О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
гр. София, 26.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2827/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 1382 от 16.06.2017 г., постановено по в. гр. д. № 1512/2017 г. на Софийски апелативен съд, 7 състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 08.12.2016 г. по гр. д. № 18612/2014 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против К. И. К. иск с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) вр. § 22 ПЗР на КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 220 000 лв., изплатена от [фирма] на Д. К. И., И. К. И., Ж. Б. Н. и И. Д. Паров като застрахователни обезщетения по щета № 471011111204767/1-2-3-4-5 за претърпени неимуществени вреди от смъртта на К. Д. при ПТП на 18.08.2011 г., и са присъдени разноски на К. К. в размер на 7 050 лв.
В касационната жалба се сочат основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като не е обсъдил всички доводи във въззивната жалба и не е събрал ангажираните с нея доказателства, въпреки наличието на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК, в резултат на което е достигнал до погрешни изводи при прилагане на материалния закон.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация К. И. К. от [населено място] е депозирал писмен отговор от 30.10.2017 г., в който изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК /ред. ДВ бр.47/2009 г./, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против К. И. К. иск с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) за сумата 220 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че ищецът -застраховател не е провел пълно и главно доказване на една от предпоставките от фактическия състав на чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) – ответникът да е причинил пътно – транспортното произшествие от 18.08.2011 г., по повод на което са изплатени обезщетения за неимуществени вреди на наследниците на починалия К. Д. в размер общо на 220 000 лв., при управление на автомобил с концентрация на алкохол в кръвта над допустимия от закона минимум от 0.5 промила.
Въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в които след обстоен анализ на доказателствата е направен извод, че не е доказано ответникът да е употребил алкохол преди реализиране на произшествието и че е оборена доказателствената сила на представения от ищеца протокол за химическа експертиза № 227/24.08.2011 г., в който е удостоверено, че в изпратените за изследване проби кръв на К. К. е установено наличие на етилов алкохол в количество 3.56 промила. Доказателствената сила на протокола е счетена за опровергана на база събраните писмени доказателства и свидетелски показания, от които е прието за установено, че при вземане на кръвна проба от ответника не са спазени специалните изисквания на Наредба № 30/27.06.2001 г.
При формиране на изводите си по съществото на спора въззивният съд е обсъдил и заключението на съдебномедицинската експертиза, назначена във въззивното производство по искане на ищеца – жалбоподател на основание чл.266, ал.3 ГПК. Според констатациите в заключението, изключително тежкото състояние на ответника непосредствено след произшествието е наложило прилагане на множество лекарствени продукти, в т. ч. двукратно прилагане на анестетика S. – продукт със структура на летливо вещество; взетата от ответника кръвна проба за алкохол е изследвана с метода В., чрез който е установено наличие на етилов алкохол в кръвта 3.56 промила; поради специфичната химична и физична структура на медикамента S., двукратното му вливане и недостатъчната надеждност на използвания метод на изследване на кръвната проба, е напълно възможно изследването да даде като резултат наличие на алкохол в кръвта с много висока концентрация, както в случая. Отчитайки данните в медицинската документация за приложен при лечението голям обем разтвори (интравенозно), за кръвозагуба и за вземане на кръвната проба от ответника по време на извършване на оперативна интервенция в условия на обща анестезия с вливане на анестетика S., реагиращ подобно на алкохол при ползване на метода В., вещото лице – експерт е изразило категорично мнение, че резултатът за концентрация на алкохол в кръвта 3.56 промила е необективен и недостоверен. В заключението е посочено, че при наличие на алкохол в кръвта 3.56 промила лицето изобщо не би могло да управлява автомобил и е следвало да бъде с нарушена степен на съзнание, а в медицинската документация и по делото няма данни ответникът да се е намирал в такова състояние. Въззивният съд е преценил, че заключението, което потвърждава констатациите в оспореното от ищеца заключение на назначената в първоинстанционното производство експертиза, следва да се кредитира като обективно, обосновано и изключително компетентно, тъй като вещото лице – експерт е не само практикуващ лекар – анестезиолог, но и преподавател в катедрата по анестезиология и интензивно лечение в Медицинския факултет на МУ – София, т. е. съчетава практиката с науката.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и на еднопосочните заключения на двете експертизи въззивният съд е направил извод, че твърдението на ищеца за причиняване на произшествието от ответника след употреба на алкохол с концентрация над допустимата от закона норма е останало недоказано. В подкрепа на решаващия си извод съдът е акцентирал и върху приетото от първата инстанция писмо от 16.11.2011 г. на завеждащ специализирана химическа лаборатория към Ц. – [населено място], с което е уведомено РУП – Т., че кръвната проба на К. К. не може да бъде изследвана по причина, че не отговаря на чл.13, ал.1 и ал.2 от Наредба № 30/2011 г. В съответствие с изложеното въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за недоказаност и неоснователност на иска по чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.).
С определение, постановено в разпоредително заседание по чл.267 ГПК, Софийски апелативен съд е оставил без уважение исканията във въззивната жалба на [фирма] за разпит като свидетел на лицето И. И., за преразпит на свидетеля Б. Х. и за изискване от специализирана химическа лаборатория към МБАЛ – П. на документацията за възложено повторно изследване на кръвната проба на К. К.. Неоснователността на първото искане е мотивирана с разпоредбата на чл.159, ал.2 ГПК като е прието, че за обстоятелствата, за които се иска разпит на свидетеля И. И. /който е бил допуснат от първата инстанция, но впоследствие е заличен поради неявяване в съдебно заседание/, са разпитани и други свидетели. Второто искане е счетено за несвоевременно по съображения, че ищецът е имал възможност да го направи непосредствено след приобщаването към делото на материалите от воденото срещу ответника досъдебно производство и че поради пропускането на тази възможност законосъобразно искането е оставено без уважение от първоинстанционния съд. Отказът за преразпит на свидетеля Х. е аргументиран с липсата на посочени от ищеца нови обстоятелства, които да предпоставят необходимост от повторен разпит. При разглеждане на делото в открито съдебно заседание въззивният съд е оставил без уважение и искането на ищеца – жалбоподател за допускане на допълнителна или повторна съдебномедицинска експертиза във връзка с оспорването на заключението на вещото лице д-р З.. Въззивният съд се е позовал на чл.201 ГПК и е приел, че заключението е достатъчно пълно, ясно и обосновано и не възникват съмнения за неговата правилност, поради което не се налага изслушване на друга експертиза.
По допускане на касационното обжалване :
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна експертиза, когато за обосноваване неправилността й оспорващата страна е представила писмени доказателства (научна литература), поставящи под съмнение правилността и обосноваността на даденото заключение; 2. Налице ли е допуснато от въззивния съд процесуално нарушение при недопускане на поискан във въззивната жалба свидетел, позовавайки се на чл.159, ал.2 от ГПК, при условие, че съгласно изр.2 на същата разпоредба недопуснатите свидетели се разпитват, ако призованите не установят спорния факт; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени с въззивната жалба и писмената защита доводи на въззивника, както и всички относими към спора доказателства”.
Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в решение № 87/15.07.2016 г. по гр. д. № 4451/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 542/07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 267/04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о., евентуално – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За въпросите по т.2 и т.3 се сочи, че при разрешаването им въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС в решение № 35/14.03.2017 г. по гр. д. № 60126/2016 г. на ІІІ г. о. и решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на ІV г. о., съответно в решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на І т. о.
Първите два въпроса не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.201 ГПК и чл.159, ал.2 ГПК.
Съгласно чл.201 ГПК, допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Според посочената от касатора задължителна практика по чл.290 ГПК в решение № решение № 542/07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 267/04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о., при действието на ГПК от 2007 г. не всяко оспорване на представеното експертно заключение води до възлагане на допълнително или повторно заключение; Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение; Право на съда е да прецени дали искането на страната за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно, като тази преценка не следва да е формална, а трябва да се основава на установените в закона критерии. В случая въззивният съд е оставил без уважение искането на ищеца – сега касатор, за допускане на допълнителна или повторна експертиза, след като в рамките на правомощията си по чл.201 ГПК е преценил, че приетото във въззивното производство експертно заключение е достатъчно пълно, ясно, обосновано и няма основание за съмнения в неговата правилност. Впоследствие, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е изложил конкретни мотиви защо възприема заключението, като е отчел и пълното съвпадение между съдържащите се в него констатации и тези в заключението на съдебномедицинската експертиза от първоинстанционното производство, също оспорено от обжалващия ищец. Процесуалните действия на въззивния съд са в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Задължителната практика в решение № 87/15.07.2016 г. по гр. д. № 4451/2015 г. на ВКС, І г. о., е неотносима и не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие, тъй като е формирана по друг процесуалноправен въпрос – следва ли въззивният съд да базира фактическите си констатации на заключение на повторна експертиза, ако в определението, с което я е допуснал, не е обосновал кое от изключенията на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК преодолява забраната на чл.266, ал.1 ГПК. При наличие на задължителна практика по приложението на чл.201 ГПК касационно обжалване на въззивното решение не би могло да се допусне и на бланкетно поддържаното за въпроса по т.1 евентуално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В разпоредбата на чл.159, ал.2 ГПК е предвидено, че когато за установяване на един и същи факт страната сочи повече свидетели, съдът може да допусне само някои от тях, като останалите свидетели се допускат, ако призованите не установят спорния факт. В задължителната практика на ВКС по приложение на чл.159, ал.2 ГПК, част от която е обективирана в посочените от касатора решение № 35/14.03.2017 г. по гр. д. № 60126/2016 г. на ІІІ г. о. и решение № 165/18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г. на ІV г. о., е възприето разрешението, че въззивният съд следва да разпита поисканите с въззивната жалба свидетели, ако те са поискани своевременно пред първоинстанционния съд, но не са допуснати поради позоваване на чл.159, ал.2 ГПК, а впоследствие събраните свидетелски показания са счетени за недостатъчни за установяване на твърдените обстоятелства, т. е. когато въззивният съд констатира процесуално нарушение на чл.159, ал.2 ГПК от страна на първоинстанционния съд. При разглеждане на конкретното дело въззивният съд е отказал да допусне разпит на свидетеля И. И., след като е установил, че този свидетел е бил допуснат от първоинстанционния съд, но е заличен поради неявяване в съдебно заседание. Същевременно съдът е преценил, че за обстоятелствата, за чието установяване е ангажиран свидетелят – в какво състояние се е намирал ответникът при вземане на кръвната проба, са разпитани достатъчно други свидетели. Изводът в обжалваното решение, че не е доказано ответникът да е управлявал превозно средство след употреба на алкохол над допустимия от закона минимум, не е формиран само въз основа на свидетелските показания по делото, а след съвкупна преценка на целия доказателствен материал и особено на заключенията на съдебномедицински експертизи. Отказът на въззивния съд да допусне разпит на поискания с въззивната жалба свидетел не е обуславящ за постановения с решението правен резултат и не противоречи на задължителната практика на ВКС по приложението на чл.159, ал.2 ГПК, с оглед на което искането на касатора за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на въззивника и всички относими към спора доказателства е значим за делото, но по отношение на него не са осъществени нито общата, нито допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпреки, че е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички релевантни за спора факти и на относимите към тях доказателства. След преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и на доводите на страните в рамките на правомощията по чл.269 ГПК съдът е направил свои собствени изводи по съществото на спора и по основателността на иска с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.). Мотивите към въззивното решение отразяват осъществяването на самостоятелна правораздавателна дейност от страна на въззивния съд, съобразена с изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК. Поради това не може да се приеме тезата на касатора, че произнасянето на въззивната инстанция се изчерпва с формално препращане към мотивите на първоинстанционния съд, без обсъждане на фактите и доказателствата по делото и на поддържаните от страните доводи. Въззивното решение не е постановено в противоречие с посочената в изложението задължителна съдебна практика, с която касаторът е аргументирал основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и няма основание да бъде допускано до касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1512/2017 г. на Софийски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените по делото разноски в размер на 6 300 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба по договор за правна защита и съдействие от 20.10.2017 г., заплатено по банков път на 27.10.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1382 от 16.06.2017 г., постановено по в. гр. д. № 1512/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], пл. „П.” № 5, да заплати на К. И. К. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], сумата 6 300 лв. /шест хиляди и триста лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :