О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 183
София, 28.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря…………………………………. и с участието на прокурора…….………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 812 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 295 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 84962 от 1.VІІ.2015 г. на държавата – представлявана от министъра на финансите /чл. 31, ал. 1 ГПК/, която той е подал против въззивното решение (без номер) на Софийския градски съд, Адм. отделение, с-в ІІІ-Г, от 14.V.2015 г., постановено по гр. дело № 7115/2014 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение на С. Районен съд, І-во ГО, 32-ри с-в, по гр. дело № 21275/2003 г. С последното, по предявени от [фирма] два кумулативно съединени отрицателни установителни иска с правно основание по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), по отношение на държавата, представлявана от министъра на финансите, както и на БНБ, е било признато а установено, че този едноличен търговец не е бил в кредитно или друго приравнено му правоотношение с [фирма] (заличена), а също и че списъкът на лицата по чл. 3 от Закона за информация относно необслужвани кредити, в частта му относно съществуващ дълг на Ч. в размер на 495 055 неденоминирани лева, е с невярно съдържание.
Единственото оплакване на държавата, представлявана от министъра на финансите, е за недопустимост на постановеното по реда на чл. 294 ГПК въззивно решение на СГС, поради което се претендира обезсилването му, но ведно с искане „за решаване на спора по същество” от настоящата инстанция. Наведени са доводи, че атакуваното ново въззивно решение на СГС било постановено „в противоречие с основен принцип в гражданския процес, а именно, че не е възможно да се установява съществуването или несъществуването на едно правоотношение срещу лице, което не е носителят на отричаното от ищеца право, а трето на правоотношенията лице и че не възможно процесът да се води без участието на страна по оспореното правоотношение”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, държавата, представлявана от министъра на финансите, обосновава приложно поле на касационния контрол с твърдението си за вероятност атакуваното въззивно решение на СГС да е процесуално недопустим съдебен акт и произтичащото от това обстоятелство императивно задължение за ВКС да го допусне до касационен контрол. Инвокиран е довод, че: „за държавата, представлявана от министъра на финансите, не е налице пасивна материалноправна или процесуалноправна легитимация по предявените искове”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответният по касация едноличен търговец Г. И. Ч. от [населено място], действащ с фирмата „ПИНИЯ-Г. И. Ч.”, писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на единственото наведено в касационната жалба на държавата оплакване за постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснат от СГС порок на същото по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК.
Ответната по касация Българска народна банка не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на единственото оплакване на държавата, представлявана от министъра на финансите, за недопустимост на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, настоящата касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите, ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта, /респ. – нищожността/ на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност атакуваното въззивно решение да страда от някой от посочените два порока /по смисъла на чл. 281, т.т. 1 или 2 ГПК/ ВКС би бил длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за допустимостта или валидността на такъв съдебен акт се извършва с решението по съществото на касационната жалба. Като се има предвид, че в процесния случай държавата претендира за допускане на касационно обжалване на въззивно решение при повторно разглеждане на делото, съблюдаването на точния смисъл на разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК налага преценка между нарушенията, допуснати при първоначалното разглеждане на спора от въззивния съд, от една страна, и тези оплаквания за нарушения, които се поддържат в настоящата касационна жалба на държавата – от друга. Констатира се в тази връзка, че ВКС е върнал веднъж делото за ново разглеждане с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 191/16.V.2014 г. на І-во т.о. по т.д. № 504/2012 г., като с определение № 412/29.ІV.2013 г. по същото дело касационният контрол спрямо предходното въззивно решение е бил допуснат – „за проверка на допустимостта му” – по следния правен въпрос: „ Има ли правен интерес лице, включено в списъка по Закона за информация относно необслужвани кредити /ЗИОНК/, съставен от БНБ, да предяви отрицателен установителен иск, че не е било в кредитно или приравнено му правоотношение с търговска банка, след като последната е била заличена като правен субект, както и да установи, че списъкът по същия закон – в частта му за дълга на това лице – е с невярно съдържание?” На този правен въпрос Върховният касационен съд е отговорил утвърдително с решението си по чл. 293, ал. 3 ГПК. Сега релевираният от държавата касатор правен въпрос в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата жалба е досежно това, че за държавата не била налице „пасивна материалноправна и процесуалноправна легитимация по предявените искове”. Това твърдение обаче по никакъв начин не обосновава вероятност постановеното по реда на чл. 294 ГПК въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт: предвид задължителността на веднъж вече дадените от ВКС указания по прилагането и тълкуването на закона /ЗИОНК/ за този състав на СГС, на който е било върнато делото за ново разглеждане, които са били в смисъл, че аргументите на преходния състав на въззивната инстанция „досежно отговорността на конституираните ответници и доказването на твърдените обстоятелства са по съществото на спора”.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение (без номер) на Софийския градски съд, Адм отделение, с-в ІІІ-Г, от 14.V.2015 г., постановено по гр. дело № 7115/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 812 по описа за 2016 г.