6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
София, 02.04.2020 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
Б. ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1827/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б. Еър Чартър“ АД, като правоприемник на „Б. Еър Чартър“ ООД, [населено място] срещу решение № 993 от 29.04.2019 г. по в. гр. д. № 4626/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, І ГО, 30 състав решение № 3376 от 28.05.2018 г. по гр. д. № 12026/2016 г., изцяло е уважен предявеният от Ф. Г. М. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 128 400 лв. – възнаграждение във връзка с прекратяване на договор за управление от 01.10.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.10.2016 г. – до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Изразено е несъгласие с извода за дължимост на претендираната с исковата молба сума, основана на клаузата на чл. 6.8. от сключения между страните договор за управление от 01.10.2008 г., с твърдението, че този извод е резултат от неправилното тълкуване на клаузата на чл. 2 от анекса за прекратяване на същия договор. Според касатора, в нарушение на чл. 20 ЗЗД, въззивният съд не е установил целта, която ищецът Ф. М., ответникът „Б. Еър Чартър“ ООД и съдружникът в него Евгений Музика са се стремили да постигнат с подписването на Р. договор за продажба на дялове от 22.05.2015г. и съпътстващите го Консултантски договор и Анекс за прекратяване на договора за управление от 01.10.2008 г. Развити са подробни съображения в подкрепа на поддържаната пред инстанциите по същество теза на дружеството, че претендираната с исковата молба сума 128 400 лв. е включена в сумата 3 500 000 евро, представляваща цената на продадените от ищеца дялове, евентуално – в сумата 143 696.14 лв., заплатена му на 29.06.2016 г. във връзка със сключеното на тази дата споразумение за прекратяване на Консултантския и Трудовия договор между ищеца и ответното дружество.
По съображения за необоснованост и противоречие с материалния закон на направените от въззивната инстанция изводи, касаторът моли за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност. Освен това, заявява и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на преценените от него като значими за изхода на делото въпроси: „1. При наличие на спор между страните по повод точния смисъл на договорни клаузи следва ли съдът да издири действителната обща воля на страните чрез тълкуване на отделните уговорки във връзка едни с други, отчитайки целта на договора и общия разум на изявлението, или съдът може да разреши този спор, без да посочи и установи преследваната от страните цел; 2. Възможно ли е при извършването на тълкувателната дейност съдът да подмени действителната воля на страните и да установи права/задължения, неуговаряни от тях“.
Като релевантна практика на ВКС за така поставените въпроси касаторът посочва: решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010г. на I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008г. на I т. о. и решение № 502 то 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о.
Ответникът по касация – Ф. Г. М. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображени в писмен отговор от 17.07.2019 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Ищецът Ф. Г. М. е бил съдружник в ответното дружество с 10 дружествени дяла, а също и негов управител по силата на договор за управление от 01.10.2008 г., прекратен по взаимно съгласие с анекс от 22.05.2015 г., считано от вписването в търговския регистър (28.05.2015 г.); В чл. 6.8. от договора за управление е уговорено, че при прекратяване на същия на управителя се изплащат 12 месечни възнаграждения; На 22.05.2015 г. между Ф. Г. М. и съдружника Евгений И. Музика е сключен Рамков договор, с който страните са уговорили, че М. ще продаде на Музика своите дялове от капитала на ответното дружество срещу цена от 3 500 000 евро и са се задължили да подпишат: договор за продажба на дяловете, анекс към договора за управление за прекратяването му и консултантски договор; На 22. 05.2015 г. е подписан договор за продажба на дяловете за уговорената в Р. споразумение цена, която е заплатена на ищеца-продавач; На същата дата е сключен консултантски договор, с който дружеството е възложило на Ф. М. да предоставя консултантски услуги; На 23.06.2015 г. между страните е сключен и трудов договор № 553, с който дружеството е възложило на Ф. М. да изпълнява длъжността „Директор обособено звено“ /Административен директор/ срещу основно месечно трудово възнаграждение в размер на 10 000 лв.; Последните два договора са прекратени със споразумение от 29.06.2016г. по взаимно съгласие на страните, с което търговското дружество се е задължило да заплати на ищеца сумата 150 000 лв. (15 работни заплати), като с платежно нареждане от същата дата е заплатена сумата 143 698.14 лв., след приспадане на съответните удръжки.
При така установената безспорна фактическа обстановка въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е основателна. Изводът му е аргументиран с факта на прекратяване на договора за управление и с изричната клауза на чл. 6.8 от същия, предвиждаща задължение на търговското дружество в тази хипотеза да заплати на управителя Ф. М. 12 месечни възнаграждения, които, съобразно уговорения в анекса от 01.04.2013 г. размер на месечното възнаграждение – 10 700 лв., възлизат на исковата сума 128 400 лв. Обстоятелството, че в анекса за прекратяване на договора за управление не е отразено изрично задължение за плащане на посоченото обезщетение на управителя, е преценено като ирелевантно за дължимостта на същото, доколкото клаузата в самия договор, предвиждаща заплащането на такова, не е била променена.
За неоснователно решаващият състав е счел и възражението на ответника, че претендираната сума представлява част от сумата 3 500 000 евро – заплатена на ищеца цена за продадените дружествени дялове, като се е позовал на изричните клаузи на чл. 3.2.1 и чл. 3.2.2 от Р. договор, в които изчерпателно е посочено какво включва уговорената цена на дружествените дялове, предмет на продажбата, респ. че обезщетението за прекратяване на договора за управление не е включено в същата. Освен това е отчетено и обстоятелството, че сумата по договора за продажба е дължима от съдружника-купувач, а не от самото търговско дружество, за разлика от сумата за прекратяване на договора за управление, т. е. доколкото липсва идентичност относно субекта на задължението на двете суми, не може да се приеме, че с плащането на продажната цена е погасено задължението на дружеството за плащане на обезщетение при прекратяване на договора за управление.
Предвид липсата на данни претендираната от ищеца сума 128 400 лв. да е включена в изплатената му на 29.06.2016 г. сума 143 698.14 лв. при прекратяване на трудовия договор от 23.06.2015 г., въззивният съд е приел за неоснователно и направеното в тази насока възражение от страна на търговското дружество. Допълнително се е позовал и на изричното отразяване в платежното нареждане, че посочената сума представлява авансово плащане на заплата за м. юни, а не обезщетение за прекратяване на сключени между страните по делото договори.
На последно място, въззивната инстанция не е споделила становището на ответника по иска, че недължимостта на исковата сума произтича от направеното от ищеца признание в чл. 2 от анекса за прекратяването на договора за управление, в което същият е декларирал, че е получил всички възнаграждения /вкл. допълнителни възнаграждения и тантиеми/, дължими от дружеството до датата на прекратяването и във връзка с прекратяването на договора, както и че няма да има каквито и да било претенции към дружеството в тази връзка. От една страна, съдебният състав е счел, че това признание не касае уговореното обезщетение за прекратяване на договора за управление. От друга страна, е приел, че същото представлява извънсъдебно признание на факт и като такова следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото съгласно разпоредбата на чл. 175 ГПК, а освен това с предявяването на исковата молба то е оттеглено от ищеца.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Правилността или неправилността на извода на решаващия съдебен състав относно дължимостта на претендираната сума не може да бъде установена само от мотивите на обжалвания акт, а изисква извършването на задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, какъвто е възможен само ако касационното обжалване бъде допуснато.
К. контрол не може да бъде допуснат и по поставените от касатора два въпроса, тъй като същите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставените въпроси са относими именно към правилността на обжалвания акт и по-конкретно към правилността на извода на въззивния съд дали претендираната от ищеца сума е част от заплатената му цена за продадените дружествени дялове и от получената от него сума при прекратяване на сключения на 23.06.2015г. трудов договор. Действително, този извод е формиран на база клаузата на чл. 2 от анекса от 22.05.2015 г. за прекратяване на договора за управление. Несъответно на данните по делото обаче е съдържащото се в първия въпрос твърдение на касатора за съществуващ между страните спор относно тълкуването на тази клауза. Такъв спор не е налице и не би могъл да съществува предвид ясната и точна формулировка на чл. 2, преценена от решаващия състав като обективираща извънсъдебно признание на ищеца, че „е получил всички възнаграждения /вкл. допълнителни възнаграждения и тантиеми/, дължими от дружеството до датата на прекратяването и във връзка с прекратяването на договора, както и че няма да има каквито и да било претенции към дружеството в тази връзка“. Що се отнася до направените въз основа на тази клауза изводи – основния извод, че тя не касае обезщетението за прекратяване на договора за управление и евентуалния извод – че обективираното в нея признание впоследствие е оттеглено от ищеца с подаването на исковата молба, правилността на същите може да бъде преценявана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 993 от 29.04.2019 г. по в. гр. д. № 4626/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: