О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
София, 27.03.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4729/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат М. Р. от АК [населено място], като пълномощник на Б. Б. М., Б. М. Л. и М. М. Д., срещу въззивното решение № 8938 от 29.12.2015 г., поправено с решение от 25.04.2016 г., по гр. д. № 19530/2014 г. на Софийския градски съд. Касаторите искат обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално – отменено като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, и необосновано – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Л. И. М. и Д. К. М., както и С. М. М. са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище за недопустимост на касационната жалба, евентуално – за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК, подадена е от процесуалния представител на касаторите, който е упълномощен с важащо и за настоящата инстанция пълномощно от 06.10.2014 г., приложено на л. 7 от въззивното дело, поради което е допустима, а доводът на ответниците по касация в обратен смисъл, основан на липса на представителна власт, е неоснователен.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Л. И. М. и Д. К. М. са предявили положителен установителен иск за собственост на първия етаж от двуетажна сграда-източен близнак, със застроена площ от 49.60 кв. м. и допълнително застроените пристройки: лятна кухня на етаж и тавански полуетаж със застроена площ от 34 кв. м., барака с площ от 5.40 кв. м. и стопанска постройка, разположена в северозападната част на имота с площ от 18 кв. м., ведно с припадащите се ид. ч. от общите части на сградата и 1/2 ид. ч. от дворното място, съставляващо парцел X.-864 в кв. 5 по плана на [населено място], м. „Л.”, зона „В”, находящо се на [улица].
Ищците твърдят, че като съпрузи са собственици на спорните недвижими имоти, тъй като са ги придобили на основание придобивна давност, изтекла по време на брака им, сключен през 2004 г., с начало на владението, установено от ищеца Л. М. през 1998 г.
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение № І-49-256/17.09.2014 г. по гр. д. № 15568/2010 г. на Софийския районен съд, с което искът е уважен. Въззивният съд, като препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на районния съд и изложил собствени такива, посочил, че с извършването от ищеца на фактически действия по осъществяване на ремонтни работи в жилището на първия етаж, с обработване на част от дворното място, с ползването на процесния имот в продължителен период от време без наличие на правно основание, а при самонастаняване, с отблъскването на опити на ответниците за предаване на фактическата власт върху жилището, е демонстрирал по отношение на собствениците намерението да свои процесния недвижим имот, т. е. да упражнява фактическа власт като собственик. Налице са двата признака на владението, при проявлението на които и след изтичането на 10-годишен срок от началото на своенето на вещта, е възникнало субективното право ищецът, който е владял имота, да придобие правото на собственост върху него на твърдяното оригинерно правно основание – придобивна давност. Като се позовал на т. 2 от Постановление на Пленума на ВС № 8/1980 г., въззивният съд приел, че даденото с него разрешение е приложимо и в хипотезата, при която давностното владение е установено преди брака от единия съпруг, както е в настоящия случай, а придобивната давност е изтекла по време на брака, и заключил, че имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от ишците Л. и Д. М..
На първо място в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроса за допустимостта на обжалваното въззивно решение. Обосновават го с данните по делото за наличие на влязло в сила решение по гр. д. № 922/1990 г. на Софийския районен съд за делба на дворното място и на построената в него жилищна сграда, състояща се от два близнака – източен и западен. С това решение е допусната делба между част от страните по настоящото дело: Б. М., Б. Л. и М. Д., както и неучастващите в настящото производство В. и Е. К. и Д. и М. К., а от делбата е изключен И. Л. М.. Последният е наследодател – баща на ищеца Л. М., а ответницата по настоящото дело С. М. е съпруга на И. М. и майка на ищеца; сестра на последния е ответницата по настоящото дело С. М.. Основанието за изключване на И. М. от делбата е нищожност на придобивното основание – договор за дарение, с което М. М. – наследодател на Б. М., Б. Л. и М. Д., дарил на И. М. – негов брат, 1/4 ид. ч. от дворното място и от построената в него къща. Делбеното дело е приключило със спогодба от 19.12.1997 г., по силата на която първият етаж от източния близнак – сега предмет на спора, е поставен в дял на Б. М..
С оглед тези данни не се разкрива вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Хипотезата на чл. 299, ал. 1 и 2 ГПК не е налице, тъй като ищецът Л. М. не е обвързан от влязлото в сила решение по делбеното дело като наследник на една от страните – И. М. /чл. 298, ал. 2 ГПК/, както считат касаторите. Това е така, защото правото на И. М. да е съделител, е отречено поради нищожност на поддържаното от него придобивно основание – договор за дарение. Сега предявеният установителен иск за собственост има друго основание – придобивна давност, чието начало следва по време приключилото със спогодба делбено дело. Не е нарушена забраната за непререшаемост на спор, разрешен с влязло в сила решение, поради което и на първото поддържано от касаторите основание въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
По-нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси:
1. След като ищецът живее в процесното жилище заедно с родителите си като малолетен и непълнолетен и родителите са длъжни по закон да му осигуряват жилище, може ли да се приеме, че с навършване на пълнолетие той автоматически става владелец на имота, след като е останал да живее заедно с родителите си и с тяхно съгласие; че упражнява фактическа власт като владелец, т. е. за себе си, без да е извършил разпоредителни действия, които да са станали достояние на собственика и той да е бездействал в продължение на 10 години;
2. Може ли с успех да се поддържа становище за придобивна давност, започнала да тече с навършване на пълнолетие на ищеца през 1998 г., при наличие на висящ делбен процес за същия имот с останалите съсобственици от 1990 г., при наличие на нотариален акт от 2002 г., издаден по обстоятелствена проверка за същия имот на името на баща му /наследодател/, т. е. твърдение, че към този момент имотът се владее от баща му, като актът е обезсилен на надлежния ред;
3. Може ли с успех да се поддържа становище, че в полза на сина-ищец е текла придобивна давност, след като майката – ответник по настоящото дело и признаваща иска на сина си, е предявила иск за делба на имота като цяло, включително и процесния, че е съсобственик на делбения имот по силата на давностно владение и искът е отхвърлен с влязло в сила решение – определение по гр. д. № 16/2010 г.;
4. Може ли да се пренебрегват, без да се обсъждат съдебни актове, твърденията и възраженията на съсобственика, на базата на свидетелски показания да се приеме, че ищецът е владелец, а не обитател на имота като син на родителите си, след като самите съдебни състави не правят разлика между владение и упражняване на фактическа власт като обитател;
5. Може ли с успех да се поддържа и приеме, че след като синът не е изгонен от семейното жилище на родителите си и е оставен да го обитава заедно с тях, е в жилището без основание, т. е. като окупатор, и срещу кого е демонстрирано намерение на владеене, след като родителите му са имали неоснователни претенции срещу лицето, получило жилището по силата на съдебна спогодба.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е посочено, че правният въпрос е разрешен в нарушение на константната практика на ВКС – пленумни и тълкувателни решения, каквито обаче не са посочени /в случай на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ и не са представени /в случай на незадължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано съгласно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Посочено е, че произнасянето на ВКС ще има значение за точното прилагане на закона «с оглед наличие на непълнота в тази му част – чл. 69 ЗС», но в какво се изразява тази непълнота не е посочено, «и ще има значение за развитието на правото». Ето защо не може да се приеме, че поддържаните допълнителни основания за допускане на касационното обжалване са налице.
На следващо място: така, както са формулирани, въпросите в обобщен вид /съгласно правомощията на ВКС по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ се свеждат до института на придобивната давност, който е приложен от въззивния съд според точния смисъл на закона – чл. 79, ал. 1 ЗС, и съдебната практика по приложението му. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е предмет на производството по допускане на касационното обжалване.
На последно място – основният спор по делото е между ищците и ответницата Б. М., на която със съдебната спогодба от 1997 г. в дял е бил поставен спорният сега първи жилищен етаж от сградата-източен близнак, но който никога не е бил в нейно владение, тъй като тя обитава втория жилищен етаж /според свидетелските показания/, който със спогодбата е поставен в дял на М. Д. – нейна дъщеря. При това положение без правно значение за изхода на този спор са обстоятелствата, свързани с водени от И. /понастоящем покойник/ и С. М. – родители на ищеца Л. М., съдебни дела /гр. д. № 731/1992 г., по което е признато за установено, че С. и И. М. са собственици по давност на 1/4 ид. ч. от дворното място и сградите; гр. д. № 1614/1998 г., по което е признато за установено, че И. М. е собственик на 1/4 ид. ч. от дворното място, а С. и И. М. – на 1/2 ид. ч. от жилищна сграда-източен близнак; гр. д. № 2956/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., с което са обезсилени решения за отхвърляне на иск за делба, предявен от С. М./; без правно значение е и н. а. № 3/05.09.2002 г., с който И. М. е признат за собственик по наследство, приращение и давностно владение на първия етаж от двуетажна жилищна сграда-източен близнак, допълващо застрояване и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.
С оглед изхода на спора и предвид заявените искания, на ответниците по касация Д. и Л. М. следва да се присъдят сторените разноски по договор за правна защита и съдействие № 525784/08.04.2016 г. в размер на 1 200 лева, а на С. М. – 800 лева по договор за правна защита и съдействие № 524188/15.04.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 8938 от 29.12.2015 г., поправено с решение от 25.04.2016 г., по гр. д. № 19530/2014 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Б. Б. М., Б. М. Л. и М. М. Д. да заплатят разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в полза на Д. К. М. и Л. И. М. в размер на 1 200 /хиляда и двеста лв./ лева, и в полза на С. М. М. – в размер на 800 /осемстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: