О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
София, 21.03.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2268/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Д. от гр.Пловдив против решение № 136 от 10.05.2018 г. по в. т. д. № 497/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 37 от 19.01.2018 г. по т. д. № 497/2017 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. А. Ч. от [населено място] извор, община Първомай, в качеството му на физическо лице и ЕТ „Митко Чаушев – Виржиния 94“, положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 185 000 лв., част от сумата 200 000 лв. по запис на заповед от 22.06.2008 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение № 103 от 05.04.2017 г. по ч. гр. д. № 195/2017 г. на Първомайски районен съд.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно по съображения, че: във въззивното производство ответникът недопустимо е въвел твърдение за каузални правоотношения между страните, което е преклудирано още с отговора на исковата молба; въззивният съд не е извършил служебна преценка относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение преди да се произнесе по основателността на въззивната жалба и не е обсъдил порочността на процесуалните действия на първата инстанция за недопускане на свидетели, които да установят признанието на ответника за задължението му по процесния запис на заповед; цитираната в обжалвания акт практика на ВКС относно прекъсването на давността е неотносима, като не е посочена такава практика, която да мотивира и убеди съда, че давността не е прекъсната с отбелязването на гърба на ценната книга за извършени частични плащания по нея.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд, преди да обсъди наведените от страните оплаквания, възражения, твърдения и доводи по предмета на спора, да изложи мотиви по тях, както и да вземе решение по същество, да се е произнесъл по валидността на решението (в процесния случай относно преклудиране на част от правата на ответника) и по допустимостта му в обжалваната част; 2. Може ли при иск по чл. 422 ГПК относно установяване на вземане по запис на заповед, след като съдът е посочил, а и ответникът и ищецът са приели, че между тях няма каузални правоотношения, обуславящи проецсния запис на заповед, съдът да се произнесе с решение, мотивирайки се с каузални отношения между страните; 3. Може ли отбелязваните на обратната страна на записа на заповед дати на частичните плащания по него да бъдат достатъчно основание за прекъсване на давностния срок по задължението за плащането и това да бъде доказано със свидетелски показания“.
Касаторът поддържа, че така поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, съответно: за първия въпрос – с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; за втория въпрос – с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. и за третия въпрос – с решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2013 г. на ІV г. о.
Ответникът – М. А. Ч., действащ и като ЕТ „Митко Чаушев – Виржиния 94“ – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 14.09.2018 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Р. Д. Д. срещу М. А. Ч. от с. Дълбок извор, община Първомай, в качеството му на физическо лице и ЕТ „Митко Чаушев – Виржиния 94“, положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 185 000 лв., част от сумата 200 000 лв. по запис на заповед от 22.06.2008 г. с падеж 04.12.2011 г., въззивният съд е приел, че вземането за посочената сума е погасено с изтичането на 3-годишния давностен срок по чл. 531 ТЗ, тъй като приносителят на ценната книга е заявил правата си по нея със заявлението по чл. 417 ГПК едва на 03.04.2017 г. Като неоснователен е преценил доводът на ищеца за прекъсване на давността с извършени от ответника три частични плащания, отбелязани на гърба на ценната книга на дати 07.03.2011 г., 09.02.2012 г. и 08.05.2014 г. От една страна, решаващият състав е счел за недоказан фактът на действително осъществяване на частични плащания, доколкото същите са удостоверени с подписа само на ищеца, т. е. касае се за факт, от който ищецът черпи изгодни последици и в подкрепа на същия не са ангажирани други доказателства. От друга страна, въззивният съд, съобразявайки конкретна практика на ВКС, е приел, че дори да се счетат за доказани частичните плащания, то същите биха представлявали признание по смисъла на чл. 116, б. а“ ЗЗД, прекъсващо давността, само за платените суми, но не и за остатъка от дълга.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
И трите поставени от касатора въпроса не отговарят на изискването да са обуславящи за изхода на конкретното дело, т. е. по отношение на тях не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият от въпросите не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Видно от същите, преди да се произнесе по предмета на правния спор, въззивният съд е извършил служебна преценка за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, като е счел, че същото не страда от тези пороци. Ето защо, не е налице и противоречие с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това, следва да се отбележи, че касаторът неправилно свързва валидността и допустимостта на съдебното решение с „непроизнасяне относно преклудиране на част от правата на ответника“. Липсата на такова произнасяне би довело до неправилност на акта, а не до неговата нищожност или недопустимост.
Несъответстващо на мотивите на въззивното решение е и твърдението, съдържащо се във втория въпрос, а именно – че съдът се е мотивирал с каузални отношения между страните. Въззивният съд изобщо не е обсъждал дали процесният запис на заповед е издаден във връзка с каузални правоотношения между страните, тъй като подобно твърдение не е било заявено по делото и не е станало част от неговия предмет.
Третият въпрос в частта му, дали отбелязаните от ищеца върху гърба на записа на заповед частични плащания могат да бъдат основание за прекъсване на давността, няма характер на обуславящ, тъй като е относим към правилността на обжалвания акт. Изводът, че едностранното изявление на ищеца за извършени от ответника плащания не установява същите, е резултат от преценката на доказателствата, която е в изключителната компетентност на инстанцията по същество и проверката за правилността не може да бъде основание за допускане на касационното обжалване.
Що се отнася до втората част на третия въпрос, свързана с допустимостта на свидетелски показания, същата няма обуславящ характер, тъй като въззивното решение не съдържа произнасяне в тази насока. Доколкото във въззивната жалба нито е релевирано оплакване досежно недопускането на гласни доказателства от първата инстанция, нито е заявено искане за допускането на такива, за въззивния съд не е съществувало задължение да се произнася по допустимостта на същите.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 4 560 лв. – адвокатско възнаграждение (с ДДС),чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените договор за правна защита и съдействие от 05.09.2018 г. и преводно нареждане от 27.09.2018 г., издадено от „Пощенска банка“ АД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 136 от 10.05.2018 г. по в. т. д. № 497/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Д. Д. от гр. Пловдив, ул. „Георги Бенковски“ № 20А да заплати на М. А. Ч., действащ и като ЕТ „Митко Чаушев – Виржиния 94“, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: с. Дълбок извор, община Първомай, ул. „1-ва“ № 138 разноски за настоящото производство в размер на сумата 4 560 (четири хиляди петстотин и шестдесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: