2
определение по гр.д.№ 3874 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
София, 13.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на единадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3874 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Т. и А. Д. Т. срещу решение от 15.06.2017 г. по гр.д.№ 3008 от 2017 г. на Софийския градски съд, ГО, II-Б състав в частта му, с която е отменено решение от 12.01.2017 г. по гр.д.№ 6425 от 2016 г. на Софийския районен съд, 125 състав и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от М. И. Т. и А. Д. Т. срещу П. И. А. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху следния недвижим имот: апартамент № 8, находящ се в [населено място], район „П.“, [жилищен адрес] със застроена площ от 84 кв.м., състоящ се от три стаи, кухня, обслужващи помещения и два балкона, заедно с избено помещение № 8 с площ от 2,60 кв.м. и 0,744 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, както и за уважаване на предявения от А. И. А. срещу М. И. Т. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата 1 905 лв. /хиляда деветстотин и пет лева/, представляваща обезщетение за лишаването на А. от ползване на притежаваната от нея идеална част от процесния апартамент през периода от 01.07.2015 г. до 27.04.2016 г.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд в обжалваните части е неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касаторите практика на ВКС /решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр.д.№ 1497 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 88 от 10.04.2014 г. по гр.д.№ 6773 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 426 от 20.01.2014 г. по гр.д.№ 3209 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4553 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 472 от 14.12.2013 г. по гр.д.№ 2341 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 1222 от 16.12.2008 г. по гр.д.№ 4794 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 574 от 08.04.2010 г. по гр.д.№ 907 от 2008 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 1354 от 26.112008 г. по гр.д.№ 6402 от 2007 г. на ВКС, ГК, V г.о., решение № 154 от 05.08.2011 г. по гр.д.№ 127 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр.д.№ 3942 от 2015 г. на В., ГК, I г.о., решение № 114 от 20.06.2016 г. по гр.д.№ 760 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 91 от 02.07.2010 г. по т.д.№ 713 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4539 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д.№ 1162 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 277 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1067 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 52 от 02.02.2011 г. по гр.д.№ 1896 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 877 от 16.10.2008 г. по гр.д.№ 6127 от 2007 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 395 от 08.04.2010 г. по гр.д.№ 505 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 222 от 24.06.2011 г. по гр.д.№ 982 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др./ по следните въпроси:
1. Може ли съдът да се произнася по въпроси извън очертания от страните предмет на спора и в частност по фактически или правни възражения, които ответникът не е направил ?
2. Допустимо ли е съдът да се произнася по възражения, които не са направени своевременно ?
3. Дали в отношенията деца- родители важи презумпцията на чл.69 ЗС или децата- владелци трябва да докажат, че са имали отношение към вещта като към своя и са демонстрирали това отношение пред родителите- собственици /противопоставили са го на родителите си/ ?
4. Дали лицето, установило фактическа власт върху недвижим имот, трябва да доказва, че упражнява същата за себе си или лицето, което оспорва владелческото му качество трябва да доказва, че фактическата власт се упражнява за друг ?
5. Когато децата ползват имот, собственост на родителите си, винаги ли е налице договор за заем за послужване или е възможно владението на имота да е било предадено доброволно от родителите на децата ?
6. Може ли сключването на договор за заем за послужване между родители- собственици на един имот и техните деца, представляващ правно основание за държане на имота от децата, да бъде прието за доказвано чрез житейска презумпция ?
7. Извършването на действия, които надхвърлят обикновеното ползване на имота /ремонти и подобрения на значителна стойност/, които се възприемат от собственика и на които той не се противопоставя, представлява ли демонстриране на отношение на владелеца към вещта като към своя ?
В писмен отговор от 18.08.2017 г. ответницата по жалбата П. И. А. оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в срока за обжалване, посочен в чл.283 ГПК и срещу акт на въззивен съд, който съгласно чл. 280, ал.2 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./ подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд.
За да постанови обжалваното решение за отхвърляне на предявения от М. И. Т. и А. Д. Т. срещу П. И. А. установителен иск за собственост върху процесния апартамент, въззивният съд е приел, че апартаментът е бил собственост на родителите на ищеца М. И. Т. и ответницата П. И. А.- И. П. Т., починал на 09.06.2015 г. и В. Д. Т., починала на 21.01.2013 г. След тяхната смърт апартаментът е станал собственост на техните наследници по закон- децата им М. Т. и П. А..
Приел е за неоснователно и недоказано твърдението на ищците за осъществявано от тях давностно владение върху апартамента през периода от 07.04.1998 г. до 21.01.2013 г. Счел е, че за да се установи владение върху един имот, е необходимо не само върху него да се упражнява фактическа власт, но и да е налице намерение за своене. Близостта на отношенията между родителите и децата изисквал, според съда, субективният елемент на владението, а именно намерението за своене, да е противопоставен на собствениците /родителите/- ясно изразен чрез думи или други действия, които да установят несъмнено, че ищците владеят процесния имот за себе си. При ползването на имот на родителите от техните деца може да се счита, че са установени отношения на ползване на имота на основание на договор за заем за послужване. Това означава, че те са държатели на имота, поради което, за да установят владение върху него, следва ясно да демонстрират пред родителите си промяната на намерението си от държане във владение.
В конкретния случай, според съда, да се докаже субективният елемент на владението е било в тежест на ищците. От събраните по делото доказателства, включително и свидетелски показания, не било установено ищецът М. Т. да е манифестирал ясно пред родителите си намерението си да владее апартамента за себе си. Извършването на ремонтни работи в този апартамент не можело да се счита за такива действия, с които еднозначно се отрича правото на собственост на собствениците. Аргумент в подкрепа на извода, че ищците са били само държатели на имота, била подадената декларация по ЗМДТ от 13.06.2013 г., в която е декларирано, че М. Т. е собственик само на 1/6 ид.ч. от този имот. Прието е и че изявлението на родителите, че жилището е за сина им М. Т. няма вещно-правни последици и не може да се квалифицира като предаване на владението.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касаторите съдебна практика по поставените правни въпроси:
1. По първия и втория поставени въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената практика на ВКС. Във въззивното решение съдът не се е произнасял по въпроси, извън очертания от страните предмет на спора и по възражения, които не са били заявени своевременно- още с отговора на исковата молба. Напротив, произнесъл се е в рамките, очертани от исковата молба и отговора на исковата молба от ответницата от 27.04.2016 г. Видно от отговора, ответницата е оспорила иска изцяло, като е твърдяла, че процесният апартамент е съсобствен между нея и брат й по наследство от родители им. Заявила е, че е изцяло невярно твърдението в исковата молба, че родителите са извършили делба приживе между децата си и че са взели решение да дарят на сина си процесния апартамент. Твърдяла е, че родителите им никога не са имали такова намерение, не са обсъждали с децата си такава възможност, нито са изразявали ясно и категорично съгласие апартаментът да стане собственост на ищеца. В т.8 от отговора на исковата молба ответницата изрично е оспорила и твърдението в исковата молба, че владението на апартамента е било предадено на ищеца. При така очертаният предмет на спора въззивният съд е бил длъжен да се произнесе и се е произнесъл относно това дали ищците са били владелци на процесния имот през посочения период от време: дали са осъществявали фактическа власт върху имота и дали са имали и демонстрирали пред собствениците намерение за своене на този имот.
2. По третия, четвъртия, петия и шестия поставени въпроси не са посочени решения на ВКС, в които да е било прието, че живеещите в собственото на родителите си жилище деца и техните семейства следва да се считат за владелци на това жилище по презумпцията на чл.69 ЗС. Напротив, налице е съдебна практика, на която се е позовал и въззивния съд в решението си, че живеещите в жилището на родителите си деца и техните семейства са били допуснати да ползват това жилище безвъзмездно /по договор за заем за послужване/, поради което са само държатели на жилището, но не и негови владелци.
В съответствие със съдебната практика във въззивното решение е прието и че по принцип е възможно родителите доброволно да предадат на едно от децата си владението на собствения им имот, но в конкретния случай това не е доказано: Въззивният съд изрично е посочил, че няма събрани по делото доказателства за предаване на владението на процесното жилище от собствениците /родителите на ищеца и на ответницата/ на ищците.
3. По седмия поставен въпрос в решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. , решение № 91 от 02.07.2010 г. по т.д. № 713 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 114 от 20.06.2016 г. по гр.д.№ 760 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че когато ползващото имота лице извърши действия, с които надхвърля обикновеното ползване на този имот /например надстрояване и пристрояване, извършване на довършителни работи в имота, участие в разноските за общите части на жилищната сграда/ и собственикът не се противопостави на тези действия, това сочи на промяна на намерението за своене на имота.
Приетото в обжалваното решение не противоречи на горепосочената съдебна практика. В него въззивният съд е приел, че ищците не са извършили действия, с които да надхвърлят обикновеното ползване на процесния апартамент: тъй като извършването на ремонти работи в жилището е свързано с нормалното функциониране и ползване на това жилище по предназначение за задоволяване на жилищните нужди на живеещите в него, то извършването на такива ремонти не представлява действие, с които се надхвърля обикновеното ползване на имота.
Предвид на всичко гореизложено не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 890 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.06.2017 г. по гр.д.№ 3008 от 2017 г. на Софийския градски съд, ГО, II-Б състав.
ОСЪЖДА М. И. Т. и А. Д. Т. със съдебен адрес: [населено място], [улица], Бизнес център „Мандарин“, офис 1-Б, чрез адв.В. К. да заплатят на П. И. А. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, чрез адв.Е. Т. на основание чл.78 ГПК сумата 890 лв. /осемстотин и деветдесет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.