4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
София, 07.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №707/2012 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№1895/21.3.2012 г., подадена от адв. С. А. – процесуален представител на ответника по исковата молба Д. П. Д. от [населено място], и от К. Д. П. – процесуален представител на майки си/ответница по исковата молба/ – Я. Д. Д. против въззивно решение №41/07.02.2012 г. по гр.д.№1004/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.о., първи състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №60/13.6.2011 г. по с.гр.д.№1068/2008 г. по описа на Старозагорския окръжен съд, г.о., с което е обявено за недействително спрямо Г. Д. Д. от [населено място], област Я., сключеното между Д. П. Д. и Я. Д. Д., споразумение по чл.101 СК/отм./, одобрено с решение №154/06.10.2003 г. по гр.д.№1283/2003 г. по описа на Старозагорския районен съд в частта, в която е поставен в дял на съпругата Я. Д. Д. придобит в СИО недвижим имот, подробно описа в решението.
Въззивната инстанция е споделила изцяло изводите на първата инстанция, на основание чл.272 ГПК, а именно, че съгласно чл.135 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако при извършването им длъжникът е знаел за увреждането, като знанието се предполага до доказване на противното. Прието е с оглед чл.135, ал.2 ЗЗД, че знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Относно постигнато между ответниците споразумение по чл.101 СК/отм./ първоинстанционният съд е стигнал до извод, че в закона не е уредено изрично дали с иск по чл.135 ЗЗД могат да бъдат атакувани и влезлите в сила решения, с които се увреждат кредиторите, но когато атакуваното решение представлява облечена във формата на съдебно решение сделка на длъжника с трето лице, то на общо основание и влязлото в сила решение може да бъде атакувано по реда на чл.135 ЗЗД, тъй като решението, постановено против длъжника няма сила на присъдено нещо спрямо кредиторите, които са трети лица, неучаствали в делото.
Освен това въззивната инстанция е стигнала до извод, че е неоснователен релевираният във въззивната жалба довод за липса на увреждане на ищцата поради обстоятелството, че в патримониума на длъжника Д. П. има недвижимо имущество, което да удовлетвори вземането на кредитора-ищец, освен процесния имот. Изводът е обоснован с нормата на чл.135 ЗЗД, която според апелативния съд е категорична и не държи сметка за размера на вземането на кредитора, тъй като П. иск е предоставен на кредитора като обезпечение за реално събиране на дължимите вземания, какъвто е разглеждания случай. Освен това в изводите си въззивната инстанция се е позовала и на разпоредбата на чл.133 ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси:
1. Налице ли е увреждане на кредитора, когато длъжникът освен имуществото, с което се е разпоредил с процесната по отменителния иск сделка, има и друго, от което кредиторът може да се удовлетвори без особени затруднения ? По този въпрос се сочи съдебна практика, за която се твърди, че е в противоречие с изводите в обжалваното решение.
2. Към кой момент следва да се прецени наличието на достатъчно имущество в патримониума на длъжника – към момента на сключеното между ответниците споразумение по чл.101 СК/отм./, одобрено с решение на съда, или към момента на предявяване на отменителния иск.
По-нататък в изложението се твърди, че в противоречие с чл.12 ГПК, при постановяване на решението си, съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поради което е допуснал грубо процесуално нарушение, като не е обсъдил представените и приети като доказателства по делото два броя разписки, както и че не е обсъдено и преценено обстоятелството относно наличието на имущество в патримониума на длъжника.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касация Г. Д. Д., посредством процесуалния си представител – адв. В. С., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответницата по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
По първия от поставените въпроси въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като извод по него няма в решението. Решаващият извод на въззивната инстанция е за обхвата на нормата на чл.135 ЗЗД относно това, че същата не държи сметка за размера на вземането на кредитора и че П. иск е предоставен на него като обезпечение за реалното събиране на дължимите вземания. Въпрос по този извод обаче не е формулиран.
Обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория от поставените въпроси, тъй като в решението липсват каквито и да е изводи относно момента на преценка за наличието на достатъчно имущество в патримониума на длъжника.
Останалата част от изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По естеството си тя представлява излагане на касационни основания за извършени процесуални нарушения по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които обаче следва да бъдат разгледани една когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид изложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответницата по касация деловодни разноски за настоящото производство в размер на 400 лева.
Водим от горните съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №41/07.02.2012 г. по гр.д.№1004/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.о., първи състав, по касационна жалба, вх.№1805/21.3.2012 г., подадена от адв. С. А. – процесуален представител на ответника по исковата молба Д. П. Д. от [населено място], и от К. Д. П. – процесуален представител на майки си/ответница по исковата молба/ – Я. Д. Д..
ОСЪЖДА Д. П. Д., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], [улица], вх., ет., ап.12/понастоящем в – [населено място]/, и Я. Д. Д., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], вх., ет., ап., да заплатят на Г. Д. Д., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област Я., [улица], деловодни разноски в размер на 400/четиристотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: