ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 183
София, 15.04.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4110/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 1301 от 25.05.2018 г. по гр. д. № 5897/2017 г. Софийският апелативен съд потвърдил решение от 17.07.2017 г. по гр. д. № 9430/2014 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от И. А. Г. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и срещу Министерството на здравеопазването, иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищцата е собственик на имот с идентификатор ……….. с площ от 1 698 кв. м., както и иск по чл. 108 ЗС относно същия имот, предявен срещу „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология” ЕАД [населено място].
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ищцата, която иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен при наличие на основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
От ответниците по иска „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология” ЕАД [населено място] счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, останалите не са взели становища.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По делото е прието за установено, че спорният имот произхожда от З. Д. А. – наследодателка на ищцата /сега касатор/, която през 1928 г. с н. а. № …./1928 г., вписан със записка № …, закупила нива от 3.000 дка, нанесена в кадастралния план на местността „Н. п.” от 1939 г. като имот пл. № …. с площ по графични данни 2 955 кв. м. Установено е също, че имот пл. № … представлява северната част от имот № … по парцеларния план на военния терен на [населено място]. Планът е изработен във връзка с Указ № 29/10.12.1943 г., с който, на основание чл. 2, пар. 1 от Закона за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза от 1885 г. /ЗОНИДОП – отм./, регентите на България постановяват да се отчуждят за нуждите на войската в землището на [населено място] около 827 235 кв. м. частни и общински места съгласно приложени план и скица; да се прогласи спешността на завладяването на имотите съгласно чл. 54 от закона и стойността на отчуждените имоти да се заплати от Министерството на войната. Към издаването на указа между З. А. и Д. С. е съществувал спор за собственост относно място, включено в списъка на отчуждените с указа собственици, поради което за него не е съставен административен акт. След разрешаването на спора Министерството на войната е уведомено, че съгласно съдебното решение 2 580 кв. м. са собственост на З. А., останалата част остава на Д. С.. С експертиза е установено, че частта от имот пл. № …., която попада в отчужденото с указа, е 2 300 кв. м.
Въззивният съд приел за установено, че отчуждителният ефект на ЗОНИДОП /отм./ е настъпил по отношение имота на З. А. чрез т. н. „фактическо отчуждаване”, представляващо завземането на имота от администрацията, дори да не са изпълнени формалностите на закона, предвиждащ приключване на процедурата със съдебно решение, с административен акт или с мълчаливо съгласие на собственика, който може да обжалва само оценителния протокол. В случая е безспорно обстоятелството, че имот пл. № … по парцеларния план /част от който е бил имот пл. № …/, заедно с всички други имоти по списъка към указа от 1943 г., са били завзети от първа бронирана бригада, считано от м. септември 1944 г. Съдът приел, че към този момент е настъпил отчуждителния ефект на ЗОНИДОП /отм./ и близо 2 300 кв. м. от имота на З. А. са станали държавна собственост.
По делото е установено също, че през 1949 г. З. А. е декларирала по реда на ЗОЕГПНС /отм./ като своя собствена нивата от 3.000 дка, като я е описала като „отчуждена от военното министерство за нуждите на … полк със закона от 1946 г., но неплатена поради спор за получаване на сумата”. Това деклариране въззивният съд приел за ирелевантно по съображения, че към този момент имотът не е бил частна собственост и не е подлежал на повторно одържавяване по друг ред – по ЗОЕГПНС/отм./. Няма и доказателства същият да е отчужден по този ред – не е налична отчуждителна преписка, липсва и решение на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС /отм./. Затова съдът приел за установено, че основанието за отчуждаването на имота за държавен не е вписаното в акта за държавна собственост № …/27.08.1949 г., а правата на държавата върху нивата от 3.000 дка или върху частта от нея от 2 300 кв. м. са възникнали от отчуждаване по реда на ЗОНИДОП /отм./.
