложимост на правилата на чл. 55 ЗЗД. Съществуващи противоречия в практиката на първоинстанционни и въззивни съдилища вече са преодолени с постановяване на множество решения от различни състави на ВКС, формиращи задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, в които е разрешен еднозначно въпросът относно темпоралното действие на отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР и отразяването му на правоотношенията между ползувателите на мрежата и мрежовия оператор – Р.. – № 212/23.12.2015 г. по т.д. № 2596/2014 г. на І ТО, Решение № 157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/2014 г. на ІІ ТО, Решение № 155/11 януари 2016 г. по т.д. №[ЕИК] г. на ІІ ТО, Решение № 224821.02.2017 г. по т.д. №[ЕИК] г. на І ТО, Решение по т.д. №[ЕИК] г. на ІІ ТО на ВКС и мн. др., според които отмяната на индивидуалния административен акт на регулаторния орган, ретроагираща към момента на издаването му, поражда задължение за връщане на заплатените формирани въз основа на решението временни цени за достъп като престирани на отпаднало основани суми по смисъла на чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД.
Въпросът по т.9 – чия е доказателствената тежест за установяване размера на обогатяване на ответника – е относим към фактическия състав на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, а не към предявения иск по чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД.
Некоректно зададен е десетият въпрос – допустимо ли е съдът при обосноваване на правните си изводи да не посочи правната норма, която прилага и от която извежда релевантните за спора факти – правната квалификация на иска е посочена както в решението на първоинстанционния съд, така и в обжалваното въззивно решение.
Последният въпрос – допустимо ли е съдът да въвежда за първи път в решението си юридически факт, който не е обявил за служебно известен на страните, е зададен в контекста на оплакването за процесуално нарушение чрез позоваване на невлязъл в сила по-късно издаден акт на регулаторния орган, служебно известен на въззивния съд. Въпросът не е обусловил правните му изводи по предмета на спора. Той се явява оплакване за незаконосъобразност на същата, а основанията за допускане на касационното обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение.
Непосочването на въпроси от значение за изхода на спора само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване.
Независимо от горното не са установени и сочените от касатора допълнителни основания, представляващи изчерпателно изброени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общо основание за допускане до касация. Допълнителното селективно основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е бланкетно посочено, а представените съдебни решения на окръжни и апелативни съдилища за установяване на противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК са без заверка на влизането им в сила.
По изложените съображения следва да се приеме, че касаторът не установява сочените в жалбата срещу решение № 1051/25 май 2016 г. с вх. № 9898/5 юли 2016 г. на САС основания за достъп до касационен контрол.
На 7 ноември 2016 г. е подадена и касационна жалба с вх. № 15992 от посочената дата срещу решение № 1844/27.09.2016 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в титулната част на решението на САС от 25 май 2016 г. по т.д. № 1209/2016 г., в която неправилно е отразена годината на образуване на делото като 2015 г. вместо 2016 г. С постановеното па реда на чл. 247 ГПК решение е допусната по почин на съда поправка, като вместо „неправилното по описа за 2015 г.“ е постановено да се чете „правилното по описа за 2016 г.“ В жалбата на [фирма] не са изложени съображения срещу допуснатата поправка на грешката, а е заявено искане касационната жалба и изложението към нея да се считат подадени по делото с вярно посочен номер с правилно изписан в титулната част опис за 2016 г. вместо погрешно посоченото „по описа за 2015 г.“
В касационната жалба се сочат пороци на поправеното по реда на чл. 247 ГПК решение от 25 май 2016 г. Преклузивният срок за обжалването му е изтекъл на 6 юли 2016 г. т.е 4 месеца преди подаването на касационната жалба вх. № 15992/7 ноември 2016 г., поради което същата се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Поправката не е оспорена, тя не рефлектира върху съдържанието на основното решение, което е обжалвано в срок с разгледаната касационна жалба и с подаването на просрочена втора такава се нарушава преклузивният срок по чл. 283 ГПК за касационно обжалване на първоначалното решение – правен интерес от обжалване на самата поправка липсва, доколкото същата не е оспорена от жалбоподателя.
По изложените съображения втората касационна жалба с вх. № 15992/ 7 ноември 2016 г., следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1051/25 май 2016 г. по т.д. №1209/2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 27.09.2016 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. № 15992/7.11.2016 г. на САС срещу Решение № 1844/27.09.2016 г. по чл. 247 ГПК, постановено по т.д. № 1209/2016 г. на Софийския апелативен съд, за поправка на очевидна фактическа грешка в титулната част на Решение № 1051825 май 2016 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в частта, в която е оставена без разглеждане касационната жалба на [фирма] с вх. № 15992/7.11.2016 г. в едноседмичен срок от съобщението с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.