ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 183
гр. София, 06.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3420 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК /редакция до измeнението с ДВ, бр.86 от 2017/.
Образувано е по касационни жалби с вх. № 11691/30.06.2017 г. на В. Д. С. и с вх. № 10701/15.06.2017 г. на К. П. Н., срещу въззивно решение № 962/25.04.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 512/2017 г. на Апелативен съд –София. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение от 20.10.2016 г. по гр.д. № 7548/2015 г. на Софийски градски съд, ответницата К. Н. е осъдена да заплати на ищеца В. С. обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата 2 000 лева, като претенцията по чл.45 ЗЗД е отхвърлена до пълния предявен размер от 78 000 лв.
Касаторът В. С. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, като излага доводи за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ как следва да се определи размера на обезщетението за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане; 2/ задължен ли е съдът, при постановяване на решението си, да се съобразява с тълкувателните постановления на ВС и представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако не е съобразена тълкувателната практика на ВС. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 85/ 23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г., IV г.о. и решение № 62/ 06.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г., IV г.о. на ВКС.
Ответната страна К. Н. в представения писмен отговор поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на съдебните разноски.
С касационната жалба на К. Н. въззивното решение се обжалва в частта, с която претенцията по чл.45 ЗЗД е уважена до размера на сумата от 2 000 лева. Сочи се, че решението на апелативния съд е неправилно, като постановено в противоречие със събраните по делото доказателства.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът излага доводи, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по следните въпроси: 1/ следва ли политиците – особено ръководните кадри, да търпят изявления по техен адрес, включително надхвърлящи добрия тон; 2/ допустимо ли е като обидни и годни да ангажират деликтната отговорност да се приемат оценките и квалификациите, чрез които се определя личността на политическия противник; 3/ може ли да се ангажира деликтната отговорност на политик, когато изявленията му, представляващи квалификации и оценки за личността на опонента, са закономерно обусловени от добросъвестно събрана информация.
По първите два въпроса се твърди противоречие на въззивния акт с приетите правни разрешения в решение № 85/23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г., IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. По отношение на третия въпрос касаторът счита, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на формирана задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС.
Ответникът по жалбата – В. С., в писмен отговор е изложил доводи, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационното обжалване, а в условия на евентуалност – че касационната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. Претендира разноските за касационното производство.
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което са допустими.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Ищецът В. С. е предявил иск заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 78 000 лв., причинени му от ответницата К. Н. – на 10 май 2015 г. Н. разпространила чрез социалната мрежа „Ф.” невярна, клеветническа и оскърбителна публикация за ищеца, в качеството му на кмет на [община]. Като увреждащи в исковата молба са цитирани изразите – „нагъл, самозабравил се и самоповярвал си местен дерибей кмет на С.”; „Кметът гони директорката на детската градина от работа”;
„Защото Т. Г. не се съгласила да работи политически за кмета и на опитите му да й оказва натиск, отговорила – моята партия са децата на С.. Жената никога не е членувала в партии и не иска да става подлога на кмета за местните избори. И той я уволнява”; „Къде се намираш бе, г-н С..Това да не ти е бащиния? Под калъп ли ви вадят в ГЕРБ, бе хора. Имам чувството, че ви обучават специално, та кой от кой по-нагъл. Напоследък където отида, малоумие след малоумие.”; „Сливнишкият „герой” уволнява ако не станеш гербер”; „Сигнализираме органите за злоупотреба със служебно положение и психически тормоз над Т. Г. и персонала на градината.”.
Апелативният съд е счел за доказано авторството на ответницата за процесната публикация. Обсъждайки пооотделно и в съвкупност събраните по делото писмени, гласни доказателства и заключението на приетата съдебно-психологическа експертиза, съдът е посочил, публикацията е причинила на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в усещането за несправедливост, публично злепоставяне и засягане на професионалната му репутация. Подлагайки на анализ и оценка твърдяната противоправност на всеки един от сочените за увреждащи думи и изрази, съдът е направил извод, че изразът „сливнишкият герой“ е ироничен, но не и обиден, поради което не е противоправен. По отношение на изразите – „Под калъп ли ви вадят в ГЕРБ, бе хора. Имам чувството, че ви обучават специално,та кой от кой по-нагъл. Напоследък където отида, малоумие след малоумие” – е прието, че същите са адресирани общо към членовете на политическа партия, а ищецът С. не е процесуално легитимиран да упражнява чужди права.
Като адресирани лично към ищеца и увреждащи неимуществената му сфера са приети обидните определения – „ нагъл, самозабравил се и самоповярвал си местен дерибей, кмет на С.”, които са преценени за годни да ангажират деликтната отговорност на ответницата за репариране на неимуществените вреди, претърпени от С. в резултат на публично нанасената му обида. За да определи обезщетение в размер на 2 000 лева, въззивният съд е отчел изпитаните от ищеца негативни чувства от цялостната публикация, засягащи достойнството и доброто му име. Посочил е, че при обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения, които по своето съдържание засягат сферата на нематериалните блага – чест, достойнство, добро име, авторитет. Унизителният характер на казаното се преценява съобразно приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е правилна, вярна или не. В случая, отчитайки и описания от психолога профил на ищеца – на човек, който изпитва засилена потребност от самоутвърждаване, стремеж към лидерство и получаване на одобрение от страна на околните, апелативният съд е приел, че употребените от ответницата обидни квалификации и епитети непозволено надхвърлят допустимите граници в общуването и критиката дори и за публична личност, какъвто е ищецът в качеството му на кмет на община. Съобразено е в тази връзка, че такива публични личности се ползват с по-ниска степен на защита срещу критики и агресивни изказвания във връзка с изпълняваните от тях функции, но е прието, че дори острото политическо противопоставяне, което е било налице в конкретната предизборна обстановка, не може да оправдае използваните от ответницата крайно груби и неприемливи изрази, отразили се негативно върху професионалното самочувствие, личното достойнство и чест на увредения.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира по отношение на касационната жалба на В. Д. С., че не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1ГПК и касационният контрол не следва да се допуска.
Първият поставен в изложението на този касатор въпрос е включен в предмета на делото и е от значение за постановения резултат, но въззивното решение не противоречи на задължителната съдебна практика, обобщена в ППВС № 4/23.12.1968 г., по проблема за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и обстоятелствата, които следва да се отчитат от съда. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като релевантни обстоятелства са се утвърдили – данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му, а когато са засегнати качества на увредения, имащи отношение към професионалната му реализация, следва да се прецени как се е отразило това засягане върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. Същевременно, следва да се имат предвид икономическият растеж и стандартът на живот към датата на деликта. Справедливостта е основен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди и включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства, както е направил и въззивният съд в обжалваното решение. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора доказателства, посочено е кои доказателства и защо се кредитират, респ. кои от тях не се възприемат или не им се дава вяра. Несъгласието на страната с извършената преценка на доказателствата и формираните в тази връзка изводи на съда, касаят обосноваността на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Отговорът на втория въпрос в изложението на касатора С. – дали съдът при постановяване на решението си, е длъжен да се съобразява с тълкувателните постановления на ВС – е очевиден и следва от изложеното по-горе, но същевременно така общо поставен, проблемът не може да обуслови селектирането на касационната жалба.
По касационната жалба, подадена от К. Н., Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въпросите в изложението са правно релевантни, но същите са разрешени от въззивния съд в съответствие със създадената постоянна практика на ВКС. В цитираното от жалбоподателката решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г., IV г.о. на ВКС е разискван проблема за границите на допустимата журналистическа критика по отношение на политик, като в отговор на по-общия въпрос за разликата между факт и мнение съставът на ВКС е приел, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. Също така, съдът е длъжен да разграничи кои от тях представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения – те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни и позорят адресата. Оценките /мненията/ не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида.
Следва да се посочи още, че в практиката си / напр. – решения по гр. д. № 1376/2011 г., IV г.о.; по гр. д. № 92/2009 г., III г. о.; по гр. д. № 2161/2013 г., III г. о. и др./ ВКС безпротиворечиво е приемал, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез медиите, или по друг начин, могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл.39 ал.2 от Конституцията на РБ. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността /т. е., ако не осъществяват състав на престъплението обида/. На следващо място и в практиката на ЕСПЧ трайно е прогласен принципът, че свободата на словото е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. Свободата на изразяване, закрепена в чл.10 от ЕКПЧ, е подчинена на ограничения, които следва да се тълкуват ограничително и необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде убедително установена.
В решението си по к.д.№1/1996г. К. съд на РБ също посочва, че трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към интимната сфера на човека. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не бива да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване. Те могат да имат различен характер от гледище на своята насоченост и предназначение, така че да бъдат третирани различно. Правото по чл.39 ал.1 КРБ е индивидуално право на личността, пряко свързано със свободата на мисълта /чл.37 ал.1 КРБ/ и убежденията /чл.38 КРБ/ и Конституцията го предоставя на „всеки”. Рамките, до които се простира това право, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посочената съдебна практика. В случая, с решаващите си изводи въззивният съд е приел, че отговорността на ответницата /в качеството й на политик/, когато изказва мнение и дава оценка за друг политик, респ. публична личност, няма пречка да бъде ангажирана, ако е нарушен балансът между свободата на изразяване на мнение по въпроса за моралния облик на ищеца като обществена фигура – кмет на община и границите на „допустимата критика” към тази категория публични личности. Въпреки приетите по-широки граници на допустима критика към политиците /респ. към политическите опоненти/, свободата на изразяване на мнение спрямо тях не е безгранична, а ограничена до възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на конкретната личност чрез осъществяване състава на престъплението обида / чл.146, ал.1 НК, чл.148, ал.1 НК/. В този смисъл, използваната от ответницата оценъчна характеристика за ищеца, че е „нагъл, самозабравил се и самоповярвал си местен дерибей” е счетена за унизителна и обидна, при която хипотеза е налице засягане на честта и достойнството на ищеца като политик и общественик. Накърняването на личните права не допринася за по- добра информираност на обществото и за развитието или разрешаването на конкретна политическа дискусия и поради това не е оправдана. При определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение за морални вреди е отчетено правилото, че колкото по-известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса и засилен обществен интерес в частноправната си сфера се налага да понася, както и да търпи повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства.
Решаващите изводи на въззивния съд, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на ответницата във връзка с изказаното от нея в социалната мрежа мнение и направена оценка на личността на ищеца, не влизат в противоречие с установената и цитирана по-горе практика на ВКС. Изложеното изключва приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, както и второто поддържано от касаторката основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид наличието на формирана практика на ВКС и липса на аргументация за необходимостта от нейната промяна или осъвременяване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 962 от 25.04.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 512/2017 г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.