Въззивният съд се позовал на изготвените от вещите лица по техническите експертизи скици и по-специално на приложение № 6 /л. 346 от първоинстанционното дело/ и като го съпоставил с копието от кадастралната карта на спорния имот /л. 33 от същото дело/, намерил, че спорният имот – този с идентификатор …., почти изцяло съвпада с отчуждената по реда на ЗОНИДОП /отм./ част от имот пл. № … по плана от 1939 г. Оттук съдът заключил, че правата върху разликата от 2 300 кв. м. до 3 000 кв. м., а именно 700 кв. м., не би следвало да са предмет на спора, тъй като не са част от имот с идентификатор ….., но изложил съображения, че частта от 700 кв. м., останала неотчуждена по реда на ЗОНИДОП /отм./, също не е била отчуждена по реда на ЗОЕГПНС /отм./. Тя е била одържавена по реда на Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. /ЗБНМ-отм./ за нуждите на Школа на народната младеж, което представлява мероприятие по уличнорегулационния план съгласно чл. 108, т. 2 ЗБНМ /отм./. Доказателствата в тази насока са протокол на комисията по чл. 139 ЗБНМ /отм. – л. 68 от делото/ и решение на СНС от 04.01.1957 г. по дело № 14102/1955 г. за изменение на дадената от комисията с този протокол оценка /л. 69/.
От изложеното въззивният съд заключил, че собствената на З. А. нива от 3.000 дка е била изцяло отчуждена в полза на държавата по реда на закони, които не са сред посочените в ЗВСОНИ, поради което реституционният ефект на чл. 1 ЗВСОНИ не е настъпил.
Въззивният съд намерил още едно самостоятелно основание, на което да бъде отречена възможността за възстановяване на собствеността върху одържавения имот, а именно характера на имота на публична държавна собственост. В тази насока съдът приел за установено, че спорният имот попада в границите на парцел …-за болница от кв. … по регулационния план от 1965 г., сега в УПИ…-за институт по онкология от кв. …, като отреждането за болница е реализирано още през петдесетте години. За този извод съдът се позовал на позволителни билети /л.л. 79-85 от първоинстанционното дело/ и предложение на назначена на 17.12.1956 г. от Министерския съвет комисия младежката школа „Г. Д.” /Школата на народната младеж/ на Д. шосе да се използва от Министерство на народното здраве за онкологична болница, като в нея се настанят Градският онкологичен диспансер, Окръжният онкологичен диспансер и И. по онкология. Попадащата в границите на парцела незастроена част от имота представлява нормативно определена необходима прилежаща площ според броя на леглата в болничните заведения, находящи се в парцела. Както сградите, така и прилежащият им терен от близо 70 000 кв. м., са актувани като публична държавна собственост през 2000 и 2012 г., предоставена за управление на Министерство на здравеопазването. Съдът приел, че парцелът е имал такъв характер и към 1992 г., когато влиза в сила ЗВСОНИ, независимо от обстоятелството, че е актуван като публична държавна собственост по-късно. Изложил съображения, че в случая територията на парцел …от кв. … още от 1965 г. и съответно към 25.02.1992 г. е представлявала обект, предназначен за трайно задоволяване чрез общо ползване на важна обществена потребност от национално значение, каквато се явява здравеопазването, поради което е представлявала публична държавна собственост, а съгласно чл. 7, ал. 4 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ собствеността върху имоти – публична държавна собственост, не подлежи на възстановяване. Тази норма, както и нормите на чл. 2, ал. 1 и 7 ЗОСОИ, с които се забранява реално възстановяване по реда на ЗВСОНИ на собствеността върху имоти, които след 25.02.1992 г. са превърнати в публична собственост на държавата със закон или с решение на Министерския съвет, имат тълкувателен характер и се прилагат от влизане в сила на законите за възстановяване на собствеността. Ето защо процесният имот, като част от парцел …. от кв….., е имал статут на публична държавна собственост и към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ и не е подлежал на реституция, независимо от наличието на останалите предпоставки по чл. 1 ЗВСОНИ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила следните въпроси:
1. длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, становища и възражения на страните- поддържа се противоречие с практика на ВКС, която се цитира и прилага;
2. следва ли да се счита за отчужден по силата на ЗОНИДОП от 1885 г. /отм./ имот, когато не са били изпълнени изискванията на чл. 69 и 70 от закона и който се твърди да е бил фактически завладян от държавата, но за мероприятие, различно от първоначалното, послужило като основание за отчуждаването му с царски указ; могат ли да се считат отчуждени при фактическото им отнемане имоти, за които не са изпълнени изискванията на ЗОНИДОП /отм./, когато това е станало при действието на друг закон за мероприятие, различно от прогласената обществена полза и основанието на спешността на завладяване по чл. 54 и сл. ЗОНИДОП /отм./; може ли да се приравни на отчуждаване по ЗОНИДОП /отм./ фактическото отнемане за друго мероприятие след преустановяването на неговото действие – по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 181/14.09.2011 г. по гр. д. № 261/2010 г. на ВКС, І-во г. о.;
3. приложима ли е практика по ЗОНИДОП /отм./, формирана от ВКС преди влизане в сила на ЗБНМ /отм./ през 1941 г., и разпоредбата на чл. 58 ЗБНМ /отм./ и чл. 107 ЗБНМ /отм./ изключва ли възможността за фактическо завземане на предвиден за отчуждаване по ЗОНИДОП /отм./ имот като основание за възникване на правото на държавна собственост върху тях – основанието, което се поддържа, е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;
4. относно приложението на чл. 47 ЗБНМ /отм./ по отношение на имоти, отредени за определено мероприятие не с уличнорегулационен, а по общ градоустройствен план – поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но се цитира и прилага и съдебна практика;
5. дали недвижим имот, предоставен на ведомство за нуждите на държавно еднолично търговско дружество, придава на имота характер на публична държавна собственост и достатъчно ли е наличието на акт за публична държавна собственост на един имот, за да се приеме, че той има такъв характер или е от значение нуждите, за които имотът се използва-поддържа се противоречие с цитирана и приложена практика на ВКС, както и с решение на Конституционния съд на РБ;
6. относно правното значение и доказателствена сила на извършеното деактуване на имота – основанието за допускане на касационно обжалване, на което жалбоподателката се позовава, е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Трайната и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 188 ГПК /отм./, както и на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, включително представената от жалбоподателката, приема, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. При поставяне на първия въпрос жалбоподателката не е посочила в изложението кои доказателства, доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Това е сторила в касационната жалба, поради което настоящият състав съобразява изложеното в нея. Така, данните за последващи, след процедурата по ЗОНИДОП /отм./, отреждания за други мероприятия, след като имотът е бил завзет към м. септември 1944 г. и е започнала реализацията на мероприятието, не заличават отчуждителния ефект на одържавяването по реда на ЗОНИДОП /отм./, нито отменят основанието, на което имотът е бил отчужден. Наличието на съдебни спорове във връзка със собствеността изрично е обсъдено от въззивния съд, който приел, че съгласно чл. 21 ЗОНИДОП /отм./ те не спират действието на отчуждаването – спорният имот се придобива от държавата, а правоимащите придобиват права върху стойността на обезщетението. Обстоятелствата относно приложението на ЗОЕГПНС /отм./ са обсъдени от въззивния съд. Деактуването на имота е ирелевантно обстоятелство, тъй като то съставлява акт, който не поражда права и задължения. Д. за извършени с части от имота приватизационни сделки следва да се свърже с приложението на правната уредба по Закона за лечебните заведения, който е в сила от 1999 г., докато предпоставките за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ се преценяват към влизане в сила на закона през 1992 г., което е и сторено от въззивния съд. Признаването от страна на държавата на права върху друга част от имота е без правно значение по отношение на настоящия спор. Останалите доводи, свързани с това дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касаят правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо по поставения първи въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият поставен въпрос е свързан на първо място с позоваване на предпоставките на чл. 69 и чл. 70 ЗОНИДОП /отм./, които са приложими в случай, че притежателите се съгласят да отстъпят имотите, които им се искат, съответно – когато отчуждаването се извършва по съдебен ред. В обжалваното решение обаче е прието, че е извършено фактическо отчуждаване, при което отчуждителният ефект настъпва със завземането на имота от администрацията, дори да не са изпълнени формалностите на закона. Това становище е възприето и в решение № 181/14.09.2011 г. по гр. д. № 261/2010 г. на ВКС, І-во г. о., на което жалбоподателката се позовава. Този извод не се променя от обстоятелството, че в цитираното решение съставът на ВКС е изследвал и въпроса дали за имота е било заплатено обезщетение, защото правото да се получи обезщетение е само облигационно. Ето защо не се разкрива поддържаното противоречие с практиката на ВКС. По-нататък във въпроса се съдържа предпоставката, че завземането на имота е станало при действието на друг закон, за мероприятие, различно от прогласената обществена полза, след преустановяване действието на ЗОНИДОП /отм./. Действително, в решение № 181/14.09.2011 г. по гр. д. № 261/2010 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че не може да се приравни на отчуждаване по ЗОНИДОП /отм./. фактическо отнемане на имота за други мероприятия след преустановяване на неговото действие. Изводът е бил формиран с оглед данните по делото, че имотът е бил предоставен на МВР през 1949 г., след като ЗОНИДОП /отм./ е отменен през 1948 г. /ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г./, с което е преустановено неговото действие. Разглежданият случай е различен – въззивният съд е приел, че отчуждителният ефект е настъпил към м. септември 1944 г., което е по време действието на ЗОНИДОП /отм./, когото близо 2 300 кв. м. са станали държавна собственост. Тъй като не се разкрива сходство в случаите, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос. Жалбоподателката счита, че при отчуждаването на спорния имот е следвало да бъдат спазени изискванията на приетия през 1941 г. Закона за благоустройството на населените места /ЗБНМ – отм./, предвиждащ в чл. 58 и чл. 107, че никой отчужден недвижим имот не може да бъде фактически зает преди обезщетяване на собственика по реда на този закон. Това правело неприложима в случая съдебната практика по приложението на ЗОНИДОП /отм./, формирана при действието на закона, придаваща отчуждителен ефект на фактическото завземане на имот, предвиден за отчуждаване по ЗОНИДОП /отм./, при незавършила процедура по обезщетяване на собственика. Така обоснован, въпросът не определя изхода на спора, поради което по него не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото при поставяне на въпроса не се държи сметка, че отчуждаването в случая е извършено по реда на един специален закон, който урежда отчуждението за държавна и обществена полза – ЗОНИДОП /отм./, и приложими при преценката за настъпването на отчуждителния ефект са нормите на този закон. Приемането през 1941 г. на ЗБНМ /отм./ не дерогира действието на ЗОНИДОП /отм./, нито прави приложими нормите на благоустройствения закон спрямо отчужденията, извършени по ЗОНИДОП /отм./. Освен това разпоредбите на чл. 58 и чл. 107 ЗНБМ /отм./, на които се позовава жалбоподателката, имат предвид само фактическото заемане на имота. Те не отменят залегналото в чл. 47 ЗНБМ /отм./ правило, че имотите, отредени за обществено мероприятие, се считат отчуждени по силата на улично-регулационния план, а вземането за обезщетение е облигационно и не влияе на това действие на плана.
Четвъртият въпрос е поставен при предпоставката, че имотът е отчужден не по силата на утвърден регулационен план, а по силата на общ градоустройствен план за имоти извън регулация. Това по делото обаче не е установено. Въззивният съд е приел, че отчуждаването на частта от около 700 кв. м. е по реда на ЗБНМ /отм./ за нуждите на Школа на народната младеж, което представлява мероприятие по уличнорегулационния план съгласно чл. 108, т. 2 ЗБНМ /отм./. Като поставен в несъответствие с мотивите към обжалваното решение, въпросът не може да обоснове допускане до касационно обжалване.
