3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
гр. София, 17.03.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2527 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. А. срещу решение № 440 от 27.02.2014г. по гр.д. № 2392/2013г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение от 17.04.2013г. по гр.д. № 2194/2010г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част, с която предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до пълния претендиран размер от 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, както и искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД , съразмерно на отхвърления главен иск.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът, [фирма], не представя отговор на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение по иска за репариране на неимуществените вреди, въззивният съд е приел, че са осъществени предпоставките по чл.45 ЗЗД за деликтната отговорност към увредения ищец на застрахования за гражданската си отговорност при ответника делинквент. Решаващият състав е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца от ПТП неимуществени вреди възлиза на общо 15 000 лева, съобразявайки броя, вида и характера на травматичните увреждания на ищеца /многофрагментарно счупване на крайната фаланга и вътреставно многофрагментарно счупване на основаната фаланга на палеца на дясното ходило, контузия с охлузване на дясната челна област на главата, кръвонасядане на левия хълбок, контузия с охлузване на дясното коляно, подбедрица и глезен/, продължителност на възстановителния период от два месеца, от който по – интензивни болки в двуседмичен период след увреждането, обездвижването на пострадалия крак с гипсова превръзка в продължение на един месец, наличие на пълно възстановяване в цялост на засегнатите от фрактурата места, начало на артрозен процес в засегнатата става, за който не е установено, че може да обхване и другите стави, като нараняванията върху кожата не са оставили козметични дефекти.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи като значими за изхода на делото следните сигменти въпроси: „/1/ Приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя; Следва ли съдът при постановяване на решението си по преките исков по чл.226, ал.1 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития, съобразно чл.266 КЗ, предвид динамиката на последната норма, съобразно пар.27 ПЗР на КЗ?; Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено – икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?; /2/ Следва ли при постановяване на акта си съдът да се съобрази с всички доказателства по делото, а именно въззивният съд изпълнил ли е задължението си да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото доказателства, при положение, че не е съобразил решението си с приетите по делото съдебно – медицинска и автотехническа експертиза и е тълкувал по различен начин събраните гласни доказателства?; /3/ Какво е значението на липсата на съпричиняване от ищеца и липсата на доброволно плащане от застрахователя преди делото при определяне на застрахователното обезщетение от съда? Допускането на касационното обжалване се основава на всички предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК.
Първата очертана група въпроси относно приложението на чл.52 ЗЗД, въпреки, че са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и са обусловили определянето на размера на присъденото обезщетение, не предпоставя допускане на обжалваното решение до касация, тъй като не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ПП №4/1968г. и практика по чл.290 ГПК, в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта. С оглед горното, не се доказва осъществяване на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, независимо дали има влезли в сила казуални решения, даващи противоречиво разрешаване на същия правен въпрос.
Не е осъществено и поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Дадените с ППВС № 4/1968 г. задължителни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба не са загубили своето значение и днес, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по посочения въпрос. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича не от неточното прилагане на закона, поради трудности по приложението на установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливост, а от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Вторият въпрос съдържа твърдение за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения при преценка на доказателствения материал по делото, което е въпрос относим за правилността на съдебния акт, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство и не е основание за см. на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на решението до касация.
Последният въпрос, свързан със значението на липсата на съпричиняване от страна на пострадалото лице и на доброволно плащане преди процеса от застрахователя, не е обуславящ изхода на спора, тъй като въззивният съд не е мотивирал акта си в частта за размера на обезщетението за неимуществени вреди на базата на тези факти.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 440 от 27.02.2014г. по гр.д. № 2392/2013г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.