О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 184
гр.София, 10.03.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 5068 по описа на Пето г.о. за 2008 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. И. срещу решение № 453 от 05.02.2008 г. на Д. окръжен съд, гражданска колегия, постановено по в.гр.д. № 561 от 2007 г., с което е оставено в сила решение № 139 от 02.03.2007 г. по гр.д. № 627 от 1994 г. на Д. районен съд в частта, с която И. Г. И. е осъден да заплати на Д. К. Г. на основание чл.31, ал.2 от ЗС следите суми: 3 712,81 лв. обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствен апартамент, находящ се в гр. Д., ул.”К” № 55, ет.2, ап.6 през периода от 17.06.1999 г. до 17.06.2004 г., 1 166 лв. обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствен гараж № 8, находящ се в гр. Д., ул.”К” № 55 за периода от 17.06.1999 г. до 17.06.2004 г., както и обезщетения за лишаването й от ползване на съсобствени движими вещи. Обжалва се и решението, с което е оставено в сила решението на Д. районен съд за отхвърляне на предявени от И. Г. И. срещу Д. К. Г. искове по чл.61, ал.2 от ЗЗД за сумите 1 700 лв., 200 лв. и 26 942,50 лв., представляващи следващата се на ответницата част от направени от касатора подобрения в горепосочените апартамент и гараж в гр. Д. и вилен имот в гр. Б..
В жалбата се твърди, че решението на Д. окръжен съд в обжалваните му части е незаконосъобразно и необосновано и постановено при допуснати нарушения на съществените процесуални правила на чл.109, 188 и 189 от ГПК /отм./- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Съществените по делото въпроси, по които се произнесъл въззивния съд, били дали исковата молба за делба на съсобствени имоти може да се тълкува като покана за плащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС при положение, че в тази искова молба не е направено изрично такова искане, дали се прилагат правилата за погасителна давност за обезщетението по чл.31, ал.2 от ЗС за периода от отправяне на писмената покана до предявяване на иска за обезщетение, дали се дължи обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за частта от съсобствения имот, която се ползва от трети лица. Тези въпроси били решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: решение от 05.11.2004 г. по гр.д. № 814 от 2004 г. на СГС, решение от 07.11.2005 г. по гр.д. № 4* от 2004 г. на СГС, решение № 163 от 20.03.2002 г. по гр.д. № 622 от 2001 г. на ВКС, Първо г.о. В частта за отхвърляне на исковете му по чл.61, ал.2 от ЗЗД било налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, защото съдът пренебрегнал и недооценил доказателствата по делото в какво състояние се намирал съсобствения вилен имот в Б. към момента на раздялата на бившите съпрузи. Същественият въпрос, който бил решен по този иск, бил дали подобренията в този имот са извършени със знанието на ответницата, а не дали са били извършени.
Ответницата Д. К. Г. оспорва жалбата като недопустима и неоснователна.
При проверка допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение констатира следното: Съгласно чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, на касационно обжалване подлежат решения, в които въззивния съд се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС. В случая, съществените за основателността на исковете по чл.31, ал.2 от ЗС въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд и които са поставени от касатора са: може ли исковата молба за делба да се счита за покана за плащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС, дължи ли се такова обезщетение, ако през исковия период част от съсобствения имот е бил ползван от трети лица или ако съсобствените вещи са били прехвърлени на трети лица и погасява ли се по давност искът за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.1 от ЗС. По тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие със закона и с трайната практика на ВКС като е приел следното: че исковата молба, в която изрично е предявена претенция за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС, представлява покана по смисъла на закона за плащане на такова обезщетение, поради което от датата на получаване на преписа на тази искова молба съсобственикът, който ползва съсобствения имот дължи на другия съсобственик обезщетение, че безвъзмездното ползване на част от имота от майката на единия съсобственик-бивш съпруг и от навършилите пълнолетие деца на съсобствениците не освобождават ползващия този имот съсобственик от задължението му да заплати на неползващия имота съсобственик обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС /в този смисъл решение № 1* от 27.11.2002 г. по гр.д. № 2* от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о./, че обезщетение за лишаване от ползване на движими вещи, които не са съсобствени между страните не се дължи, но че с оглед събраните по делото свидетелски показания и признанията на касатора, направени в съдебно заседание от 17.06.2004 г. следва да се приеме, че допуснатите до делба движими вещи са били съсобствени между касатора и бившата му съпруга и че тези вещи са били ползвани през целия исков период само от касатора и на последно място- че искът за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС се погасява с общата 5-годишна давност, поради което обезщетение е присъдено само за период от 5 години- от 17.06.1999 г. до 17.06.2004 г. /в този смисъл решение № 2* от 22.09.1972 г. по гр.д. № 1* от 1972 г. на ВС, Първо г.о. и решение № 1* от 07.01.2009 г. по гр.д. № 5* от 2007 г. на ВКС, Второ г.о./.
Тоест, по всички горепосочени въпроси въззвивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Няма противоречие и между приетото във въззивното решение и посоченото от касатора решение № 163 от 20.03.2002 г. по гр.д. № 622 от 2001 г. на ВКС, Първо г.о.: В това решение ВКС е приел, че съсобственикът дължи обезщетение на другия съсобственик, само когато го лишава от ползването на общата вещ, а в решението на Д. окръжен съд е прието за доказано, че тъй като касаторът е живеел и ползвал съсобствените недвижими и движими вещи /апартамент, гараж, вилен имот и движими вещи/ през целия исков период заедно с втората си съпруга и не е предлагал на съсобственицата /негова бивша съпруга/ да ползва тези вещи дори и след отправената от нея писмена покана, следователно той я е лишил от възможността да ползва тези вещи и съответно й дължи обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС. Тоест, приетото от въззивния съд в решението му изцяло съответства, а не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС.
Останалите посочени от касатора решения не са на ВКС, а на СГС. Тъй като ГПК предвижда като основание за допускане на касационно обжалване противоречието с практиката на ВКС, тези решения на СГС не биха могли да бъдат основание за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Съгласно чл.280, ал.1, т.3 от ГПК на касационно обжалване подлежат решенията, в които въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Това основание за касационно обжалване е налице, когато има неясна или непълна правна норма, която се нуждае от тълкуване и по която няма практика на ВКС или съществуващата такава се нуждае от коригиране. В случая, твърдението на касатора за наличие на това основание за допускане на касационното обжалване на решението в частта за отхвърляне на исковете му по чл.61, ал.2 от ЗЗД за осъждане на съсобственицата да му заплати съответната част от направените от него подобрения в съсобствените имоти, е неоснователно поради следното: По въпросите дължат ли се и в какъв размер направените от съсобственика в съсобствен имот необходими разноски и подобрения и от кога започва да тече погасителната давност за предявяване на претенциите за заплащане на тези подобрения има ясна правна регламентация, по която е постановена и задължителна практика на ВКС- ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д. № 9 от 1974 г., с което въззивният съд се е съобразил в решението. Поради това произнасянето на ВКС по исковете с правно основание чл.61, ал.2 от ЗЗД, предявени от касатора, с нищо няма да способства за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Поради гореизложеното, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Д. окръжен съд по исковете с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по исковете с правно основание чл.61, ал.2 от ЗЗД.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 453 от 05.02.2008 г. на Д. окръжен съд, гражданска колегия, постановено по в.гр.д. № 561 от 2007 г. в обжалваните части по исковете с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.61, ал.2 от ЗЗД.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.