О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
София, 08.05.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1514 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 19.11.2014 год. по гр. д. № 4106/2014 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 12.11.2013 год. по гр. д. № 41534/2011 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Н.ч. „А. К. 1897 год.”, [населено място] против С. о. и „А. за и. с. м.п. – М. ц. П.” АД искове за признаване за установено между тях, че читалището е носител на безвъзмездно ограничено вещно право на ползване по отношение недвижим имот, представляващ едноетажна нежилищна сграда, построена в УПИ ІІІ-248 в кв. 140 по плана на [населено място], със застроена площ 50 кв. м., състояща се от две стаи, сервизи и мазе, находяща се в [населено място], [улица], за нуждите на музикална школа, на основание решение на ОбНС – община „О.” от 24.11.1988 год.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищецът Н. ч. „А. К. 1897 год.”, чрез пълномощника му адвокат Я. С., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон с искане за отмяната му, като вместо това предявените искове бъдат уважени. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението със значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото произнасянето по формулираните правни въпроси, касаещи характера на възникналото между него и общината правоотношение въз основа на настанителната заповед и допустимостта на оспорването на иска от страна на общината при наличието на изразеното от последната писмено становище за наличие на правно основание за ползване на имота от читалището, на основание параграф 3 /сега параграф 4/ ПЗР на ЗНЧ.
Ответникът – С. о. оспорва наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, с твърдението, че разпоредбите на ЗНО /отм./, ЗС – чл. 39 и параграф 4 ПЗР на ЗНЧ не са неясни или непълни, за да изискват тълкуване, нито пък се твърди да е налице неправилна или противоречива съдебна практика по приложението им, а формулираният процесуалноправен въпрос не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Евентуално се оспорва касационната жалба като неоснователна.
Същото становище се поддържа и от [фирма] в представения писмен отговор на касационната жалба.
Ответниците считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде потвърдено, като претендират и присъждане на направените съдебни разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касатора установителни искове за притежание на ограничено вещно право на ползване върху описания имот, въззивният съд приел, че ищецът не се легитимира за носител на претендираното вещно право на ползване на основание решението от 24.11.1988 год. на комисията по чл. 30 ЗНО /отм./, както и на основание параграф 4 /предишен пар. 3/ ПЗР на ЗНЧ. Със заповедта на комисията по чл. 30 ЗНО /отм./ е възникнало наемно правоотношение между държавата и читалището, което следва от преценката на приложимия закон, уреждащ обществените отношения по предоставяне на имоти за ползане по наемно правоотношение. Съдът се е позовал и на ППВС № 5/1976 год. относно действието на заповедта за настаняване, респ. решението на комисията по чл. 30 ЗНО /отм./ за пораждане на наемно правоотношение и указанията относно прекратяването на възникналите въз основа на закона такива. Ищцовото читалище не може да се легитимира като носител на учредено му вещно право на ползване и по силата на параграф 4 ПЗР на ЗНЧ, тъй като разпоредбата предвижда ред, по който в полза на народните читалища се учредява вещно право на ползване и това е този, уреден в ЗДС и ЗОбС, т. е. не се предвижда учредяването на това право по силата на закона.
С оглед на това, че спорният имот е общинска собственост, безвъзмездното отстъпване на право на ползване следва да се осъществи по процедурата, предвидена в чл. 39 ЗОбС – с решение на ОбС и писмен договор, за спазването на която не са налице дори твърдения от страна на ищеца. Обратен извод не следва от представеното писмо на общината от 17.05.2000 год. с оглед съдържащото се в него изявление за тълкуване разпоредбата на параграф 3 ПЗР на ЗНЧ /сега параграф 4/ и липсата на обвързваща сила относно предвидения в закона ред за отстъпване право на ползване.
Произнасянето на въззивния съд по предявените искове е по релевантния въпрос относно легитимацията на ищеца като носител на претендираното от него право на ползване на спорния имот, като ограничено вещно право, подлежащо на правна защита с оглед разпоредителната сделка между ответниците от 2008 год., като основанието за това притежание е заповедта от 1988 год. на комисията по чл. 30 ЗНО /отм./ за настаняването на читалището в имота и приложението на параграф 4 ПЗР на ЗНЧ.
Поставеният от касатора в изложението материалноправен въпрос всъщност касае характера на правото му, възникнало на основание решението от 1988 год. на комисията по ЗНО /отм./ да ползва имота дали представлява ограничено вещно право на ползване, което по силата на пар. 4 ПЗР на ЗНЧ подлежи на правна защита е релевантен за изхода на спора, но произнасянето по него е в съответствие с цитираната от въззивния съд задължителна съдебна практика – ППВС № 5/76 год. Съгласно т. 1 от същото при действителна заповед за настаняване, респ. решение на комисията по чл. 30 ЗНО /отм./ се поражда наемно правоотношение. Спор относно действителността на решението за настаняване на читалището в имота не съществува, поради което и произнасянето на съда по възникналото правоотношение относно настаняването в имота не противоречи на тази практика. Изводът за неоснователност на установителния иск за притежанието на това вещно право всъщност е обусловен не от отричането на правото на читалището да ползва имота въз основа на това решение за настаняване в него, а от липсата на основание за противопоставянето му на собственика на имота с оглед нормативната уредба – предвидената в параграф 4 ПЗР на ЗНЧ /предишен параграф 3 – ДВ бр. 42/2009 год./ процедура по отстъпване на народните читалища безвъзмездно право на ползване върху сградите и недвижими имоти, предоставени им до влизане в сила на този закон, по реда на ЗДС и ЗОбС. В случая с оглед собствеността на имота на общината, приложим е предвидения в ЗОбС ред в чл. 39, във връзка с предвидените в параграфи 4 и 7 ПЗР на ЗОбС срокове за писмено уведомяване от ползвателите на общинските имоти и действието на сключените до 1.06.96 год. наемни договори. Направеният от въззивния съд извод е обусловен от липсата на доказателства, а и твърдения за осъществяването на предвидения от закона фактически състав по отстъпване право на ползване върху имота в полза на читалището, което да е предмет на предприетата с предявените искове правна защита. Поддържаните от касатора съображения за ползването на имота според предназначението му не сочи на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице това основание следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК ВКС, т. 4. В случая такива съображения и релевантни аргументи не са изложени нито по този материалноправен въпрос, нито по сочения като процесуалноправен такъв – при наличието на нарочно писмо от 2000 год. от общината за признаване на правото на ползване на читалището допустимо ли е оспорване на предявения иск в настоящето производство. Освен горните съображения този въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката на съда по отношение представеното като доказателство писмо на общината не е относимо към решаващото съображение за неоснователност на иска, нито има отношение относно становището на ответната страна в съдебното производство с оглед неговото съдържание.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
С оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените разноски, както следва: на С. о. сумата 1 133 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 ГПК и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а на [фирма] – сумата 2 260 лв. за един адвокат, въз основа на представените договори за правна защита и съдействие относно уговорени възнаграждения на двамата пълномощници.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 18409 от 19.11.2014 год. по гр. д. № 4106/2014 год. на Софийски градски съд по подадената от Н. ч. „А. К. 1897 год.”, [населено място] касационна жалба против него.
Осъжда Н. ч. „А. К. 1897 год.”, [населено място], [улица] да заплати на С. о., [населено място], [улица] разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 133 /хиляда сто тридесет и три/ лв., а на „А. за и. с. м. п. – М. ц. П.” АД, [населено място], [улица] разноски за адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 2 260 /две хиляди двеста и шестдесет/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: