ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 185
гр. София, 16.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3492 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК / редакция до измението с ДВ, бр.86 от 2017г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 12149/31.01.2017 г. на [фирма]- в несъстоятелност, представлявано от синдика К. К., против въззивно решение № 8922/09.12.2016 г., постановено по възз.гр. д. № 12078/2015 г. по описа на Софийски градски съд. С въззивното решение частично е отменено решение № 67-II-311 от 17.02.2014 г. по гр. д. № 2313/ 2013г. на Софийския районен съд, като предявените от ищците /съпруга, деца и родители на починалия при трудова злополука Х. С. М./ срещу дружеството – работодател искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл.200 КТ и за обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД са уважени, както следва: 1/ за Е. Х. М. – до размера на сумата 113 280 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от смъртта на съпруга й Х. С. М.; и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата – 24 845,41 лева обезщетение за забава за периода от 05.12.2010г. – 18.01.2013 г.; 2/ за децата С. Х. М. и Е. Х. М. /с ЕГН [ЕГН]/ – по 143 280 лева неимуществени вреди, причинени от смъртта на баща им Х. М.; и по чл.86, ал.1 ЗЗД – до размера на по 31 425,23 лева; 3/ за родителите Е. И. М. /майка на починалия/ и С. И. М. /баща/ – по 100 000 лева обезщетение за неимуществени вреди и по 21 932.60 лева обезщетение за забава.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма]- в несъстоятелност, представляван от синдика, се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, по въпросите: 1/ трябва ли вземането на кредитора да е изискуемо и ликвидно към датата на откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, за да може да бъде предявено в производството по несъстоятелност по реда на чл.685 ТЗ, съответно чл.688 ТЗ; 2/ допустимо ли е продължаване на съдебно производство за вземане на кредитор, което е възникнало преди датата на откриване на производство по несъстоятелност и не е предявено от кредитора в производството по несъстоятелност в преклузивните срокове по чл.685 ТЗ и чл. 688 ТЗ.
Ответните страни по жалбата, представлявани от адв. П. К., в писмен отговор поддържат становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол, а евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
По делото не е било спорно, че между касатора и наследодателя на ищците Х. С. М. е съществувало трудово правоотношение, прекратено със смъртта на работника, настъпила в резултат на злополука, станала на 05.12.2010 г. – по време на изпълнение на трудовите си задължения като шофьор на товарен автомобил, след внезапно срутване на главен път камионът заедно с пострадалия е пропаднал във водите на р. С., след което Х. М. починал. Злополуката е призната за трудова на основание чл.55, ал.1 КСО с разпореждане от 12.01.2011 г. на НОИ. При определяне размерите на дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди, причинени им със смъртта на Х.М., въззивният съд е приел, че с оглед обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, изживеният силен стрес от внезапната смърт на техния съпруг, баща и син, съществувалите отношения на обич, привързаност и грижа в семейството, преживените страдания от безвъзвратната загуба на близкия човек и лишаването от неговата морална, емоционална и материална подкрепа, както и всички други обстоятелства преценени в съвкупност обуславят присъждането на паричен еквивалент за понесените морални вреди от по 150 000 лв. за всяко от децата, по 100 000 лв. за родителите и 120 000 лв. за съпругата. Съобразявайки изплатеното на съпругата и децата застрахователно обезщетение в размер на по 6 720 лева за всеки от тях, на основание сключена задължителна застраховка „Трудова злополука“ за работниците в ответното дружество, въззивният съд е приспаднал тези суми от приетия за основателен и доказан размер на обезщетението по чл.200 КТ.
Възраженията на синдика на дружеството, че предвид висящото производството по несъстоятелност за [фирма], ищците е следвало да предявят вземанията си в него, а като не са го направили правата им са преклудирани на основание чл.739, ал.1 ТЗ и поради това настоящия процес е недопустим, са счетени от въззивния съд за неоснователни. Посочено е, че исковете по чл.200 КТ са заведени и настоящото производство е образувано преди датата на откриване на производството по несъстоятелност. От друга страна, откриването на производството по несъстоятелност, не е процесуална пречка за развитието и приключването на спора по чл.200 КТ, тъй като последният попада в изрично уредените с нормата на чл.637, ал.1 ТЗ изключения. Съгласно цитираната разпоредба с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника, с изключение на трудови спорове по парични вземания. Разглежданият случай попада в категорията трудови спорове за парично вземане, поради което процесът е допустим и липсват предпоставки за прекратяване на настоящото производство.
По въпросите, формулирани от касатора в изложението му, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
И двата въпроса визират евентуална недопустимост на въззивното решение във връзка с произнасянето по съществото на спора по чл.200 КТ при висящо производство по несъстоятелност за дружеството – работодател. В конкретния случай, спорът между страните има характер на трудов – вземане на ищците за обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от трудова злополука с техния наследодател, като настоящото производство е образувано на 18.01.2013 г., а производството по несъстоятелност на [фирма] е открито след това с Решение №4961/26.11.2014 г. по т.д.№33/2014 г. /видно от вписването в Търговския регистър/. Принципът, прокаран в разпоредбата на чл.637, ал.1 ТЗ е, че след откриване на производство по несъстоятелност, е недопустимо да се образуват нови производства по съдебни и арбитражни дела, с изключение на такива по трудови спорове, по които образуването на производство и съответно неговото провеждане, е допустимо. В случая, както се посочи, спорът е трудов /в предмета му са вземания, произтичащи от трудов договор/. Следва да се има предвид и изричната норма на чл. 637, ал.6, т.2 ТЗ, която поставя трудовите спорове сред изключенията, при които същите подлежат на разглеждане и след откриване на производство по несъстоятелност. По разпореждане на закона – чл. 637, ал.1, изр.1 ТЗ, започнатите дела по трудови спорове за парични вземания могат да се довършат по общия ред и при открито производство по несъстоятелност, като законодателят изрично е разширил тази възможност с ал.6 на чл.637 от ТЗ, допускайки да се образуват и нови трудови дела при съществуващо вече производство по несъстоятелност. Предвид изложеното, не намира опора в закона тезата на касатора, че се погасяват неупражнените /респ. непредявените/ от работника или служителя права в производството по несъстоятелност относно паричните вземания, произтичащи от трудово правоотношение, доколкото от една страна законодателят е предвидил изрична възможност тези вземания да се предявят по общия исков ред, а от друга страна – в чл.687, ал.1 ТЗ е уредено задължение за синдика служебно да впише вземане на работник или служител, произтичащо от трудово правоотношение, в списъка на приетите вземания. В случая не намира приложение и разпоредбата на чл.739 от ТЗ, тъй като производството по несъстоятелност на ответното дружество не е приключило. По изложените съображения, претенциите на ищците с правно основание чл.200 КТ са допустими, предявени са при наличие на правен интерес и при липса на отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането им, поради което производството по тях и постановеното решение е допустимо. Правото да се разгледа спора по чл.200 КТ за вземанията на ищците за неимуществени вреди, не би било погасено и в случай на постановено от съда по несъстоятелността определение, с което се одобрява списъка на приетите и служебно вписаните вземания, тъй като този съдебен акт не се ползва със сила на пресъдено нещо.
Соченото от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция до изм. с ДВ, бр.86 от 2017 г./, не се установява. Цитираното решение № 574/21.06.2004 г. по гр.д. № 1835/2002 г. на III г.о. на ВКС не представлява задължителна съдебна практика; а приложеното към касационната жалба решение № 170/30.11.2009 г. по т.д. № 5/2009 г. на II т.о. не е относимо, тъй като в съдебния акт е дадено разрешение по спор, касаещ непредявено в производството по несъстоятелност вземане на кредитор, произтичащо от запис на заповед.
По съединеното за разглеждане производство по чл.274, ал.2 ГПК:
Образувано е по частна жалба вх. № 104366/04.08.2017 г., подадена от адв. П. К. – пълномощник на ищците по делото Е. Х. М. /ЕГН [ЕГН]/, С. Х. М., Е. Х. М. /ЕГН [ЕГН]/, Е. И. М. и С. И. М., срещу определение № 15911/14.06.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 12078/2015 г. на Софийски градски съд /СГС/, с което е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
В частната жалба са изложени твърдения за неправилност на обжалвания акт, поради което се иска неговата отмяна.
Ответникът по жалбата [фирма] – в несъстоятелност, чрез синдика К. К., в законоустановения срок е представил писмен отговор, в който поддържа, че частната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Въззивният съд е оставил без уважение молбата на адв. П. К., с която е поискано на основание чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата да й се присъди сумата 13 167,36 лева – дължимо адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита във въззивното производство. Прието е, че дължимото за въззивното производство адвокатско възнаграждение следва да се определи по реда на чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, действала към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие – 17.09.2012 г. Към тази дата, текстът на цитираната разпоредба предвижда минимален размер на възнаграждението по трудови дела /в т.ч. и за оценяемите искове/ – 150 лева, като на тази база с въззивното решение е определена за заплащане сумата 725,61 лв. – възнаграждение на адв.К. за процесуалното представителство на петимата въззиваеми, при съобразяване на правилото на чл.78, ал.3 ГПК.
Приетото в обжалваното определение на СГС е неправилно. При определяне по реда на чл.38, ал.2 ЗА на размера на възнаграждението на адвоката, приложение следва да намери изменената с ДВ бр.28/2014 г. редакция на чл.7, ал.1, т.1 от Наредбата, действала към датата на осъществяване на съответните процесуални действия във въззивното производство, изразяващи се в процесуално представителство и защита на страните. Цитираната разпоредба след изменението й с ДВ бр.28/2014 г. предвижда, че за трудови дела с определен материален интерес, каквито са исковете по чл.200 КТ, възнаграждението се определя съобразно ал.2 на чл.7 от Наредбата. При това положение, с оглед обжалваемия във въззивното производство интерес от общо 495 000 лв., съгласно действалата към този момент редакция на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004 г. за М., изчислено адвокатското възнаграждение възлиза на сумата 11 430 лв. / 3530 лв. + 2% върху 385 000 лв./. Спазвайки правилото на чл.78, ал.3 ГПК, съобразно отхвърлената част от въззивната жалба /474 840 лв./, адвокатското възнаграждение възлиза на сумата 10 964.49 лв., като за въззивното производство съгласно чл.9, ал.1 от Наредбата – е 3 /4 от посочения размер, или сумата 8 223.36 лв.
В заседанието пред въззивния съд въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е основателно. С оглед действителната фактическа и правна сложност на делото във фазата на въззивното обжалване и извършените от представителя на въззиваемите страни адв. К. процесуални действия пред въззивната инстанция – изготвяне само на отговор по въззивната жалба /за участието в двете проведени съдебни заседания адв. К. е била заместена от други свои колеги/, дължимото адвокатско възнаграждение следва да се намали до размера на сумата общо 4 000 лв. – по 800 лв. за процесуално представителство и защита на всеки от петимата въззиваеми.
По тези съображения, атакуваното определение следва да се отмени и да се измени въззивното решение, като на адв. К. се присъди адвокатско възнаграждение за въззивното производство до посочения по- горе размер, или разликата над присъдената с решението сума от 725.61 лв. до размера на сумата от 4 000 лева / още 3 274.39 лева /.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
По касационната жалба с вх. № 12149/31.01.2017 г. на [фирма]- в несъстоятелност:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8922 от 09.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 12078/2015 г. по описа на Софийския градски съд.
По частната жалба с вх. № 104366/04.08.2017 г., подадена от адв. П. К.:
ОТМЕНЯ въззивно определение № 15911/14.06.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 12078/2015 г. на Софийския градски съд, с което е оставено без уважение искането на адв. П. К. – пълномощник на ищците, за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 8922 от 09.12.2016 г. в частта му за разноските, представляващи адвокатско възнаграждение на адв.К. за въззивното производство.
Вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 8922 от 09.12.2016 г., постановено по възз. гр. д. № 12078/2015 г. на Софийския градски съд в частта за разноските, като осъжда [фирма] – в несъстоятелност, представлявано от синдика К. К., на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. да заплати на адв.П. К. разликата над присъдената с решението сума от 725.61 лв. до размера на сумата от 4 000 лева / още 3 274.39 лева/ разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.