По петия въпрос основателно се поддържа от жалбоподателката, че статутът на един имот като публична държавна собственост не се определя от това дали за него е съставен акт за публична държавна собственост, тъй като съгласно чл. 5, ал. 1 и ал. 3 ЗДС актовете за държавна собственост не пораждат права, а само констатират и удостоверяват такива права. Това е прието и в съдебната практика, представена с изложението – решение № 403/25.05.2010 г. по гр. д. № 5024/2008 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 448/07.02.2011 г. по гр. д. № 206/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. От това разбиране е изходил и въззивният съд, като е приел, че спорният имот е имал характер на публична държавна собственост и към 1992 г., когато в сила влиза ЗВСОНИ, макар да е актуван като такъв по-късно, през 2000 и 2012 г. Съдебната практика, на която жалбоподателката се позовава, разглежда хипотези, които не са сходни с настоящата. Така, решение № 403/25.05.2010 г. по гр. д. № 5024/2008 г. на ВКС, І-во г. о., е по въпроса дали имот, предоставен на ведомство за почивна станция, е публична държавна собственост по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС. Подобен случай е разгледан и в решение № 487/30.12.2010 г. по гр. д. № 381/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. – почивна станция на МВР. С решенията е прието, че публична държавна собственост са тези предоставени на държавни учреждения вещи, които служат за изпълнение на функциите на държавните учреждения, т. е. за упражняване на предоставени им със закон или акт на Министерския съвет властнически правомощия /чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС/, поради което имот, предоставен на държавно учреждение за почивна база, не служи за удовлетворяване на обществени интереси, нито за упражняване на властнически правомощия на съответното учреждение и не е публична държавна собственост. В решение № 448/07.02.2011 г. по гр. д. № 206/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че с оглед качеството на субекта, който упражнява правото на държавна собственост върху предоставеното му за управление и стопанисване държавно имущество, публична държавна собственост са имотите, предоставени на държавните юридически лица за стопанисване и управление във връзка с изпълнение на властнически правомощия, и то само ако обектите имат предназначение трайно да задоволяват обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. С това решение е отречено да е публична държавна собственост двуетажна вилна сграда, ползвана сезонно за почивка, както по критерия по чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС, така и по чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗДС. Разглежданият случай е различен. За да обоснове извода си за вида собственост, съдът е съобразил вида дейност, която държавният имот обслужва, и е приел, че същият е предназначен за трайно задоволяване чрез общо ползване на важна обществена потребност от национално значение, каквато се явява здравеопазването и като такъв е бил предоставен за управление на Министерството на народното здраве като държавно учреждение – хипотеза, различна от тази по чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС. Именно поради това е прието, че имотът е бил с характер на публична държавна собственост към релевантния за спора момент – влизането в сила на ЗВСОНИ. Ако е налице трансформация на публичната държавна собственост в частна във връзка с приложението на Закона за лечебните заведения от 1999 г., тя е след влизането в сила на ЗВСОНИ и е ирелевантна за възстановяване на собствеността. Ето защо не се констатира противоречие със съдебната практика на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, защото не се констатира противоречие с решение № 19/21.12.1993 г. по конст. д. № 11/1993 г. на Конституционния съд на РБ, с което е прието, че публична собственост имат само субекти, които упражняват властнически правомощия. Такова в случая е министерството, на когото имотът е предоставен за управление. Като разграничителен критерий между публичната и частната собственост в решението на Конституционния съд е прието, че от значение е и видът на вещите и тяхното предназначение. Изхождайки от този критерий, въззивният съд е приел, че имотът, предмет на спора, е публична държавна собственост.
Освен по изложените съображения, искането за допускане на касационно обжалване по петия въпрос е неоснователно и поради това, че въпросът за вида собственост не е единствено обуславящият изхода на делото. Въззивният съд е мотивирал становището си за неоснователност на иска не само с наличието на публична държавна собственост, но и с липсата на предпоставки по ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността. При наличие и на друг решаващ извод за неоснователност на иска касационното разглеждане на въпроса за вида собственост не би могло да доведе до резултат, различен от постановения с обжалваното решение.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда в обжалваното решение. Видно от мотивите към въззивното решение, въззивният съд не е разглеждал въпроса за правното значение и доказателствена сила на извършеното деактуване на имота. Поради това следва да се приеме, че по поставения шести въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология” ЕАД [населено място] следва да се заплатят сторените за водене на делото в касационната инстанция разноски по договор за правна защита и съдействие от 12.10.2018 г. в размер на 4 200 лева, чието заплащане е доказано с платежно нареждане за кредитен превод от 15.10.2018 г. на F., в което е описана фактура от 12.10.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1301 от 25.05.2018 г. по гр. д. № 5897/2017 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА И. А. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], пл. „Н. с.” № 12, да заплати на „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология” ЕАД със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 4 200 /четири хиляди и двеста лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: