10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№185
[населено място] 28.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1076/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/н/ против решение №282 от 19.12.2016г. по в.т.д.№177/16г. на Великотърновски апелативен съд,с което след частична отмяна на решение №34/11.05.16г. по т.д.№28/15г. на Ловешки окръжен съд, е отхвърлен предявеният от дружеството срещу [фирма]/н/ иск по чл.694 ал.1 ТЗ – за несъществуване на предявено в производството по несъстоятелност и прието вземане,произтичащо от 4 договора за банков кредит,в частта,уважена от първоинстанционния съд и е потвърдено решението на Л. в останалата му /отхвърлителна/ част.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност,необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение,поради допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Ответникът по касация [фирма]/н/ е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по същество на изложените в нея доводи.
С молба от 30.05.17г. касаторът е направил искане за спиране на производството по делото поради наличие на образувано тълкувателно дело №1/2017г. по въпроси , касаещи производството по несъстоятелност,включително това по чл.694 ТЗ.
Върховен касационен съд,Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
Не е налице основанието на чл.292 ГПК за спиране на настоящото производство.С разпореждане на Председателя на ВКС от 24.01.2017г. е образувано тълкувателно дело №1/2017г. на ОСТК на ВКС за приемане на тълкувателно решение по въпроси от производството по търговска несъстоятелност.Под т.2 е формулиран въпросът Какви са критериите по прилагането на чл.673 ал.3 ТЗ спрямо кредиторите със спорни /приети и неприети/ вземания , по отношение на които е предявен иск по чл.694 ал.1 ТЗ – простира ли се по отношение на тях изискването за представяне на убедителни писмени доказателства,както по отношение на кредиторите по чл.637 ал.3 ТЗ или е достатъчен фактът на предявяването на иска,за да се премине към преценка дали да бъдат допуснати до участие в събранието? Разрешаването по тълкувателен път на този въпрос не би имало пряко относимо отражение върху предмета на спора по разглежданото от настоящия състав производство,тъй като отговорът му касае процесуалното положение на кредитора,срещу когото е предявен иска по чл.694 ал.1 ТЗ, в производството по несъстоятелност и конкретно – легитимацията му при провеждането на събрания на кредиторите през времето,докато производството по чл.694 ал.1 ТЗ е висящо.Поради това и доколкото с настоящото окончателно ще бъде разрешен именно въпросът относно качеството на ответника като кредитор в производството по несъстоятелност,искането за спиране не следва да бъде уважено.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на решението , настоящият състав съобрази следното:
При постановяването на решението си , въззивният съд е приел,че са налице предпоставките за допустимост на предявения от несъстоятелния длъжник срещу неговия кредитор отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ.По същество, съдът е приел за неоснователни възраженията на ищеца- въззивник срещу доказателствената сила на множеството оспорени в производството пред първата инстанция писмени доказателства, ангажирани от ответника за установяване съществуването на вземането.Посочил е,че след като същите са с печат на банката, щемпел „вярно с оригинала“ и положен подпис на съответното длъжностно лице,те представляват официално заверени преписи от документи по смисъла на чл.183 ГПК,поради което имат доказателствена сила за съда.Не се е съгласил с тезата на ищеца,че след като ответната банка е с отнет лиценз синдиците й не представляват длъжностни лица,като се е позовал на съдебна практика по този въпрос. Отчел е и обстоятелството,че оригиналите на оспорените документи не се намират у страната,тъй като са иззети като веществени доказателства от разследващите органи във връзка с образувано досъдебно производство,по които съображения и е отказал да изключи оспорените документа от доказателствата по делото.Отново във връзка с направеното оспорване автентичността на договорите за банков кредит и анексите към тях , съдът е съобразил приетата и неоспорена от страните съдебно-графическа експертиза,изготвена въз основа на проверените от вещото лице оригинали от досъдебното производство,както и свидетелските показания на изпълняващата длъжността счетоводител в [фирма]/н/,от което е приел за доказано авторството на четирите броя договори за кредит,седем анекса към тях,15 броя искания за усвояване на кредитни средства,2 протокола за взети от едноличния собственик на капитала на дружеството решения за сключване на договорите за кредит, както и на изявлението за предсрочна изискуемост,на поканата за доброволно изпълнение,извлечението от заемните сметки и бордерата към тях, справките за извършени усвоявания,справките-извлечения от счетоводните книги на банката. Въз основа на това е приел оспорването ,направено от ищеца за недоказано и е кредитирал посочените доказателства,като установяващи с годна доказателствена сила правнорелевантни за спора факти. По отношение направеното от ищеца възражение за неполучаване на поканата за доброволно изпълнение,отправена му от банката /с което обосновава довода си за неизискуемост на вземането й/, въззивният съд е констатирал,че в обратната разписка е отразено съдържанието на изпратеното писмо,което отразяване съвпада с изходящия номер , поставен на самата покана.Относно лицето, на което поканата е връчена, ВтАС е приел,че дали посоченото в обратната разписка като получило пратката лице е било в трудови правоотношения с ответника или не,е ирелевантно,след като по данни на разпитания във въззивното производство куриер,то се е намирало на адреса на фирмата и е приело пратката със задължение да я предаде. С последното е обосновал несъгласието си с извода на първоинстанционния съд,че изискуемостта на вземането на банката е настъпила към момента на постановяване на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника-ищец /18.12.14г./, погрешно отнесено от съда като факт, към който намира приложение чл.617 ал.1 ТЗ /въз основа на което и за част от наказателните лихви е уважен от Л. предявеният иск/,а е приел,че това е станало с обявяването на кредитите за предсрочно изискуеми от датата на получаването на поканата /13.11.14г. /. Кредитирал е заключението на съдебно –икономическата експертиза,приемайки за установено с нея,че счетоводствата на двете страни във връзка с договорите за кредит са водени редовно; ищецът е усвоил всички средства по договорите за кредит и анексите към тях;и в двете счетоводства са отразени в еднакъв размер усвоените суми,извършените погашения и остатъкът от задължението по главниците /39 252 927,40 лв./,като разликата в крайния му осчетоводен размер /заедно с лихвите/ е резултат от различното счетоводно отчитане на момента на предсрочната изискуемост при ищеца – от 30.06.15г. /след обявяване на дружеството в несъстоятелност/, вместо от датата на поканата,която е възприета от ответника.С оглед разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест,възприета от въззивния съд като правилна, е прието,че ответникът е доказал пълно и главно не само съществуването и изискуемостта /от 14.11.14г./ на вземането си,но и неговия размер. Последният извод е основан на установеното с основното заключение на вещото лице,че осчетоводеното главно общо задължение по четирите договора за кредит и у двете страни е в еднакъв размер , а заедно с акцесорните вземания при обявена предсрочна изискуемост от 13.11.14г. вземането възлиза в размера,предявен в производството по несъстоятелност.По тези съображения въззивният съд е намерил предявения от ищеца отрицателен установителен иск за изцяло неоснователен.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК във връзка с направеното в касационната жалба оплакване,че въззивният съд не е изключил и е кредитирал оспорени от него представени от ответника документи,касаторът е поставил въпроса: Как следва да процедира съдът,когато страната е оспорила представени по делото документи,съдът е задължил насрещната страна да ги представи в оригинал на основание чл.183 ГПК,но последната не ги е представила нито в оригинал,нито в официално заверен препис? Позовал се е на задължителна практика на ВКС,обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решения №95/07.05.13г. по гр.д.№662/12г., №231/08.08.12г. по т.д.№325/10г., №174/07.10.13г. по гр.д.№1992/13г., №451/15.07.10г. по гр.д.№536/10г.,с които обосновава приложно поле на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
На второ място,във връзка с оплакването ,че въззивният съд е кредитирал само първото заключение на съдебно-икономическата експертиза,е формулиран въпросът Как следва да процедира съдът при наличието на противоречиви експертни заключения и когато кредитира едно от тях и отхвърля другото,следва ли да мотивира преценката си? Твърди се,че по този въпрос съдът е допуснал процесуално нарушение в отклонение от задължителната практика – р.№58/13.02.12г. по гр.д.№408/10г., р.№108/16.05.11г. по гр.д.№1814/09г., р. №57/06.07.16г. по гр.д.№5932/15г. /допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/.
Третият въпрос,поставен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,е Обвързан ли е съдът,разглеждащ иска по чл.694 ТЗ, от посоченото в молбата за предявяване на вземане, включено в одобрения от съда списък на приети вземания относно вида,размера и периода,за който вземането се претендира?
С оплакване,че в отклонение от постановките на т.3 на ТР №1/13г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, т.10 от ТР №1/2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГТК на ВКС и решение по чл.290 ГПК №108/16.05.11г. по гр.д.№1814/09г.,въззивният съд не е допуснал служебно експертиза за установяване вземанията при различни варианти на настъпване на предсрочната изискуемост на кредитите и с оглед констатациите на СГЕ за неавтентичност на два от анексите към договора за кредит от 2011г., касаторът е поставил въпрос Следва ли съдът служебно да назначи експертиза,когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални познания?
Петият въпрос Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни,а други отхвърля,както и длъжен ли е да обсъди всички доводи на страните,които имат значение за решението по делото? е формулиран по повод оплакване на касатора,че ВтАС не е обсъдил и не се е произнесъл по възраженията и аргументите му относно кредитирането на заключенията; за съответствието на подлежащото на установяване в производството по чл.694 ТЗ вземане с предявеното такова в производството по несъстоятелност; за неавтентичността на двата анекса към договора от 2011г.,с които се увеличава размера на отпуснатите кредитни средства; за преклудиране на искането за разпит на допуснатия в производството пред ВтАС свидетел Т.; за възможността ответникът да се снабди с официално заверени преписи от оригиналите на оспорените документи.В обосноваване допълнителен критерий за допустимост на обжалването във връзка с този въпрос по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът е посочил задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС №7/65г. и постановените по реда на чл.290 ГПК р.№217/09.06.11г. по гр.д.№761/10г., р. №164/04.06.14г. по гр.д.№№196/14г., р.№42/09.06.14г. по т.д.№799/11г., р.№222/31.07.14г. по гр.д.№5394/13г., р.№239/16.07.13г. по гр.д.№1050/12г. , р.№283/14.11.14г. по гр.д.№1609/14г.
Шестият въпрос , отново релевиран в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /противоречие с р.№283/06.04.10г. по гр.д.№507/09г. на ВКС/,е Счита ли се за редовно връчена пощенска или куриерска пратка,адресирана до юридическо лице,когато в обратната разписка е посочено само името на лицето,което я е получило,а не и дали същото има качеството на лице по чл.46 ГПК,както и дали то е поело задължението да я предаде на получателя?
Също във връзка с оплакването за неправилно възприемане от съда на фактите по обявяването на предсрочната изискуемост на кредитите касаторът е формулирал седмия си въпрос Счита ли се за редовно връчена и достигнала до знанието на адресата пощенска или куриерска пратка,получена от лице,което не се намира в никакви правоотношения с дружеството – получател? Въпросът е поставен като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
На последно място под т.8 е заявено твърдение,че съдът се е произнесъл по процесуалния въпрос „относно доказателствената сила и доказателствената стойност на направеното в обратната разписка отбелязване за изпратените с пратката книжа,който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото обаче не е формулиран и доколкото с оглед диспозитивното начало съдът няма нито правото , нито задължението да извлича релевантен такъв от изложението,а липсата на въпрос е самостоятелно основание за отказ да бъде допуснато касационно обжалване,без да се изследва наличието на някой от сочените допълнителни критерии, съобразно постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., по тази част от изложението не се дължи произнасяне.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира,че достъпът до касационен контрол не е обоснован,съобразно критериите за допустимост , предвидени в чл.280 ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните указания в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на спора,по смисъла на общия критерий за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска,доводите и възраженията на страните и са обусловили правната воля на съда.
Първият от поставените от касатора въпроси не може да обоснове наличие на общия критерий за допустимост,доколкото е формулиран хипотетично и съдържа фактически неверни твърдения,поради което не може да се приеме,че разрешаването му е в основата на направените от съда решаващи изводи.Неизключването на оспорените от ищеца доказателства и кредитирането им от съда е аргументирано с приетото от него,че същите са представени по делото в официално заверен препис,като тази заверка е извършена от съответните длъжностни лица на банката.Съобразен е във връзка със съществуваща обективна невъзможност за ответника да ги представи в оригинал и фактът,че оригиналите са иззети от прокуратурата като веществени доказателства,подлежащи на връщане едва след приключването на наказателното производство,което към момента все още е било /и е/ висящо.Както страната /ответникът/,така и първоинстанционният съд са проявили необходимата процесуална активност за ползването им като доказателствени средства,с оглед на което въз основа на издадено му по искане на ответника съдебно удостоверение вещото лице от почерковата експертиза е изготвило заключението си въз основа на намиращите се в преписката по досъдебното производство оригинали.Представената от касатора в обосноваване допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК съдебна практика не е постановена с оглед такава конкретна хипотеза,а е относима към случаи,в които оспореният документ е в държане на трето лице,от което може да бъде изискан /каквито процесуални действия са били предприети по делото,но обективно не са могли да бъдат доведени до резултат/. От това следва да се приеме липса както на общия,така и на допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с този въпрос.
Вторият въпрос също не би могъл да се възприеме като правен по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС, доколкото трите заключения на съдебно-икономическата експертиза /основно и две допълнителни/, приети в производството пред първата инстанция не са противоречиви по смисъла на приетото в цитираната от касатора съдебна практика /дадено различно заключение по един и същи въпрос/,а са изготвени въз основа на различни поставени на вещото лице задачи.Възприетото от съда основно заключение /установяващо вземането в размера,в който е предявено в производството по несъстоятелност/ е изготвено на базата на счетоводните записвания при двете страни относно усвоените средства,погасяванията,начисляванията на договорни лихви, наказателни такива сред изпадането в просрочие с неплащането на отделните погасителни вноски и върху целия размер на главниците от датата на обявяване на предсрочната изискуемост – 13.11.14г. Допълнителните заключения са изготвени по поставени от ищеца задачи с оглед изчисляване размера на задължението при поддържаните от него защитни тези за неусвоени от дружеството суми по два от анексите,за които е прието за установено,че не са подписани от управителя на дружеството; за дължимост на лихва върху целия размер на вземането от датата на обявяването на дружеството в несъстоятелност.Доколкото съдът е приел за доказано усвояването на сумите по всички договори и анекси към тях и за меродавна към предсрочната изискуемост датата на връчване на писмото на банката,с което тя е обявена, той не е имал задължение да обсъжда съответните варианти на изчисления по допълнителните заключения.
По третия въпрос въззивният съд не е дал обратно разрешение.Вземането на ответника е било прието в производството по несъстоятелност в размерите,в които е оспорено с иска по чл.694 ал.1 ТЗ.Съгласно разпоредбата на чл.694 ал.1 т.1 ТЗ предметът на спора по отрицателния установителен иск се определя в рамките на сумата,приета като вземане в производството по несъстоятелност,в който размер и е предявено вземането.Въззивният съд не е приложил несъответно на смисъла й посочената разпоредба,която предвид ясната й и недвусмислена редакция не се нуждае от тълкуване по смисъла на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК към поставения въпрос не е и обоснован,съобразно указанията в посоченото тълкувателно решение.
Четвъртият въпрос е изцяло ирелевантен и не би могъл да обуслови допускане при възможност за различен резултат от спора,а в конкретната хипотеза и такива експертизи са били допуснати по искане на самата страна.
Не се констатират твърдените от касатора процесуални нарушения,с които е обоснован петият въпрос. По възражението за некредитиране на допълнителните заключения на съдебно-икономическата експертиза от въззивния съд са относими съображенията,изложени по-горе по отношение на втория въпрос. Съществуването на вземането е изследвано в рамките на предявената по реда на чл.685 ТЗ сума,приета в този й размер от синдика. Липсата на подписи,положени от управителя на дружеството в двата оспорени анекса съдът е приел като обстоятелство,необорващо факта на реалното усвояване на отпуснатите по тях средства, осчетоводено от самото дружество като задължение към банката-кредитор.Разпитът на допуснатия в производството пред въззивната инстанция е извършен след постановяване на мотивирано в съдебно заседание от 13.09.16г. определение,с което е приета допустимост на това доказателствено средство на основание чл.266 ал.3 ГПК. Доводът на касатора за съществуваща възможност ответникът да се снабди със заверени от разследващите органи преписи от оспорените доказателства косвено е приет от съда за неотносим,доколкото доказателствената сила на представените в производството надлежно заверени от страната преписи е потвърдена със заключението на вещото лице,извършило експертизата въз основа на намиращите се в органите на досъдебното производство техни оригинали. Горното обосновава извод за липса на противоречие с постановената цитирана от касатора задължителна съдебна практика.
Следващите два въпроса касаят решаващия извод на ВтАС за редовност на връчването на писмото , с което банката установява твърдението си за обявяване на вземанията по кредитите за предсрочно изискуеми. Въпросите са релевантни,доколкото с разрешаването им в този смисъл съдът е обосновал дължимостта на претендираната в производството по несъстоятелност лихва за забавата върху пълния размер на вземанията по договорите за кредит от датата 13.11.14г. С представеното от касатора р.№283/06.04.10г. по гр.д.№507/09г. на ВКС е прието,че , за да е надлежно връчването по пощата,не е необходимо то да е извършено лично на получателя,като е редовно и всяко друго връчване,което е допустимо , съобразно общите правила на ГПК и съобразно специалния закон – Закона за пощенските услуги. Противоречие с така възприетото задължително разрешение на ВКС по поставения въпрос не е налице при постановяване на решението на въззивния съд. Изводът на последния за редовно връчване на писмото на банката е съобразен с чл.6 от Общите правила за условията за доставяне на пощенски пратки и пощенски колети, приети с Решение № 581 от 27.05.2010 г. на Комисията за регулиране на съобщенията и приложими с оглед препращащата норма на чл.36 ал.2 ЗПУ.Съгласно същия непрепоръчани и препоръчани пощенски пратки, адресирани до еднолични търговци и юридически лица, се доставят на посочения върху пратката адрес или на адреса за кореспонденция, освен ако в сключен между пощенския оператор и съответното лице договор не е предвидено друго. Доколкото не се касае за връчване на съдебни книжа, общите разпоредби на ГПК не намират приложение. Изводите на съда за редовност на връчването, извършено на адреса на управление на дружеството /последното – неоспорено в производството/, кореспондират с възприетото в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 40/17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г. на ВКС, I т. о.,според което упражняването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем изисква уведомлението да е достигнало до длъжника, като в случай, че фактическо връчване не е осъществено, то кредиторът следва да е положил необходимите усилия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността.Дали намереното в конкретния случай на адреса на връчване /който е и адрес на управлението на търговеца/ лице е било служител на дружеството, е ирелевантен,доколкото търговецът е длъжен по презумпция да поддържа на адреса си персонал,упълномощен да приема книжа, адресирани до него. С това по същество е разрешен и седмият поставен от касатора въпрос,като наличието на относима задължителна съдебна практика прави неприложим соченият с него допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
С направеното в т.8 от изложението твърдение по същество не се поставя конкретен въпрос,който да е разрешен от въззивния съд /което е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване , съгласно т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/, нито е обоснован приносът от разрешаването на такъв за точното прилагане на закона и за развитието на правото,според приетото в т.4 от същото тълкувателно решение.
Предвид изложеното, следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на въззивното решение на ВтАС.
Така мотивиран , Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за спиране на производството, поради образувано тълк.д.№1/2017г. на ОСТК на ВКС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №282 от 19.12.2016г. по в.т.д.№177/16г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.