О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
С., 30.10.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч.гр.д. № 3852 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Обжалвано е определение № 254/17.08.2017г. постановено по ч.гр.д. № 192/2017г. на Търговищкия окръжен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на [община] против определение № 823 от 10.07.2017г. по гр.д. № 1742/2016г. на Търговищкия районен съд, с което молбата за изменение на решението по същото дело, в частта му за разноските, е отхвърлена като неоснователна.
Жалбоподателят [община] намира определението за неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и иска отмяната му. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване поддържа основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения въпрос: Допустимо ли е при положителен установителен иск за собственост на земеделска земя въз основа на давностно владение да се присъждат разноски в тежест на ответника – Община, при положение, че своевременно е направено възражение по чл.78, ал.2 ГПК, основано на фактите, че с поведението си Общината не е дала повод за завеждане на делото, признала е иска и за имота не е съставян акт за общинска собственост, а процесните имоти се водят „земи по чл. 19 ЗСПЗЗ“ по силата на закона, а не вследствие на действия, оспорващи правата на ищците.
Ответниците по частната жалба Н. В. Н., М. И. Д. и С. В. Д. я оспорват, като считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното определение е правилно. Претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С решение № 202/15.05.2017г., постановено по гр.д. № 1742/2016г. на Районен съд Търговище е признато за установено по отношение на [община], че Н. В. Н., М. И. Д. и С. В. Д., са собственици въз основа на наследствено правоприемство от техния наследодател В. К. Д., починал на 02.02.2016г. и въз основа на давностно владение на следния недвижим имот: земеделска земя в землището на [населено място], кв. Б., представляваща имот с идентификатор № 73626.420.232 с площ от 657кв.м. по кадастралната карта на града. С решението е осъдена [община] да заплати на ищците направените от тях разноски по делото на основание чл.78, ал.1 ГПК, като е намерено за неоснователно, искането на общината за възлагане на разноските в тежест на ищците, на основание чл.78, ал.2 ГПК. По реда на чл. 248 ГПК ответникът [община] е поискал от съда изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, обосновавайки се, че разноските следвало да останат в тежест на ищеца, поради наличие на предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Изложени са доводи, че наследодателят на ищците е имал възможност да използва административните процедури по реда на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността си, респективно да предяви иск по чл. 11 ЗСПЗЗ, което той не е сторил; наред с това е посочено, че средствата за заплащане на тези разноски се събират от Общината от плащаните от гражданите данъци и такси. Първоинстанционният съд е отхвърлил молбата по чл. 248 ГПК като е приел, че доводите на молителя за неоснователни – имотът винаги е имал селищен характер, бил е в регулация от 1982г., когато част от него е изключена от регулация, при което изначално не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, а именно отразяването на процесната част от имота като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ е причинило необходимостта от предприетата съдебна защита. Според съда, дори за ищцовата страна да са били възможни и други способи за защита на правото на собственост, то тя не е била длъжна да ги използва. Отразяването на процесната част от имота като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ е наложило предявяването на иска, тъй като исканата промяна в собствеността не може да се извърши по друг ред, освен чрез предприемане на съдебна защита.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е изложил аналогични правни съображения, а именно, че [община] е признала иска, но отделно от това с поведението си е станала причина за завеждане на делото, доколкото погрешното отразяване на процесния имот като земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ е предизвикало предявяването на иска. Въпросът за начина на набиране на средствата, с които Общината заплаща съдебните разноски, съдът е счел за изцяло неотносим.
При горните данни настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението. Хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага разглеждането на разрешеният от съда правен въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й – тогава въпросът е от значение за точното прилагане на закона. Същият е от значение за развитието на правото когато законите са непълни, неясни или противоречиви и няма съдебна практика по прилагането им или се налага тя да бъде осъвременена поради настъпили промени в законодателството и в обществените условия. В случая не са обосновани горните предпоставки. Поставеният въпрос се свежда до предпоставките за прилагане на чл. 78, ал.2 ГПК и той не е разрешен в противоречие с практиката на съдилищата, нито е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
От едно страна, текстът на чл.78, ал. 2 ГПК е ясен – разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Следователно, предпоставките са две и са кумулативно дадени. Именно по този начин е тълкувал нормата и решаващия съд. А в случая е налице само една от двете предпоставки – ответникът е признал иска, но с поведението си е дал повод за завеждане на делото, след като имотът е отразен като земя по чл.19, ал.1, изр.2 ЗСПЗЗ, която се предоставя за стопанисване от Общината. В становището на Общината не се отрича, че процесният имот е общинска собственост по силата на закона и поради това възможността ищците да защитят правото си на собственост е по съдебен ред.
От друга страна, налице е съдебна практика по прилагането на чл. 78, ал.2 ГПК, на която обжалваният акт съответства /Определение № 709 от 28.12.2012г. по ч.гр.д. № 592/2012г. на І г.о. и Определение № 111 от 14.03.2016г. по ч.гр.д. № 815/2016г. на ІІІг.о./. А това изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК .
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 254 от 17.08.2017г. постановено по ч.гр.д. № 192/2017г. на Търговищкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: