2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
София, 15.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 461/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. А. Х. чрез адв. Я. М. С., срещу въззивно решение № 185/30.10.2018 г. по в. гр. д. № 225/2018 г. на К. окъжен съд, с което е потвърдено решение № 60/25.06.2018 г. по гр. д. № 53/2018 г. на Момчилградския районен съд за отхвърляне на иск за признаване на установено, че жалбоподателката е изключителен собственик на придобит по време на брака й с ответника Ю. С. Х. недвижим имот, съставляващ двуетажна масивна жилищна сграда /къща/ със застроена площ от 88 кв. м., ведно с правото на строеж върху УПИ…-…. от кв. … по плана на [населено място], на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № …./29.01.2004 г., поради пълна трансформация на лично имущество по чл. 23, ал. 1 СК.
С жалбата се иска отмяна на въззивното решение като неправилно – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се изводите на въззивния съд, че презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК не е оборена и че паричните средства за закупуването на спорните имоти не са изцяло лични на ищцата.
Ответникът по касация – ответник по иска, не е подал писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от страна по делото с правен интерес от предприетото процесуално действие, срещу подлежащо на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивно съдебно решение, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск на С. Х. срещу Ю. Х., бракът й с когото е прекратен с влязло в сила съдебно решение за развод, за признаване на установено, че е налице пълна трансформация на нейни лични средства – 1 200 евро и 500 евро, получени по два договора от 11.06.2002 г. и 04.11.2003 г. за заем от баща й А. А. М., които на същите дати внесла по личната си банкова сметка и изтеглила на 11.12.2003 г., когато следвало да заплати сумата 3 000 лева – цена на имота, закупен на 29.01.2004 г. Преди закупуването на имота, на 15.01.2004 г., заемодателят я уведомил писмено, че й дарява парите, предмет на договорите за заем, не желае същите да му бъдат върнати и те остават дарение от бащата на дъщерята за закупуване на къщата. Счита, че на основание чл. 23, ал. 1 СК придобитият с тези средства имот е нейна лична собственост и не представлява съпружеска имуществена общност. Твърди, че ответникът няма принос в придобиването на имота.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковата претенция като неоснователна. Въвел е твърдения, че още от самото сключване на брака /през 1993 г./ работел и се грижел за семейството, а от 2001 г., когато заминал на работа в Гърция, изпращал заплатата си на ищцата по свои приятели или й я давал, когато се завръщал в България; къщата е закупена със заделените от него пари в периода 2001-2004 г. и като придобита по време на брака представлява съпружеска имуществена общност.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че страните сключили граждански брак на 14.09.1993 г., който е прекратен с развод с влязло в сила на 29.08.2016 г. решение по гр. д. № 160/2016 г. на Момчилградския районен съд.
С договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н. а. № …/2004 г., ищцата закупила спорния имот на 29.01.2004 г. за сумата 3 000 лева, получена от продавачите в брой. Имотът е деклариран в данъчната служба като еднолична собственост на ищцата на основание договор за покупко-продажба.
Относно произхода на средствата, с които имотът е закупен, е установено, че на 11.06.2002 г. и на 04.11.2003 г. А. М. – баща на ищцата, й дал в заем сумите от 1 200 евро и 500 евро със срок за връщане на даденото до 31.12.2005 г. От представената справка по движение по сметка, издадена от Банка „Д.” ЕАД на името на ищцата, е установено, че на 11.06.2002 г. и на 04.11.2003 г. е извършена касова вноска на 1 200 евро и съответно – на 500 евро, а на 11.12.2003 г. е извършено касово теглена на сумата 1 730 евро.
С уведомително писмо от 15.01.2004 г. до С. Х. А. М. изразил воля, че дарява дъщеря си със сумите, дадени от него по договорите за заем, за закупуване на къща.
Обстоятелствата относно договорите за заем се установяват и от показанията на А. М., разпитан като свидетел, както и от показанията на свидетеля Т. Х. – син на страните. Св. А. М. сочи, че след като съпругът на ищцата не се бил връщал от Гърция в продължение на пет години, той подарил парите на дъщеря си, което станало след закупуване на къщата. Обяснява също, че след като заемът не бил върнат пет години, решил да подари парите на дъщеря си, а не на семейството. Разпитани са и свидетели във връзка с приноса на съпруга.
Въззивният съд приел, че в тежест на ищцата по иска с правно основание чл. 23, ал. 1 СК е да докаже придобивната стойност на имота, размерът на средствата, които имат личен произход и са еквивалентни на придобивната стойност и влагането на тези средства при придобиването на имота. Затова приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за неправилно разпределение от първоинстанционния съд на доказателствената тежест в процеса, като добавил и това, че в съдебното заседание не е направено възражение по проекто-доклада на съда.
С оглед доказателствата по делото въззивният съд приел, че ищцата не е установила по безспорен и категоричен начин третата предпоставка на иска по чл. 23, ал. 1 СК, а именно, че средствата с личен произход са вложени при придобиването на спорния имот. В тази насока съдът приел, че сумите от 1 200 евро и 500 евро са дарени преди сделката на ищцата от нейния баща, като още при получаването им сумите са внесени по нейна сметка в Банка „Д.” ЕАД. Така тези средства като такива с извънсемеен произход са станали лична собственост на ищцата, а с установяването на този произход на средствата по паричния влог презумпцията за съвместен принос за придобиването им е оборена. Съдът приел обаче, че доколкото договорът за покупко-продажба е сключен на 29.01.2004 г., когато и продажната цена е била получена напълно в брой от продавачите, то само по себе си обстоятелството, че на 11.12.2003 г. – близо два месеца преди датата на сделката, ищцата е изтеглила в брой обща сума от 1 730 евро, равняваща се на 3 325 лева, при цена на сделката 3 000 лева, и преди сумите да са й били дарени на 15.01.2004 г., не доказва по безспорен начин, че именно изтеглените средства са послужили за осъществяване на сделката. Съобразно с това въззивният съд приел, че в случая се установява придобиване на правата от двамата съпрузи в режим на съпружеска имуществена общност за задоволяване на жилищни нужди на семейството. Съдът посочил още, че по делото е установено участие на съпруга в издръжката на домакинството и на семейството.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила следните въпроси, по които иска допускане на касационно обжалване: 1. кои са задължителните изискуеми елементи от фактическия състав на трансформацията на лично имущество по отношение на придобит по време на брака недвижим имот по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК; 2. има ли задължение съдът, сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 23, ал. 1 СК, да установи дали са налични всички изискуеми елементи от фактическия състав на трансформацията на лично имущество по отношение на недвижим имот, придобит по време на брака, и едва след тази преценка да се произнесе по основателността на иска – по първите два въпроса се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; 3. при разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК трябва ли да бъде определено доказване на отрицателни факти от страната, предявила положителен иск; 4. има ли задължение въззивният съд да се произнесе по въведено с въззивната жалба възражение за неправилно разпределена доказателствена тежест с доклада по делото пред първоинстанционния съд; 5. при констатация на въззивния съд, че първоинстанционният доклад по делото е непълен или неточен, следва ли въззивният съд да изготви нов доклад и да даде указания на страните относно доказването на правнорелевантните факти, като разпредели доказателствената тежест помежду им съобразно твърденията в исковата молба и отговора; 6. има ли задължение въззивният съд да основе решението си върху приетите за установени факти по делото и върху закона, като обсъди всички допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка и във връзка с доводите и възраженията на страните – по въпроси №№ 3-6 също се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса. Те са свързани с фактическия състав на иска по чл. 23, ал. 1 СК и процесуалните действия на съда по установяването му. В тази насока съдът в двете инстанции е процедирал в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика, според която по установителния иск за трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот в тежест на ищеца е да докаже следните факти: 1/. придобивната стойност на имота /според вида на възмездната сделка с вещно-правен ефект/; 2/. размерът на вложените средства, които имат личен произход и са еквивалентни на придобивната стойност на имота /изцяло или отчасти/ и 3/. влагането на тези средства при придобиването на имота /решение № 72/07.07.2017 г. по гр. д. 3056/2016 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 249/27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, II-ро г. о./. Изложил е и съображения по така определения фактически състав, като по отношение на средствата, вложени в придобиването на имота, е възприел тезата на ищцата /сега жалбоподател/, че те имат личен, извънсемеен произход. Не е приел обаче, влагането именно на тези средства при закупуването на имота, което е решаващият извод за отхвърляне на иска. Едва след като е установил, че не всички изискуеми елементи от фактическия състав са налични, въззивният съд е направил преценката, че предявеният иск е неоснователен. Този начин на процедиране е възприет в останалата съдебна практика, на която жалбоподателката се позовава при обосноваването на първите два въпроса, поради което следва да се приеме, че твърдяното противоречие като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Третият въпрос е основан на тезата на жалбоподателката, че при разпределянето на доказателствената тежест първоинстанционният съд е указал на ищцата да доказва отрицателни факти. Тази теза не се подкрепя от данните по делото, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Фактът, че в тежест на ищцата е възложено да обори презумпцията за съвместен принос, установена в чл. 21, ал. 3 СК, не означава, че тя е следвало да доказва отрицателни факти по предявения от нея положителен установителен иск за собственост. Според определението за разпределение на доказателствената тежест за оборването на презумпцията е необходимо да се докаже, че средствата са дарени лично на ищцата и че именно дарената сума е действително вложена при покупката на недвижимия имот към момента на неговото придобиване – все положителни факти.
