О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
София, 18.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
След като изслуша докладваното от съдията КЕРЕЛСКА гр.д.№ 5745/2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Е. И. Д. – процесуален представител на Е. М. Т. против решение № 37/14.07.2014 год. по в.гр.д. № П-23/2014 год. на Софийски апелативен съд , с което след отмяна на решението по гр.д. С-31/2013 год. на СГС, І -21 в частта, в която [фирма] е осъдена да заплати на Е. М. Т. обезщетение за неимуществени вреди от публикации във в-к „В.” за сумата над 10 000 лв. до 30 000 лв. и в частта за разноските за размера над 1319,45 лв. , е постановено ново решение ,с което предявеният от Е. М. Т. срещу [фирма] иск с пр. осн. чл. 49 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до 30 000 лв.,и е изменен размера на присъдените разноски. Потвърдено е решението в останалата отхвърлителна част за размера до 40 000 лв. /частичен иск от 100 000 лв./
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], оспорва допустимостта на касационното обжалване в писмен отговор по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В представеното с касационната жалба Изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване касаторът е формулирал следните въпроси:1. „Определено ли е обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по чл. 52 ЗЗД, не е ли същото в противоречие със задължителната практика на ВКС – Р ІІ от ППВС №4/1968.По този въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание / критерий/ по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.
2. Следва ли направените от страната разноски за адвокатско възнаграждение да се заплащат от същата съобразно съотношението между уважената и отхвърлената част и не влиза ли правната норма на чл. 78,ал.1 ГПК в противоречие с нормата на чл. 36 от Закона за адвокатурата . В случая налице ли е противоречие между правни норми , регулиращи едни и същи обществени отношения , равнопоставени ли са същите или следва спорът да се разреши в полза на някоя от тях.По този въпрос касаторът се позовава на допълнителния критерий по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.
Върховният касационен съд,3-то г.о. с оглед правомощията на чл. 288 ГПК , приема следното:
Не са изпълнени изискванията, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване, а именно формулиран правен въпрос, който да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило правните изводи на съда, както и изпълнението на поне един от критериите по чл. 280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК.Формулирането на правен въпрос е основната и обща предпоставка за допустимост на касационното обжалване. С оглед на това липсата на правен въпрос е достатъчно основание касационното обжалване да не се допуска.
Първият поставен въпрос няма характер на правен въпрос в посочения по- горе смисъл. Същият касае преценката на съда относно размера на обезщетението въз основа на събраните по делото доказателства , а не неговите правни изводи. Същевременно при определяне на този размер на обезщетението съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и относимите към този размер обстоятелства, в това число е съобразил и стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната , както и критерия, че присъденото обезщетение не следва да бъде източник на неоснователно обогатяване.В този смисъл решението е постановено в съответствие, а не в противоречие с цитираната задължителна практика на ВС – р.ІІ ППВС №4/1968 год.
По вторият въпрос касаторът не е обосновал посоченият допълнителен критерий за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК, именно с какво неговото разглеждане би допринесло за точното приложение на закона и развитие на правото. Същевременно следва да се посочи , че нормата на чл. 78 ГПК е ясна и не се нуждае от допълнително тълкуване. Противоречие между тази норма и нормата на чл. 36 от Закона за адвокатурата не е налице доколкото двете норми имат за предмет уреждане на различна правна материя. С нормата на чл. 36 ЗА се урежда правото на адвоката на адвокатско възнаграждение и начина на неговото определяне, съответно чрез договаряне между адвокат и клиент,а при липса на такъв договор – от адвокатския съвет , както и минималния размер на възнаграждението чрез препращане към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет. Разпоредбата на чл. 78 ГПК има процесуален характер и същата има за предмет определяне на дължимия размер от направените от страната разноски в това число и за адвокатско възнаграждение, което вече е било определено по реда на чл. 36 ЗА, в зависимост от изхода на спора, възможност за неговата редукция при направено от противната страна възражение за прекомерност и пр. Следователно между двете правни норми не е налице противоречие.
По изложените съображения не са изпълнени законовите изисквания за допустимост на касационното обжалване и такова не следва да се допуска.
Ответникът по касационната жалба не е направил разноски в настоящото производство и не претендира такива .
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 37/14.07.2014 год. по в.гр.д. № П-23/2014 год. на Софийски апелативен съд,ГО, VІІІ-ми състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: