О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
София, 22.03. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 2299/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], Е. Н. Б. и М. А. М.-Б. срещу решение №81 от 17.06.2016г., постановено по в.т.д.№145/2016г. по описа на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №582/7.03.2016г. по т.д.№181/2015г. на Окръжен съд-Бургас.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният състав не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба за липса на изпълнение от страна на ищеца на предварителния договор за продажба от 1.04.2014г. и на договора за наем от същата дата, по възражението на въззивниците за нищожност на клаузи в тези договори, както и по възражението за недопустимост за обявяване предсрочна изискуемост на наемна цена по договор за наем. Сочи се, че въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви относно факта на уведомяване на длъжниците за обявяване предсрочната изискуемост на вноските по двата договора от 1.04.2014г. Според касаторите съдът в нарушение на процесуалните правила се е произнесъл по възражението за прихващане, независимо че същото е било направено при условията на евентуалност единствено при извод за наличие на новиране на договора за оперативен лизинг от 21.06.2013г., какъвто извод не е направен от въззивната инстанция. Излагат се съображения за неправилно приложение на разпоредбите на чл.26 и чл.92 ЗЗД и за необоснованост на извода на съда, че уведомлението за предсрочната изискуемост е било изпратено на валиден адрес. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове с присъждане на разноски за касаторите за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поставят два процесуалноправни въпроса, за които твърдят, че е налице предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочат, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. цитирани в изложението.
1.„Следва ли когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд да изложи собствени мотиви с които да направи свои фактически и правни изводи и следва ли тези правни изводи да бъдат мотивирани и обосновани” и
2.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?”
В изложението са формулирани допълнително следните пет материалноправни и един процесуалноправен въпроси, които според касаторите са значими за правния спор и по отношение на които са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а именно:
3.„Когато между страните съществуват два договора, уреждащи едни и същи правоотношения, по-късно сключеният договор нищожен ли е по смисъла на чл.26 ал.2 ЗЗД, поради липса на основание?”
4.„Когато между страните съществува договор за оперативен лизинг, уреждащ ползването и прехвърлянето на собствеността на една вещ, по-късно сключените договори за наем и предварителен договор за покупко-продажба на същата вещ, с които се уреждат същите правоотношения, нищожен ли е по смисъла на чл.26 ал.2 от ЗЗД, поради липса на основание?
5.„За да се приеме, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем е възникнало, следва ли уведомлението да е достигнало фактически до длъжника в случай, че не е успял фактически да връчи уведомлението, в какъв случай следва да се счита че то е връчено и следва ли съдът в този случай да направи преценка на положените усилия и да изложи мотиви за това?”
6.„Може ли да се претендира заплащането на продажната цена по предварителен договор за покупко-продажба преди обявяването му за окончателен?”
7.„Кои са фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, които следва да се вземат от съда по силата на нормата на чл.235 ал.2 ГПК в производството по чл.422 ГПК?”
8.„Нищожна ли е договорената неустойка, поради накърняване на добрите нрави, при която съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди е прекомерна, въпреки че изпълнението на задължението е обезпечено с поръчителство и запазване собствеността на вещта?.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма]- [населено място], в който се поддържа, че не са налице твърдените от касаторите основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че поставените в изложението въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната на ВКС, че не се решават противоречиво от съдилищата, както и че не за от значение на точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че част от въпросите са относими за правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касация. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се да не бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване, респ. при допускане на обжалването – въззивното решение да бъде оставено в сила с присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №582/7.03.2016г. по т.д.№181/2015г. на Окръжен съд-Бургас е прието за установено по отношение на ищеца [фирма] – [населено място], че ответниците [фирма] – [населено място], Е. Н. Б. и М. А. М.-Б. дължат на ищеца дължат солидарно общо сумата 104 204.86лв., от които 85 514.18лв. главница, включваща : по предварителен договор и анекс към него общо 66 127.40лв., от които за просрочени вноски от 3 до 7 общо сумата 14 022.40лв., предсрочно изискуеми вноски от 8 до 24 общо 52 105лв. /всяка по 3 065лв./ и по договор за наем на ППС общо 18 188,28лв., от които 4 133,70лв. – просрочени вноски от 3 до 7 вкл. и предсрочно изискуеми вноски от 8 до 24 – общо 14 054,28лв., дължима и неизплатена сума за застраховка „Каско“ и трета вноска по застраховка ГО в размер на 1 198,50лв. и неустойка в размер на сумата от 18 690.68лв., от които 13 448,30лв. – по предварителен договор върху вноски от 3 до 7 вкл. и 5 242,38лв. по договор за наем, ведно със законната лихва от 07.11.2014год. – датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, разноски в заповедното производство в размер на 4 684,10лева. и съдебно деловодни разноски в размер на 7 284.10 лв.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение по в.т.д. №145/2016г., въззивният състав от Бургаски апелативен съд е потвърдил изцяло обжалваното решение. Съдът е приел за установено, че на 21.06.2013г. между страните по спора е бил сключен договор за оперативен лизинг на пътно-превозно средство /ППС/ – камион „Скания” с рег. [рег.номер на МПС] ., че 1.04.2014г. страните са сключили предварителен договор за покупко продажба на същото ППС с подписан анекс №1 към договора, както и че на 1.04.2014г. е бил сключен между страните по спора и договор за наем на същото пътно-превозно средство.
Въззивният състав се е съгласил с извода на първоинстанционния съд, че с процесните предварителен договор за покупко-продажба на ППС и анекс към същия и договор за наем на ППС, сключени на 01.04.2014г., не се новира правоотношението между страните по делото, възникнало по силата на договор за оперативен лизинг от 21.06.2013г. Посочил е, че договорите от 01.04.2014г. са били сключени, за да уредят отношенията между страните по повод сключване на окончателен договор за покупко –продажба на камиона „Скания” и начина на ползването му от ответното дружество до сключване на окончателния договор.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения установителен иск, апелативният съд е посочил, че предмет на иска в производството по чл.422 ГПК са дължими по процесните договори суми, както и че производството по чл.422 ГПК има за цел установяване съществуването на вземането, което е предявено по реда на заповедното производство и то към момента на подаване на заявлението. Съдът е уточнил, че съгласно посоченото в т.9, 12 и 14 от заявлението по чл.417 ГПК молителят [фирма] е поискал плащане на дължимите суми вследствие неизпълнение на предварителния договор за покупко-продажба на ППС и договора за наем на ППС, двата от 01.04.2014г. Приел е за установено, че въззивникът-ответник [фирма] не е изпълнил задълженията си да заплаща своевременно месечните наемни вноски и месечни вноски по Приложение №1 по предварителния договор, поради което същите са дължими в предявения в заповедното производство размер. Приел е също, че в резултат на неплащане на повече от две вноски по същото приложение, на основание чл.16.2. от предварителния договор, всички вноски по Приложение №1 са станали предсрочно изискуеми, за което е налице уведомяване на длъжника по предвидения в договора начин – по електронен път.
На основание чл.272 ГПК въззивният съд е извършил препращане към мотивите на окръжния съд относно извода, че двата договора от 1.04.2014г. не са нищожни нито поради липса на основание, нито поради противоречие на клаузите за неустойки с морала и добрите нрави. За размера на дължимите по договорите суми препращането към мотивите на първата инстанция се отнася до позоваването в тях на извлеченията от счетоводните и търговските книжа на ищеца и заключението на вещото лице по назначената съдебно икономическа експертиза.
Във въззивното решение е отразено, че съдът приема за неоснователно възражението за липса на валидно отправено изявление за предсрочна изискуемост. Посочил е, че навременното изпращане на уведомлението за предсрочна изискуемост до длъжника и то по предвидения в договора начин / електронен път/ е безспорно установено по делото като е без значение дали и кога е прочетено това съобщение. За съда релевантно е обстоятелството, че страните са се договорили кореспонденцията между тях да се извършва на посочения от ответното дружество имейл адрес, а що се касае до уведомяването на физическите лица-поръчители, то следва да се има предвид, че поръчителят Е. Н. Б. е управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник, а поръчителят – М. А. М.-Б. е негова съпруга.
Въззивният състав е приел за неоснователно възражението за прихващане, защото от една страна възражението не е било своевременно конкретизирано по размер, както и защото по делото не е установено наличието на насрещни, изискуеми и ликвидни вземания на ответниците. В решението са изложени съображения и за неоснователност на възражението за нищожност на клаузите за неустойка като е посочено, че изложените в жалбата съображения за прекомерност на същата са съотнесени към цената по договора за оперативен лизинг- който не е предмет на правния спор, произтичащ от договорите, сключени на 1.04.2014г.. Според съда размерът на неустойката съотнесен към цените по тези договори е в рамките на обичайната търговска практика.
Във връзка с формулираните от касаторите въпроси в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК настоящият състав намира следното:
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на посочените в по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Първият процесуалноправен въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: „Следва ли когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд да изложи собствени мотиви с които да направи свои фактически и правни изводи и следва ли тези правни изводи да бъдат мотивирани и обосновани ?” не е значим за конкретния правен спор и не притежава характеристиката на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК, обуславящ допускане на касационно обжалване. Макар и с кратки мотиви и чрез извършено частично препращане на основание чл.272 ГПК към някои от фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд, въззивният състав е изложил собствени мотиви за направените от него фактически и правни изводи.
За да се прецени дали са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с втория процесуалноправен въпрос: .„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?” следва се съпоставят оплакванията и възраженията във въззивната жалба и изложените от въззивния съд съображения по съществото на спора. Анализът на мотивите на въззивното решение показва, че въззивният състав е дал отговор само на част от оплакванията, направени с въззивната жалба.
Въззивният съд не е обсъдил възражението на жалбоподателите за липса на изпълнение на задължението на ищцовото дружество, поето с предварителния договор и с договора за наем, за предаване ползването на процесния камион с оглед твърдението, че камионът не е бил във владение на ищеца и с оглед направеното оспорване на съдържанието на приемо-предавателния протокол от 01.04.2014г. В обжалваното решение не е даден отговор на оплакването във въззивната жалба за неяснотата в първоинстанционното решение дали договорът за оперативен лизинг от 21.06.2013г продължава своето действие. Въззивният съд е изложил съображения за валидността на договорите, но не е обсъдил възражението на въззивниците за нищожност на клаузите в тях, допускащи предсрочна изискуемост на бъдещи вноски както по предварителния договор, така и по договора за наем. Не е дал отговор на твърдението на жалбоподателите, че не се дължат вноски за бъдещ период по предварителен договор, за който не е направено искане да бъде обявен за окончателен. В обжалваното решение не е обсъдено оплакването във въззивната жалба, че е недопустимо в производството по чл.422 ГПК да се преценяват обстоятелства, настъпили след завеждане на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК.
С оглед изложеното настоящият състав намира, че въззивният състав е постановил своето решение в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985г., решение №212 от 1.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о, решение №392 от 10.01.2012г. по гр.д.№891/2010г. на ВКС, І г.о. решение №68 от 24.04.2013г. по т.д.№78/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и др., според която „въззивният съд е длъжен да обсъди с мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?”. В тази връзка въпросът на касаторите отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички оплаквания и възражения, относими към спорния предмет, обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Нито един от останалите поставени в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси /посочени в настоящото определение като въпроси от №3 до №8/ не може самостоятелно да обуслови допускане на касационно обжалване. Част от въпросите – въпроси № 6 и №7, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите изводи на съда. Друга част от тях – въпроси №3, №4 и №5, са въпроси изцяло относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. По начина, по който е формулиран въпрос №8, не може да се приеме, че същият е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 от Тълк.решение №1/15.06.2009г. по т.д.№1/2009г.на ВКС, ОСТК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №81 от 17.06.2016г., постановено по в.т.д.№145/2016г. по описа на Бургаски апелативен съд.
УКАЗВА на касаторите [фирма] – ЕИК[ЕИК], Е. Н. Б. – ЕГН [ЕГН] и М. А. М.-Б. – ЕГН [ЕГН], всички с адрес: [населено място], [улица], в едноседмичен срок от уведомяването им да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 084.10 лв. /две хиляди осемдесет и четири лева и 10ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксите делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