О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
гр. София, 13.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4558 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 110946/22.08.2018г. на ищеца К. И. Г. срещу решение № 4723/12.07.2018г. по в.гр.д. № 2449/2016г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 05.07.2015 г. по гр.д. № 47949/2011 г. на Софийски районен съд, като вместо него е постановено друго, с което, на основание чл. 200 КТ, ответникът „София мед“ АД е осъден да заплати на К. И. Г. сумата 37 496, 05 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди в следствие на трудова злополука от 19.02.2009г., като са отхвърлени исковете по чл. 200 КТ до пълните им предявени размери и страните са осъдени да заплатят разноски съобразно правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Касаторът К. И. Г. поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд самоволно е изменил петитума на исковата молба, като не е взел предвид, че претендираното от ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева представлява неплатената част от общия размер на търсената обезвреда, над вече полученото от ищеца застрахователно обезщетение по застрахователен договор по чл. 238 КТ. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба не се съдържат правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а само такива досежно правилността на атакувания съдебен акт. Твърди се наличие на основание за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради неговата очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствието на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция съдебни разноски, без да представя доказателства за сторени такива.
По делото е постъпила в законния преклузивен срок и насрещна касационна жалба вх. № 138834/25.10.2018г. на ответника „София мед“ АД срещу горепосоченото въззивно решение, в частта му досежно уважените искове в горепосочения размер. Касаторът – ответник поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД и чл. 200 КТ/ и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
В изложението към касационната си жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касаторът „София мед“ АД твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по правните въпроси за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, за намаляване отговорността на работодателя и определяне на критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука и за необходимостта от съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от съда груба небрежност и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат. Без да излага конкретни аргументи, касаторът поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на обжалваното решение до касация поради очевидната му неправилност.
Ответникът по насрещната касационна жалба – К. И. Г., не представя отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по обективно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ с цена на всеки иск над 5 000 лв.. Не са налице обаче общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сумата 100 000 лева – неимуществени вреди, причинени от трудова злополука от 19.02.2009г., ведно със законната лихва от датата на увреждането; сумата 40 000 лева – имуществени вреди от датата на злополуката до валидността на телковото решение /01.09.2014 г./, ведно със законната лихва, както и обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД до подаването на исковата молба в размер на 1 750 лв..
За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че между страните е имало валидно трудово правоотношение, по силата на което К. Г. е работел при ответника на длъжност „оператор валцово производство“; че на 19.02.2009г., при изпълнение на служебните си задължения, работникът е претърпял злополука, призната за трудова по реда на чл. 55, ал. 1 КСО, като съгласно приетата по делото медицинска документация, увреждането от трудовата злополука се изразява в открита фрактура на тибията и премазване на десния глезен, вследствие на което са извършени множество оперативни интервенции на засегнатия крайник, а ищецът е с признат от ТЕЛК процент нетрудоспособност в размер на 74% до 01.09.2014г.. Счел е, че няма спор между страните, че ищецът получава ежемесечна инвалидна пенсия от НОИ в размер на 280.64 лв. и че преди завеждане на делото му е изплатено застрахователно обезщетение от „Интерамерикан България“ АД по договор за застраховка по чл. 238 КТ в размер на 52 338.72 лева.
По спорните между страните въпроси относно размера на обезщетението по чл. 200 КТ и наличието на груба небрежност от страна на работника при настъпване на трудовата злополука, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 200, ал. 3 и ал. 4 КТ, дължимото обезщетение следва да се определи като от общата сума на дължимите обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, се приспаднат получените от ищеца плащания за инвалидна пенсия и застрахователни обезщетения. Досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно чл. 52 ЗЗД, е намерил искът на ищеца за основателен в пълния му предявен размер от 100 000 лева, поради настъпилото тежко физическо увреждане, довело до редица оперативни намеси; болезненото и продължително възстановяване; обстоятелството, че осакатяването е пожизнено, без възможност за пълно излекуване; отключеният в следствие на злополуката според приетата медицинска експертиза инсулиново зависим диабет; влошеното му психическо здраве, нарушенията в съня му; необходимостта да се придвижва с помощни средства и затрудненията да се обслужва сам. По отношение на размера на обезщетението за имуществени вреди, решаващият съд въз основа на приетата по делото СЧЕ, е счел, че възлиза на сумата 26 025.70 лева, като по този начин е определил, че общият размер на дължимото от работодателя обезщетение по чл. 200 КТ като съвкупност от имуществени и неимуществени вреди е в размер на 126 025.70 лева. От така определеното обезщетение е извадил следните суми: получените от ищеца застрахователни обезщетения в размер на 52 338.72 лв. – от „Интерамерикан България“ ЕАД, 1 702.07 лева – от ЗАД „Евроинс“ и 3 302.06 лв. – заплатена за медицински консумативи от „ЗОК Надежда“ АД, както и получените суми от фонд ТЗПБ и пенсия поради инвалидност в размер на 15 117.07 лева. Така въззивният съд е приел, че обезщетението по чл. 200 КТ възлиза на разликата между двете суми /126 025.70 лв. – 72 459. 92 лв./, или на 53 565.78 лева.
Досежно направеното от работодателя възражение по чл. 201, ал. 2 КТ, СГС е счел, че е работникът е съпричинил вредата си като е действал в условията на груба небрежност. Приел е, че ищецът не е следил внимателно процеса на работа, не е спазил проведения му инструктаж да не влиза зад ограждението на машината, ако последната не е изключена, не е работил с осигурената предпазна кука и на затворена врата, не се е уверил в изправността на оперираната от него машина преди да застъпи смяната си, с които действия сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане. При тези обстоятелства въззивният съд е определил 30 % съпричиняване и окончателен размер на обезщетението по чл. 200 КТ в размер на 37 496.05 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищеца не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи и обстоятелства от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване.
Досежно соченото от касатора-ищец основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, изразяващо се в неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК:
От наведените доводи в касационната жалба може да се направи извод, че ищецът счита атакуваното съдебно решение очевидно неправилно поради неправилно приложение на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, въвеждаща „справедливостта“ като критерий при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди и на материалноправната норма на чл. 201, ал. 2 КТ, регламентираща възможността за намаляване на отговорността на работодателя при трудова злополука, ако пострадалият я е съпричинил, проявявайки груба небрежност.
Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти – явна необоснованост. Твърденията на касатора за неправилност и несправедливост на въззивното решение в своята съвкупност не изпълняват горепосочените критерии на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, с оглед на което въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол на това основание.
По отношение на вероятната недопустимост на обжалваното въззивно решение, релевирана от касатора – ищец, следва да бъде посочено, че не е налице произнасяне от въззивния съд по непредявен иск. Такова е налице, само когато в нарушение на диспозитивното начало съдът е разгледал иск, с който не е сезиран или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. В конкретния случай съдът се е произнесъл в рамките на заявения от ищеца петитум, поради което съдебното решение не е недопустимо.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато по касационната жалба на К. И. Г..
По насрещната касационна жалба на ответника „София мед“ АД, съгласно изричната разпоредба на чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещна касационна жалба се разглежда от съда единствено в случаите, когато въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол по първоначално подадената касационна жалба. Поради това, с оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК по касационната жалба на ищеца К. Г., подадената насрещна касационна жалба не подлежи на разглеждане.
Разноски пред касационната инстанция не следва да се присъждат, въпреки искането на ответника, поради липсата на представени доказателства по делото за извършването на такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4723 от 12.07.2018г. по в.гр.д. № 2449/2016г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 110946/22.08.2018 г. на К. И. Г..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.