По четвъртия въпрос не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с цитираната от жалбоподателката съдебна практика. Въззивната жалба, подадена от ищцата, съдържа оплакване за неправилно разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, който с доклада по чл. 146 ГПК приел, че същата следва да обори презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос на съпрузите, като по този начин й възложил доказване на отрицателни факти. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд изрично е обсъдил това оплакване и го е счел за несъстоятелно, защото и той е приел, че в тежест на ищцата е да докаже при условията на пълно и главно доказване обстоятелствата, че процесният имот е закупен през време на брака й с ответника на посочената в нотариалния акт цена; че преди изповядване на сделката нейният баща й е дарил сочената сума и че именно с подарените от него средства е заплатила продажната цена на имота. Това становище на съда е в съответствие със съдебната практика по фактическия състав на иска по чл. 23, ал. 1 СК. А щом това е така, то за въззивния съд не е съществувало задължение да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради неточност на доклада и дадените указания – т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Петият въпрос е основан на твърдението на жалбоподателката за непълен /неточен/ доклад на първоинстанционния съд, което не се потвърждава от данните по делото. Както бе изложено в предходния абзац, докладът в частта относно това как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти – чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, е съобразен с практиката на ВКС, поради което и въззивният съд не е констатирал наличие на непълен или неточен доклад. Ето защо и по този въпрос не се констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По шестия въпрос въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, като правилно е определил предмета на спора – иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, преценил е всички правнолеревантни факти, от които произтича претендираното от жалбоподателката спорно право, обсъдил е в мотивите към решението всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни. Като е констатирал разнопосочност в гласните доказателства, е изложил съображения, че по въпроса за приноса на съпруга кредитира показанията на св. Т. М., който единствен е без родство със страните, които се подкрепят и от писмените доказателства по делото и показанията на св. Х. Х. – брат на ответника. С оглед показанията на свидетелите А. М. и Т. Х. е приел за доказано твърдението на ищцата за личен произход на сумите от 1 200 евро и 500 евро, но е намерил за недоказано, че именно тези средства са вложени в покупката на спорното жилище. Съобразно изложеното не се констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
На следващо място в изложението се твърди, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно.
По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба се твърди, че при произнасянето си по съществото на спора първоинстанционният съд е обсъдил фактите, релевантни към иск с правно основание чл. 21, ал. 4 СК, какъвто не е бил предявен. Въззивната инстанция от своя страна не е съобразила извършеното разместване на доказателствената тежест и неправилното подвеждане на фактите под призмата на отрицателен установителен иск, при което не се е произнесла по допустимостта на първоинстанционното решение.
Прегледът на първоинстанционното решение сочи, че съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и отправеното до съда искане, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 23, ал. 1 СК. Този предмет на делото е станал предмет и на съдебното решение чрез постановяване на диспозитив, с който е отхвърлен иск на С. А. Х. за признаване на установено между страните, че ищцата е изключителен /личен/ собственик на придобит по време на брака недвижим имот, подробно описан, съгласно договор за покупко-продажба. Искът по чл. 21, ал. 4 СК има друг предмет – за липса на съвместен принос. По такъв иск съдът не се е произнасял, нито е обсъждал елементите от неговия фактически състав. Изложил е съображения по фактическия състав на положителния установителен иск по чл. 23, ал. 1 СК, като е посочил, че в тежест на ищцата е да обори установената в чл. 21, ал. 3 СК презумпция за съвместен принос, при което е необходимо да се установи пълно или частично преобразуване на лично, извънсемейно имущество при придобиването, като се установи, че средствата са дарени лично на ищцата, че именно дарената сума е действително вложена при покупката на недвижимия имот към момента на неговото придобиване. Възлагането в тежест на ищцата да докаже посочените обстоятелства е съобразено с установената съдебна практика относно разпределението на доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 23, ал. 1 СК. Ето защо не се констатира да е разгледан непредявен иск, което да е налагало обезсилване на първоинстанционното решение от въззивния съд и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск – чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК. Не съществува вероятност въззивното, както и потвърденото с него първоинстанционно решение да са недопустими, което да обоснове допускане на касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. В изложението, както и в касационната жалба, са изложени общи теоретически постановки за това кога едно решение е очевидно неправилно, без аргументация защо се поддържа неговото наличие в случая, като при това не се констатира съществуването му. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното и предвид липсата на конкретно формулирани доводи, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., не констатира наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 185/30.10.2018 г. по в. гр. д. № 225/2018 г. на К. окъжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: