4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
С., 27,03,2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 495/2015година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Б.А.К.Б. АД – [населено място] против определение № 2397 от 02.10.2014 г. по ч.гр.дело №3253/2014г. на Софийски апелативен съд.
Ответниците по частната жалба- [фирма],гр. С., [фирма] – [населено място] и [фирма], [населено място] са на становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение,инкорпорирано в частната касационна жалба, касаторът е поставил въпроса : „Следва ли да бъдат присъдени разноски на страната когато действията, за които те се претендират са извършени след постановяване на съдебния акт, в случая след постановяване на прекратителното определение на основание чл.232 ГПК и заплащането на тези разноски също е извършено след постановяване на окончателния съдебен акт”.Посочено е, че „ определението” противоречи на практика на ВКС – определение №463/13 на ВКС,І г.о и определение №321/12 на ВКС ІІІ г.о. Поставен е въпроса : „Следва ли да бъдат присъдени разноски в претендирания пълен размер, когато плащането им е договорено за „ правна помощ, съдействие защита в т.ч. и процесуално представителство, когато делото е прекратено в първото заседание по него т.е. същинско процесуално представителство не е било осъществявано.” Този въпрос е обоснован с разбирането на страната, че в този случай не било правилно приетото от съда за това, че адвокатските възнаграждения не превишават минимума по Наредба №1/04г. Направен е и лаконичен довод, че делото не съставлявало фактическа и правна сложност. Поддържано е, че в този смисъл определението противоречало на изброени съдебни актове.В заключение е посочено, че касаторът счита за установени основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Касаторът не установява предпоставки за допускане до касационно обжалване на атакувания от него съдебен акт.
Първият поставен въпрос съдържа твърдения на страната, обосновали същественото му съдържание, които не са съобразени с решаващите мотиви на съда. Този извод следва от това, че касаторът е основал въпроса си на оплакването, че действията, за които се претендират разноски, а също така и заплащането им било осъществено след постановяване на окончателния съдебен акт. Съдът е приел в тази насока,след проследяване по дати на въведеното искане за разноски от страна на всеки един от ответниците по жалбата, че всеки от тях е поискал заплащането на разноски, преди прекратяване на производството по делото, като е установил заплащането на тези разноски преди да бъде уведомен за прекратителното определение на съда, заедно с подаден от него отговор на исковата молба. Т.е. страната не е разграничила разглежданата хипотеза – заявени и доказани разноски преди ответниците да са уведомени за прекратителното определение на съда, при изпълнение на задълженията й за подаване на отговор на исковата молба. Но дори и от така изведената обща формулировка да бъде уточнен правен въпрос, то не е налице обоснованост на допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Цитираните определения не съдържат противоречив отговор на поставения от страната въпрос. Така определение №463/13г. на ВКС, І г.о мотивира отговор на въпроса кои разноски се дължат при прекратяване на делото в хипотеза на направени разноски преди получаване на препис от исковата молба. Или, при случай различен от разглеждания, тъй като при разглеждания правен спор, ответниците са получили препис от исковата молба преди заявеното от настоящия жалбоподател оттегляне на иска с молба от 28.02.2014г. и съответно са подали отговор преди уведомяването им, че делото е прекратено на това основание. Освен това с цитираното определение състав на ВКС, е допуснал касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, позовавайки се на противоречие с определение № 289/11г. на ВКС, ІV г.о. на което се е позовал и въззивния съд, с оглед конкретната хипотеза която е разгледал, приемайки, че се дължат тези разноски направени след получаване на препис от исковата молба и преди уведомяване за прекратяване на делото. Определение №321/12г. на ВКС ІІІ г.о. също разглежда различна от разглежданата хипотеза – а именно такава свързана с прекратяване на производството в открито съдебно заседание, на което са присъствали страните поискали впоследствие разноски, доказвайки ги след прекратяване на делото. В разглеждания случай производството е прекратено в закрито заседание, а страните са доказали извършването на разноски преди да узнаят за това процесуално действие.
Вторият поставен въпрос е свързан с развитото от касатора разбиране, че съдът следвало да уважи искането му за редуциране на разноските до минималният им размер, поради тяхната прекомерност,както и да ги съобрази като минимален размер с извършените от ответниците процесуални действия. Същият макар и под формата на въпрос е направил оплакване за неправилност на извода на съда, че договорените и заплатени адвокатски възнаграждения не надвишават минималният размер. Страната, с оглед изложеното е изхождала от правно необоснованото разбиране, че е достатъчно само да направи възражение за прекомерност на разноските и съдът при всички случаи има задължение да го уважи, като в тази връзка са и развитите съображения за това кой от минималните размери по наредбата следвало да съобрази съдът. Основанието по чл.78, ал.5 ГПК,обаче предполага доводи свързани с преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото.Или в искането си страната е следвало да обоснове доводи относно фактическата и правна сложност на спора – т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, от която ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът мотивирано намалява договорения адвокатски хонорар до определен от закона минимум -минималния размер, определен за адвокатска защита на конкретния вид права.При липса, обаче, на такива развити със сезиращата молба доводи следва да се приеме, че искането е направено общо и такава е била и преценката на състава констатирал, че счита за съответни на изменената Наредба № 1/04 г. поисканите като разноски адвокатски възнаграждения. Следователно така формулиран, въпросът не обосновава извод за покриване съдържанието на общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.Още повече, че той е основан на оплакване за неправилност на изводите на съда, което се разглежда само ако бъде допуснато касационно обжалване.Приложената практика като съдържаща по своето съдържание правни хипотези на необходимост на намаляване на размера на адвокатското възнаграждение, поради прекомерност и с оглед изложеното обосноваващо извод, че дефинитивно съдържанието на това процесуално право на съда е свързано, винаги с нарочно сезиране и с конкретни изложени факти, следва да се приеме, че приложените актове са ирелевантни, тъй като не обосновават наличие на противоречиво разрешаван правен въпрос.
Не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2397 от 02.10.2014 г. по ч.гр.дело №3253/2014г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: