2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 942/10 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 182
гр. София, 25.02.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
Г. Г.
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 942 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. П. В. срещу решение № 85 от 17.02.2010 г. по гр. д. № 643/09 г. на Софийски окръжен съд. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно.
Ответникът по касация Община[населено място] оспорва жалбата.
Ответникът по касация Държавата, представлявана от М., не взема становище.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решение от 02.03.2009 г. по гр. д. № 84/06 г. на Районен съд[населено място], с което предявения от касатора иск за собственост на УПИ V-2722 с площ 572 кв. м. в кв. 109а по РП на[населено място], отреден за паркинг, е отхвърлен.
Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/09 г. по т. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав приема, че в изложението е формулиран въпрос дали заплащането на стойността на имот е пречка за реституиране на същия. Посочва се основание за допустимост по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
Същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. Това налага да се сравни обжалваното въззивно решение с посочената практика.
За да потвърди решението въззивният съд е приел от фактическа страна, че през 1971 г. П. Д. придобил по давност празно дворно място с площ 976 кв. м. През 1980 г. дарил на ищцата 572 кв. м. от имота, които отчуждени за детска градина. Не е било спорно по делото, че за имота не е открита отчуждителна преписка. През 1982 г. Министерство на финансите дало съгласие на основание чл. 26 ЗСГ /отм./ ОбНС К. да закупи от ищцата празно дворно място от 572 кв. м., част от имот пл. № 1884 в кв. 98 по плана на К.. На собственика било изплатено обезщетение от 2 288 лв., който факт не се оспорва от касатора. За имота през 1982 г. бил съставен А., а към момента той е частна общинска собственост. При тези установени факти съдът приел, че не са налице предпоставките по чл. 2 ал. 2 ЗВСОНИ за реституция на имота. Имотът съществувал реално, обаче ищцата е получила обезщетение за него в размер на неговата равностойност на процесния имот. Освен това, не било установено и че ответниците осъществяват фактическо владение върху него.
Приложеното към изложението решение № 260 от 04.03.1999 г. по гр. д. № 73/98 г. на ВКС, постановено в производство по чл. 225 и сл. ГПК /отм./, е неотносимо към спора. Въпросите разгледани в него са били други – дали е имало сключен договор за продажба, след като ответникът Н. не притежава договор за собственост на имота, а и ищците не са получили сума за продажбата на имота. В случая по делото е доказано, че на ищцата е изплатено обезщетение от 2 280 лв., колкото е стойността на дарения и имот по данъчна оценка, според отразяването в акта за дарение. Затова решението не е основание за допустимост на касационното обжалване. В същото време, на съда е служебно известна практика в потвърждение изводите на въззивния съд – решение № 3983 от 06.02.1995 г. по гр. д. № 1929/1994 г. на ВС ІІІ ГО. С него е прието, че изискване за възстановяване собствеността по ЗВСОНИ е освен имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ, да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени и собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен имот. Останалите, изложени в касационната жалба аргументи са свързани с правилността на въззивното решение и не могат да се преценяват в производство по реда на чл. 288 ГПК. По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответникът по касация Община[населено място] претендира за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторът дължи заплащане на 200 лв. разноски за настоящото производство.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 85 от 17.02.2010 г. по гр. д. № 643/09 г. на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА Л. П. В. да заплати на Община[населено място] 200 лв. разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: