– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 181
гр. София 17.02.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.10.2015 (четиринадесети октомври две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4022 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Н. Д. Р. срещу решение № 19 453/11.12.2015 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 8064/2012 година, касационна жалба с вх. № 11 782/30.01.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е оставил без уважение подадената от Р. молба по чл. 251 от ГПК с вх. № 8 002 132/24.03.2014 година, с която е поискана тълкуването на постановеното в същото производство решение № 7228/02.11.2012 година. В касационната си жалба Р. е развил доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено като се постанови друго, с което решение № 7228/02.11.2012 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 8064/2012 година бъде тълкувано в смисъл, че Р. не дължи сумата от 648.00 лева държавна такса, заедно с лихвата върху нея. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба К. Н. Р. и Н. Н. Р., втората като непълнолетна действаща със съгласието на своята майка Л. Н. А. не са подали отговор на същата и не са изразили становище по допустимостта и основателността й.
Н. Д. Р. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.01.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1 782/31.01.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С решение № ІІІ-90-90/13.06.2011 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 90-ти състав, постановено по гр. д. № 16 111/2010 година, Н. Д. Р. е осъден да заплаща на непълнолетната към този момент К. Н. Р., действаща със съгласието на майка си Л. Н. А. и на малолетната към този момент Н. Н. Р., действаща чрез своята майка и законна представителка Л. Н. А. месечна издръжка в размер на 250.00 лева за първата и 200.00 лева за втората, считано от 29.12.2010 година до настъпване на обстоятелства водещи до изменението или до прекратяването на това задължение. С последващо определение, постановено в закрито заседание от 04.07.2011 година, Н. Д. Р. е бил осъден да заплати по сметка на Софийския районен съд, държавна такса в размер на 648.00 лева, върху определените с решението размери на дължимите се издръжки.
С въззивна жалба с вх. № 13 552/29.05.2011 година Н. Д. Р. е обжалвал първоинстанционното решение в частта му, с която е осъден да заплаща издръжка, а с частна жалба с вх. № 15 232/15.07.2011 година е обжалвал и определението, с което е осъден да заплати държавна такса по сметка на Софийския районен съд. Въз основа на тези две жалби е било образувано производството по гр. д. № 8064/2012 година по описа на Софийски градски съд, като с постановеното по делото решение № 7228/02.11.2012 година е било потвърдено решението на Софийския районен съд. С определение № 636/16.05.2013 година, постановено по гр. д. № 1142/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване, поради което е влязло в законна сила. С постановеното по гр. д. № 8064/2012 година решение обаче въззивният съд не се е произнесъл по подадената от Р. срещу постановено в закритото заседание от 04.07.2011 година по гр. д. № 16 111/2010 година по описа на Софийския районен съд определение частна жалба с вх. № 15 232/15.07.2011 година. Въз основа на това определение е бил издаден изпълнителен лист за принудителното събиране на дължимата се от Н. Д. Р. държавна такса. Това е станало повод Р. да подаде молба с вх. № 8 002 132/24.03.2014 година, с която да поиска въззивното решение да бъде тълкувано по реда на чл. 251 от ГПК, като въз основа на това тълкуване бъде прието, че той не дължи сумите по определението. Съставът на Софийски градски съд е намерил, че не са налице предпоставките за тълкуване на въззивното решение тъй като същото е ясно и непротиворечиво. Според въззивния съд решението подлежи на тълкуване, ако е неясно, а то е такова, когато не може да се изведе действителната воля на съда. В този случай тълкуването се налага, за да се издири действителната воля на съда като отношенията между страните в производството и останалите последици от решението да бъдат уредени съобразно с нея. Изложени са съображения, че при тълкуването съдът се основава само на мотивите на постановеното решение, а не извършва нова преценка на събраните по делото доказателства, която да води до различен извод от вече постановения такъв. Според решаващия състав волята на съда е ясно изразена и въззивното решение не поражда никакви съмнения относно действителната воля на съда, в т. ч. и относно дължимите държавни такси по делото. Съдът е посочил, че по реда на чл. 251 от ГПК не могат да се поправят непълнотите, неточностите или пропуските във влязлото в сила решение. Изложени са съображения, че ако Р. не е бил доволен от начина, по който са разпределени разноските по делото или от определения размер на държавната такса, която е трябвало да заплати, той е разполагал с възможността, предвидена в чл. 248 от ГПК или тази по чл. 250 от ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поставя следните процесуално правни въпроси, а именно: дали подлежи на тълкуване решение, с което въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, без да посочи и отчете обстоятелството, че същото е изменено в частта му за разноските и поради това не е коментирал това в решението си; дали по делото има влязъл в сила съдебен акт, въз основа на който да бъде издаден изпълнителен лист и да бъде образувано изпълнително производство и ако това е налице не е ли нищожен този изпълнителен лист; как касаторът би могъл да защити правата си при положение, че не може да иска обезсилване на издадения изпълнителен лист и как може да се брани срещу провеждането въз основа на този (нищожен или недопустим според него) изпълнителен лист принудително изпълнение; а също така и за задължението на съда да обсъди всички съществени възражения, което са направени с молбата за тълкуване.
Въз основа на така поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от Р. въпроси не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При постановяването му е съобразена установената задължителна практика, че тълкуване на съдебното решение се извършва в случаите, когато в него се съдържат неясноти, технически пропуски, вътрешни противоречия или двусмислия. Целта на същото е да се отстранят посочените недостатъци на решението, които правят невъзможно принудителното му изпълнение или съществено го затрудняват. В производството по тълкуването се изяснява действителната воля на съда, като се изхожда от мотивите на решението. При това обаче не може да се стигне до изменение на съдебното решение, а само до отстраняване на неяснотите относно вече действително изразената в тълкуваното решение воля на съда. Това не е пречка при това производство в диспозитива на решението да се изрази изрично мълчаливо изразената преди това в решението воля на съда. Недопустимо е обаче в това производство съда да формира воля за част от предмета на спора, каквато не е била налице при постановяване на съдебното решение и не е намерила отражение както в диспозитива на решението, така и в мотивите към него. Затова на тълкуване подлежи само изрично формираната и изразена воля на съда. В случай, че съдът е пропуснал да формира воля по част от предмета на спора и да изрази същата в решението си този недостатък не може да бъде отстранен по реда на чл. 251 от ГПК, тъй като липсва предмет на тълкуването. Съгласно установената задължителна практика в случаите, когато съдът не се е произнесъл по цялото искане на страна тя може да иска допълване на решението по реда на чл. 250 от ГПК, а когато това се отнася до разноските по спора може да иска както допълване, така и изменение на вече определените такива по реда на чл. 248 от ГПК. В този смисъл и решение № 117/12.10.2009 година, постановено по т. д. № 140/2009 година по описа на ВКС, ТК, І т. о.; решение № 769/17.01.2011 година, постановено по гр. д. № 236/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 356/13.12.2011, постановено по гр. д. № 732/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Постановено в закритото заседание от 04.07.2011 година по гр. д. № 16 111/2010 година по описа на Софийския районен съд определение е такова по чл. 77 във връзка с чл. 78, ал. 2 от ГПК. Затова по силата на чл. 236, ал. 1, т. 6 от ГПК същото трябва да се счита за част от решението и в случай на подадена от съответната страна въззивна жалба срещу това решението въззивният съд ще трябва при произнасянето си по същество да се произнесе и по спора за разноските. Това важи в още по-голяма степен в случаите, когато заедно с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е подадена и частна жалба срещу определението за разноски, както е в сегашния случай. Произнасянето на въззивният съд по законосъобразността на определението ще подлежи на тълкуване, ако са налице посочените по-горе предпоставки за това. В случаите, когато ще се наложи в самото производство по тълкуване въззивният съд да формира воля за законосъобразността или не на определението и да я изрази в отделен диспозитив, то тези предпоставки не са налице, тъй като по съществото си това ще е има характеристиките на допълнително произнасяне, а не на тълкуване на съдебния акт по смисъла на чл. 251 от ГПК. Видно от обжалваното въззивно решение в мотивите към същото не е формирана воля за законосъобразността на обжалваното определение, която да намери израз в диспозитива му. Този факт не се оспорва от самия касатор и се признава и чрез формулирания от него първи въпрос. Това би наложило в производството по молбата на Н. Д. Р. с вх. № 8 002 132/24.03.2014 година въззивният съд да формира воля за обстоятелство, което не е било взето предвид при постановяване на решението му и едновременно с това да я отразява в диспозитива на същото. Това обаче ще е допълнително произнасяне, а не тълкуване на вече направено такова. Затова въз основа на тази молба не може да се допусне тълкуване на въззивното решение и като е оставил същата без уважение въззивният съд се е съобразил с утвърдената задължителна съдебна практика, което води до липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението му по първия от поставените от касатора процесуално правни въпроси. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по втория от поставените въпроси тъй като същият е неотносим към производството по чл. 251 от ГПК. Дали е налице влязъл в сила съдебен акт е без значение за производството по чл. 251 от ГПК, а ако такъв не е налице, защото както твърди касатора въззивният съд въобще не се е произнесъл по частната му жалба срещу определението за държавна такса, то са налице предпоставките за допълване, а не за тълкуване на въззивното решение. Неотносим към спора е и третият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос, тъй като защитата на касатора срещу издаването на изпълнителния лист може да се реализира по реда на чл. 407 от ГПК, при който може да се оспорва както това, че не е налице влязло в сила изпълнително основание за издаване на листа, така и това, че отразеното в него не съответства на удостовереното с основанието. Защитата срещу незаконосъобразните изпълнителни действия в производството по принудително изпълнение е изрично регламентирана в ГПК. Същата не е обвързана с производството по чл. 251 от ГПК, извън случаите, когато изпълнителното основание съдържа неясноти, технически пропуски, вътрешни противоречия или двусмислия, които трябва да бъдат отстранени и което не е налице в случая. Затова не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Такова не може да бъде допуснато и по последния поставен от касатора процесуално правен въпрос, доколкото при разрешаването му въззивният съд се е съобразил с установената задължителна съдебна практика, че при постановяване на решението трябва да обсъди всички относими към производството по чл. 251 от ГПК становища и твърдения на касатора, но не е задължен да обсъжда тези, които се отнасят до други производства.
С оглед на изложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 19 453/11.12.2015 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 8064/2012 година по подадената от Н. Димитров Р. касационна жалба с вх. № 11 782/30.05.2015 година.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19 453/11.12.2015 година на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 8064/2012 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.