О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
[населено място] , 13.04.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2819/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №180/23.06.2017г. по т.д.№152/17г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение №503/07.12.2016г. по т.д.№468/2016г. на Окръжен съд Пловдив, е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу [община]- Район С. иск с правно основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.327 ал.1 ТЗ – за заплащане на сумата 62 895,12 лв. с ДДС,дължима по договор от 26.05.16г. за доставка на специализирано транспортно средство за хора с увреждания.
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност,поради неправилно приложение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на атакуваното решение.
Ответникът [община]- Район С. е оспорил наличието на обосновани предпоставки за допускане на касационното обжалване и основателността на изложените в касационната жалба доводи срещу законосъобразността на въззивното решение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
В обосноваване основателността предявения от него иск ищецът е изложил в исковата молба твърдения за наличие на възникнало след провеждане на процедура по възлагане на обществена поръчка и по силата на сключения въз основа на това договор с общината облигационно правоотношение между страните по доставка на специализирано транспортно средство; макар и с известна забава /в рамките на допустимия,според клаузите на договора, 10-дневен срок/ ищецът предложил изпълнение,но ответникът не оказал необходимото съдействие за приемането му,след което с писмо ,изходящо от същата дата /на предложеното изпълнение/ развалил договора.Считайки,че изявлението за разваляне не е породило правните си последици,доколкото ответникът не е разполагал с признато му от закона и договора право да стори това,ищецът е поискал той да бъде осъден да изпълни , като му заплати уговорената в договора сума.
Пловдивски окръжен съд е намерил иска за основателен и доказан, поради което го е уважил изцяло.
При разглеждането на спора по същество въззивната инстанция е споделила възприетото от ПОС като безспорно наличие на възникнало между страните по посочения в исковата молба ред правоотношение по доставка,която е следвало да бъде извършена в еднодневен срок от подписването на договора, на ново,неупотребявано МПС срещу заплащане на съответна цена с включен в нея ДДС в 20-дневен срок от извършването на доставката; с изпратено на 31.05.16г. уведомление ищецът известил ответника за дата на доставка 03.05.16г.,като на този ден /петък/ доставка не е осъществена,а на следващия работен ден 06.06.16г. /понеделник/ е съставен и подписан от представители на ищеца и входиран в общината констативен протокол,че на посочената дата в 14.10 часа не е намерено лице,компетентно да приеме доставката; от същата дата е изведено в деловодството на общината писмено изявление за разваляне на договора,получено от ищеца на 09.06.16г.; с две последващи писмени уведомления /от 15.06 и 30.06.16г./ ищецът е изразил несъгласие с развалянето и е поискал да му бъде посочен ден и час за приемане на изпълнението. След анализ на показанията на разпитаните в първата инстанция свидетели,съдът е приел за непротиворечиви, по-детайлни и подкрепящи се от приетите писмени доказателства тези на свидетелите, ангажирани от ищеца,поради което ги е кредитирал.Приел е,че на 03.06.16г. ищецът е предложил изпълнение,след писмено уведомление за датата и доставяйки превозното средство,предмет на договора,но ответникът не е ангажирал съответно лице за извършването на приемането; в следващия работен ден също не е ангажирал технически лица за преглед на доставеното и не е подписал предложения приемо-предавателен протокол,а вместо това е пристъпил към разваляне на договора с изявление от същата дата,без да твърди несъответствие на доставеното МПС с техническата спецификация /включително и в отговора на исковата молба/. Въз основа на тези данни съдът е споделил тезата на ищеца за наличие на кредиторова забава, при това е изключил възможността ищецът към 06.06.16г. да е бил в условия на пълно неизпълнение,доколкото това е бил последният ден от 10-дневния срок на забавата,след изтичането на който страните са уговорили,че такава ще бъде налице.За да приеме въпреки тези изводи иска за неоснователен, съдът е приложил разпоредбата на чл.97 ал.1 ЗЗД,констатирайки липса на данни при наличието на кредиторова забава ищецът да е предал дължимото за пазене в подходящо място,определено от районния съд и да е уведомил за това ответника,само в който случай същият би могъл да се освободи от задължението си по договора.Допълнително се е позовал на нормата на чл.144 ЗДвП,според която продажбата на нерегистрирано в страната МПС се извършва с писмен договор, в който същото следва да е индивидуализирано с идентификационен номер,марка,номер на двигател и шаси.Посочил е,че тъй като в процесния договор такава идентификация липсва, не може да се приеме,че с него се прехвърля МПС,а в него се съдържат единствено елементи на договор за поръчка.Доколкото този вид договор предпоставя наличие на отчетна сделка,след която може да се пристъпи към прехвърляне на вещта, предаването й на ответника и заплащането на цената,а това в случая липсва,съдът е заключил,че дори ищецът да беше изпълнил изискването на чл.97 ал.1 ЗЗД,това не би довело до възможност да получи цената по договора,тъй като прехвърляне на собственост в случая няма.По тези съображения ПАС е отменил постановеното от първоинстанционния съд решение и е отхвърлил иска като неоснователен.
Допускане на обжалването пред касационната инстанция е поискано в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,като се твърди разрешаване в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС на следните процесуални и материално правни въпроси: 1.Допустимо ли е , с оглед ограниченията на чл.269 ГПК, въззивният съд да се произнася служебно по правилността на първоинстанционното решение извън доводите, съдържащи се във въззивната жалба,както и по приложението на материалния закон,когато същият не е от императивен порядък?; 2.Допустимо ли е въззивният съд да разглежда доводи и искания на ответната страна,които не са били предмет на разглеждане от първата инстанция и съответно предмет на първоинстанционното производство?; 3.Спазено ли е изискването за форма по чл.144 ЗДвП за прехвърляне на нерегистрирани в страната МПС при наличието на писмен договор,двустранно подписан приемо-предавателен протокол и фактура?; и 4.Предвид разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ допустимо ли е страната-възложител да се позовава на недействителност на договор,сключен по реда на ЗОП,при условие,че с поведението си е демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката?.
Първият въпрос е обвързан от касатора с оплакването,че въззивният съд, за да мотивира решението си,е приложил разпоредбата на чл.97 ал.1 ЗЗД,без да е налице позоваване на въззивника /ответника/ с доводи за неизпълнение на посочените в нея обстоятелства и без да бъде зачетен диспозитивният характер на правната норма. В подкрепа на соченото като допълнителен критерий наличие на задължителна практика,в противоречие с която е процедирал въззивния съд, касаторът е цитирал т.1 от ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС , както и постановени по реда на чл.290 ГПК решения – №24/16г. по гр.д.№2968/15г. на 4-то г.о., №228/14г. по гр.д.№1060/14г. на 1-во г.о., №230/11г. по гр.д.№307/11г. на 2-ро г.о., №42/15г. по гр.д.№4492/14г., №247/12г по гр.д.№1644/11г., №81/15г. по гр.д.№5534/14г. – и трите на 3-то г.о.,№325/11г. по гр.д.№954/10г., №702/11г. по гр.д.№1036/09г.№125/12г.по гр.д.№534/11г. – и трите на 4-то г.о.,№212/12г. по т.д.№1106/10г., №14/14г. по т.д.№1130/13г. – и двете на 2-ро т.о. Вторият от въпросите визира произнасянето на въззивния съд по възражения,направени едва във въззивната жалба, за наличие на пороци в договора,на който страната е основала иска си,водещи до неговата нищожност.Във връзка с това е поставен и последният от въпросите,който е с материално правен характер,като е посочено,че липсва волеизявление от страна на общината,с което предходно да е оспорена действителността на договора,което означава,че същият е приет от нея за валиден,съгласно разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ. Твърди се,че разрешаването на тези процесуален и материално-правен въпроси въззивният съд е извършил в противоречие със задължителната практика на ВКС,обективирана в решение №230/15г. по гр.д.№2710/15г. на 1-во г.о. /спрямо първия въпрос/ и решение №529/08г. по т.д.№240/08г. /по втория въпрос/. Приложимостта на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК към общото основание,наведено с третия формулиран въпрос,касаторът е обвързал с дадени противни разрешения в решение №56/15г. по гр.д.№5143/14г. на 1-во г.о.
Настоящият състав на ВКС намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението,доколкото нито един от поставените в изложението въпроси не се явява обуславящ по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Обстоятелството, че в мотивите на решението си въззивният съд е посочил разпоредбата на чл.97 ал.1 ЗЗД като възможно основание,на което ищецът би могъл да се освободи от задължението си при констатирана от тази инстанция кредиторова забава, въпреки,че въззивникът не се е позовал в жалбата си на този текст от закона, не прави въззивното решение постановено в противоречие с разрешенията,дадени в цитираната практика на ВКС по процесуалния въпрос за приложението на чл.269 ГПК. Съгласно мотивите към т.1 от ТР 1/13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС ограниченията в обсега на въззивната дейност, установени с посочената разпоредба, се отнасят само до фактическата страна на спора,но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма.В този смисъл въззивният съд при изпълнение на задължението му да реши делото по същество проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първата инстанция и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации,т.е. може да измени приетата за установена съответна фактическа обстановка само в случай,че въззивникът е изложил оплакване за погрешното й установяване. Извън рамките на това ограничение въззивният съд може да излезе,ако следва да приложи императивна материално-правна норма,като с оглед установяване на факти,свързани с приложението й,в правомощията му е и да събере служебно съответните доказателства и без направени оплаквания и съответни доказателствени искания. Но дори да се приеме,че при прилагането на материално-правната норма в решението си ПАС се е отклонил от задължителната съдебна практика по приложението на чл.269 ГПК, формираният въз основа на това процедиране извод няма самостоятелен характер на решаващ такъв, доколкото искът е отхвърлен като неоснователен,поради това,че на договора ,от който черпи права ищецът, не е признато действие по прехвърляне на собственост, за да би била дължима уговорената цена за вещта.
Вторият,третият и четвъртият от въпросите също не осъществяват общия критерий за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК.Първият и третият от тях визират приложението на разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ,на която няма позоваване от страна на въззивния съд,въпреки,че ответната община е навела довод във въззивната си жалба за нищожност на договора. ПАС не е приел ,че последният е нищожен поради липса на форма,без да съобрази ограничението на чл.293 ал.3 ТЗ. Решаващият му извод е основан на преценката му за правния характер на договора – като осъществяващ елементите на договор за поръчка,при която се изисква да е налице отчетна сделка,позволяваща прехвърлянето на вещта и при липса в договора на индивидуализация на вещта,предмет на доставката,съдът е отрекъл той да има вещно- транслативно действие и след като с него не е прехвърлена собственост,според ПАС цена на вещта не може да се претендира. Вторият от тази група въпроси е поставен некоректно и фактологически неверен,доколкото по делото не е установено между страните да е подписан двустранно приемо-предавателен протокол или да е издадена фактура за извършена стопанска операция. С оглед липсата на обоснован с характеристиките си, съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,релевантен /обуславящ/ правен въпрос,представляващ обща предпоставка за допустимост,съставът няма задължение да обсъжда наведеното в допълнение твърдение за наличие на задължителна съдебна практика по въпросите.
Изложеното мотивира настоящия състав на Първо търговско отделение на ВКС да постанови определение,с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд.
В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за производството в размер на 2400 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №180/23.06.2017г. по т.д.№152/17г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет.1 да заплати на [община],район С. с Булстат .. [населено място] бул.“Ц. Б. III О.“№. сумата 2400 лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.