1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
София, 28.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на осми март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2225 по описа за 2016 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма] /н/, [населено място] чрез управителя си К. Л. против Решение № 204 от 22.06.2016г. по в.т.д.№ 281/2016г. на Пловдивския АС, с което е потвърдено Решение № 150 от 17.11.2015г., поправено и допълнено с Решение № 37 от 25.02.2016г. по т.д.№ 34/2014г. на Пазарджишкия ОС за отхвърляне на иска, предявен от касатора против [фирма], [населено място] за приемане за установено по реда на чл.694,ал.1 ТЗ /ред.преди изменението ДВ бр.105/30.12.2016г./, че в полза на [фирма] не съществуват приетите в производството несъстоятелност вземания за: сумата 191 845.28 евро главница, 34 020 евро договорна лихва за периода 15.10.2012г.-15.07.2013г., 28 800 евро наказателна лихва за периода 15.11.2012г.-15.07.2013г. /общо за сумата 254 665.28 евро/, произтичащи от договор за заем, обезпечен с ипотека – нот.акт 39 по нот.дело № 37/2011г.
Касаторът поддържа основанията за отмяна на решението по чл.281,т.3 ГПК.
В изложението се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК по въпросите: 1/С оглед обстоятелството, че в производството по търговски спорове намират приложение и общите правила на исковото производство, следва ли докладът по делото по члл.375,ал.1 ГПК да съдържа и разпределение на тежестта на доказване. 2/С оглед на нормата на чл.269 ГПК и ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения, а когато се касае за приложение на императивна правна норма /в случая възражението за недействително учредяване на ипотека – чл.170 ЗЗД/, да се произнесе служебно, дори и да няма възражение в жалбата. Допълнителната предпоставка е въведена като твърдение за противоречие на обжалваното решение с ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитирани решения по чл.290 ГПК по въпроса за задължението на съда за разпределението на доказателствената тежест в процеса. 3/Какво е необходимото съдържание на пълномощното на представителя на ипотекарния кредитор, за да бъде достатъчно за валидността на упълномощаването; Следва ли съдържанието да обхваща допълнителните реквизити на ипотечния акт, посочени в чл.167 ЗЗД, в това число описание на имота, върху който се учредява ипотеката, описание на обезпеченото вземане и др. Допълнителната предпоставка е обоснована с позоваване на решения на ВКС по чл.290 ГПК. 4/ С оглед на обстоятелството, че заемното правоотношение е възникнало със сключване на нот.акт за учредяване на договорна ипотека и предвид нормата на чл.293,ал.6 ТЗ, може ли страните да извършват уточнения, изменения и допълнения на договореностите си в друга форма. Касаторът счита, че допълнителната предпоставка е т.1 на чл.280 ГПК, но се позовава на решението по гр.д.№ 415/99г. на ВКС, 4г.о., постановено по отменения процесуален закон. 5/Нарушено ли е изискването за индивидуализация, ако в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека и в договора за заем са описвани точно имота и вземането, но са описвани различно лихвата, респ. начинът на определянето й; ако е налице такова нарушение, дали е нищожен целият договор, инкорпориран в нот.акт за учредяване на ипотеката или само договореностите по отношение на лихвата. Допълнителната предпоставка е мотивирана с позоваване на решения по чл.290 ГПК относно индивидуализацияна на главното вземане, обезпечено с ипотечния акт.
Поставени са и втора група въпроси, които според касатора са в противоречие с Регламент № 593/2008 – „Налице ли е колизия на разпоредби, възникнала между различни правни норми относно действителността на договора по форма /нотариална/, съгласно чл.10, чл.11 от Регламент № 593/2008, чл.97, чл.98 КМЧП и нормата на чл.293,ал.6 във вр. с ал.2 от ТЗ. Отразява ли се порокът в нищожното нотариално удостоверяване, произтичащ от едностранна правна сделка – упълномощаване, с презумпция за законосъобразност на липса на удостоверяване по чл.37 ЗЗД и да произвежда различни правни последици върху валидността/недействителността на сключените договори /чл.10чл.11 от Регламент 593/2008/“.
`Поставен е и въпрос при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК като „свързан с точното прилагане на закона, за осъвременяване на тълкуването“: По кой ред следва да се допълва или изменя решението в частта за разноските – поправяне на решение по чл.247 във вр. с чл.250 ГПК или по чл.248 ГПК при спазване на процедурата, предвидена в същия член.
Към касационната жалба е приложено и искане за отправяне на преюдициално запитване по два въпроса: „1/ Налице ли е колизия, възникнала между различни правни норми /национални и общностни/ относно действителността на договора по форма/нотариална/, съгласно чл.10, чл.11 от Регламент № 593/2008, чл.97, чл.98 КМЧП и нормата на чл.293,ал.6 във вр. с ал.2 от ТЗ, според която предвидената определена форма важи и за последващи изменения и допълнения. 2/ Отразява ли се порокът в нищожното нотариално удостоверяване /чл.576 ГПК/, произтичащ от едностранна правна сделка – упълномощаване, с презумпция за законосъобразност на липса на удостоверяване по чл.37 ЗЗД и да произвежда различни правни последици върху валидността/недействителността на сключените договори /чл.10 чл.11 от Регламент 593/2008/“.
В писмен отговор ответникът [фирма] оспорва наличието предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. Счита и искането за отправяне на преюдициално запитване за излишно.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
С исковата молба несъстоятелният длъжник е предявил отрицателен установителен иск по реда на чл.694,ал.1 ТЗ /ред. преди изменението на разпоредбата ДВ бр.105/2016г./, оспорвайки съществуване на вземане на ответника, включено по реда на чл.692,ал.4 ТЗ в списъка на приетите вземания с определение на съда № 123 от 26.02.2014г. за сумата 191 845.28 евро главница, 34 020 евро договорна лихва за периода 15.10.2102г. – 15.07.2013г., 28 800 евро наказателна лихва за периода 15.11.2012г. – 15.07.2013г. /общо за сумата 254 665.28 евро/, произтичащи от договор за заем № НСТ-32-0242-7 и нот.акт за договорна ипотека № 39 по нот.дело № 37/2011г. С исковата молба е оспорено само включването на вземането, но не и приетият в определението по чл.692 ТЗ ред на удовлетворяването му /чл.722,ал.1,т.1 ТЗ/. Твърденията на ищеца, на които е основана тезата за несъществуване на вземането, изложени в обстоятелствената част на исковата молба са: „договорът за заем е реален договор, който възниква с предаване на дадената в заем за потребление сума, а договореностите в нотариален акт № 39 по нот.дело № 37/11г. на нотариус рег.№ 057 имат характер само на обещание за предоставяне на заем, като задълженията на заемополучателите, които ще възникнат, са обезпечени с ипотечния акт; че по банковата сметка на [фирма] в изпълнение на договора за заем и ипотека реално е получена в заем сумата 201 121.70лв., с оглед на което главницата на задължението на кредитополучателя [фирма] към ответника е не общата отпусната сума по кредита 360 000 евро, а само 201 121.70лв; че при сключването на нот.акт № 39 по нот.дело № 37/2011г. представителят на кредитодателя адв. С. се е легитимирала с пълномощно, съгласно което няма право да сключва облигационни сделки с клиенти на [фирма], няма право да договаря заемни правоотношения, в това число и обещания за такива, с оглед на което сключеният договор-обещание за заем, обективиран в нотариалния акт е нищожен поради липса на представителна власт; нищожни са и договореностите за лихви и наказателни лихви. Петитумът е за приемане за установено, че „Л. Е.“/н/ не дължи на [фирма] сумите: 191 845.28 евро главница, 34 020 евро договорна лихва, 28 800 евро наказателна лихва, съгласно нотариален акт за заем и учредяване на договорна ипотека № 39 по нот.дело37/2011г. от 08.03.2011г.“ Ищецът не е депозирал допълнителна искова молба въпреки предоставената възможност след дадени указания за това.
Произнасяйки се по въззивната жалба на ищеца, съставът на П. е констатирал, че кредиторът [фирма] е основал предявеното в производството по несъстоятелност на „Л. Е.“/н вземане както на нот.акт за заем и учредяване на договорна ипотека, така и на самия договор за заем № НСТ-32-0242-7 от 08.03.2011г. като клаузите на самостоятелния договор за заем са възпроизведени по идентичен начин в нотариалния акт. Обсъдено е, че съгласно постигнатите договорености, заемателите са общо шестима: освен ищецът, още едно дружество и четири физически лица; че съгласно нотариалния акт и съгласно разпоредбите на чл. 2.4. и 2.5 от договор № НСТ-32-0242-7, шестимата заематели са дали изричното си съгласие да отговарят солидарно както за връщане на заемната сума, така и за плащане на уговорените лихви. Като безспорен е отчетен фактът, че заемодателят е предоставил цялата заемна сума от 360 000 евро на шестимата заематели, за използването й по предназначението, изрично предвидено в разпоредбата по чл. 2.3 от договора. За установено е приел твърдяното от кредитора преустановяване на плащанията по кредита още от 21.09.2012 г., както и че към датата на предявяване на вземането са установени дължимият общ размер на договорните лихви /34 020 евро/, така и дължимият общ размер на уговорените наказателни лихви /28 800 евро/, в които общи размери вземането на кредитор е било включено в коригирания с определението на съда по несъстоятелността по чл. 692, ал. 4 ТЗ списък на приетите вземания. Обосновано е, че при постигнатото в договора съгласие за солидарна отговорност на заемателите към заемодателя, независимо от размера на поотделно предоставените им части от общата заемна сума, всеки един от тях отговаря за връщането на цялата сума с лихвите, тъй като кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците – чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Мотивирано е, че при уговорена и неоспорвана по делото солидарност между шестимата длъжника, правно ирелевантно е възражението на единия от тях – ищецът във връзка с задължението по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за липса на „реално“ предаване на процесната част от заемната сума пряко на самия него и за несъществуване спрямо него на вземането, в размерите на заемните суми, реално предоставени от заемодателя не лично на него, а на други от солидарните длъжници по същия заемен договор. С това е обосновано, че първото посочено в исковата молба и твърдяно от ищеца основание за несъществуване на процесното вземане в посочените размери, е изцяло недоказано и неоснователно. По отношение на второто предявено основание за несъществуване на вземането на кредитодателя – че при сключването на договора за ипотека от 08.03.2011г., в който е инкорпориран договорът за заем, заемодателят бил представляван от лице без представителна власт за сключване на облигационни договори, поради което договорът за заем, включен в съдържанието на договора за ипотека, е нищожен поради липса на представителна власт, съставът на П. се е позовал на потвърждаването по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, обективирано в декларацията с нотариална заверка на подписите на представляващите [фирма]. Останалите възражения на ищеца, както срещу съществуването на конкретния размер на оспореното процесно вземане, така и срещу валидността на договора за ипотека, с която това вземане е било обезпечено, съставът на П. е констатирал, че са заявени за първи път в писмената защита на несъстоятелния длъжник пред окръжния съд, а впоследствие са поддържани и във въззивната жалба. При липсата на заявени в този смисъл доводи и/или оспорвания в исковата молба – чл. 127, ал. 1, т. 4, във вр. с т. 5 ГПК и при липсата на допълнителна искова молба по чл. 372 ГПК, е обосновано, че те не са предмет на делото и не могат да бъдат обсъждани.
С оглед на изложеното, искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно:
Първите два въпроса /от раздел първи по структурата на изложението на касатора/ не са правни, а съставляват твърдение за допуснати процесуални нарушения. Последните са касационни основания /чл.281,т.3 ГПК/, а не основание за допускане на обжалването. Извън горното, твърдението за неизпълнение на процесуалните задължения за разпределение на доказателствената тежест в процеса е формално, тъй като страната не посочва какви факти, които са от значение за правилното решаване на делото, за постановяване на правилно и съобразено с фактическата действителност решение по материалноправния спор, са останали неизяснени, за кои от тях не са били събрани доказателства поради липса на указания. Надлежно въведени в процеса твърдения и доводи за нищожност на учредената ипотека на основанията по чл.170 ЗЗД /неизвестност на личността на кредитора, на собственика, на длъжника, за тъждеството и на имота, на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката/ отсъстват /както по-горе се посочи при възпроизвеждане съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба/, поради което въпросът за дължимо от съда произнасяне по приложението на чл.170 ЗЗД не може да бъде поставян.
Третият въпрос за съдържанието на пълномощното е извън предмета на спора, тъй като ищецът е твърдял отсъствие на пълномощно на представителя на кредитодателя и ипотекарен кредитор. Въпросът е изцяло хипотетичен.
Четвъртият въпрос от първата група също не е предмет на произнасяне от въззивната инстанция, която е основала правния довод за потвърждаване на действията по сключване на нот.акт 39 по нот.дело № 37/2011г. изрично от законните представители на дружеството с нотариално заверена декларация, т.е при спазване на по-строгата форма по чл.42,ал.2,изр.второ ЗЗД, независимо, че е налице презумпцията по чл.301 ТЗ. Неуместно касаторът търси разрешението на въпроса за потвърждаване на извършени без представителна власт действия в разпоредбата на чл.293,ал.6 ТЗ. Тя е относима към формата за изменение и допълнение на търговска сделка, за която се изисква определена форма и не намира приложение в хипотеза на действия без представителна власт. По приложението на тази норма въззивната инстанция не е излагала /и не е дължала мотивиране на / съображения.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по петия въпрос относно индивидуалзизацията на имота в нотариалния акт за учредяване на договорната ипотека също произтича от обстоятелството, че в исковата молба такова основание за несъществуване на вземането на кредитора не е въведено. Въпросът отново има хипотетичен характер, тъй като не е включен в предмета на спора.
Поради необосноваването на общата предпоставка за допускане на обжалването безпредметно е обсъждането на въведените в изложението допълнителни основания.
Втората група въпроси /идентични на тези, по които се иска отправяне на преюдициално запитване/ отново са изцяло извън предмета на спора, извън предмета на произнасяне от съдилищата. Правен проблем, който не е надлежно въведен в предмета на делото, по който съдът не дължи произнасяне, съответно правните изводи по съществото на спора, обусловили изхода му, не се основават на него, е изключено да изпълни ролята на обща предпоставка за допускане на обжалването, съгласно разясненията по т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Неясна е тезата за приложимост на Регламент /ЕО/ 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към договорни задължения /Р. І/ и на разпоредбите на КМЧП при положение, че спорът е между две юридически лица със седалище в страната, изпълнява се в страната и видно от чл.12.6 от договора за заем „договорът е изготвен в съответствие със и се подчинява на законите на Република България”, а разрешаването на споровете е възложено на „компетентните български съдилища”. Отново следва да се посочи, че съдилищата не са се произнасяли по приложението на разпоредбата на чл.293,ал.6 ТЗ, която е неприложима към въведените с исковата молба обстоятелства, на които се основава иска. Вторият въпрос е неясен и неразбираем.
Въпросът за поправяне на очевидна фактическа грешка и допълване на решението касае първоинстанционното решение по настоящия спор, поради което е изключено касационно обжалване да бъде допуснато по въпрос относим единствено към процесуални действия на първостепенния съд.
Искането по чл.628 сл.ГПК е неоснователно: 1/Поради отсъствие на предпоставките за допускане на касационното обжалване, в която хипотеза не е налице „решаване на делото”; 2/ Поради отсъствие на предпоставката на чл.628, ал.1 ГПК – в казуса не намира приложение разпоредба от правото на ЕС, нито има необходимост от тълкуване и преценка за валидност на акт на органите на ЕС. 3/ Причини, поради които съдът смята, че искането за преюдициално заключение е от значение за правилното решаване на делото – чл.630 ГПК, не биха могли да бъдат посочени, тъй като правните проблеми, поставени в искането на касатора са изцяло извън предмета на спора и предмета на произнасяне на съдилищата, а вторият е и неразбираем.
Съставът на ВКС не обсъжда доводите в допълнителното становище на касатора вх.№ 1656/13.02.2017г. за допълване на аргументацията му по касационната жалба и изложението, тъй като е депозирано извън преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Ответникът по касация не е претендирал разноски за производството.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Оставя без уважение искането по чл.628 ГПК на [фирма] /н/, [населено място] за откриване на процедура по постановяване на преюдициално заключение от Съда на ЕС.
Не допуска касационно обжалване на Решение № 204 от 22.06.2016г. по в.т.д.№ 281/2016г. на Пловдивския АС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: