О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 185
София, 09.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.10.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 535/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „К” А. , гр. А. против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 108 от 26.02.2009 год., по гр.д. № 2058/2008 год., с което е оставено в сила решение на Софийски градски съд от 20.11.2007 год. по гр.д. № 245/2006 год. и е осъден касатора, в качеството си на ответник с предходно наименование „Х”А. , на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 240 ЗЗД да заплати на Предприя. за у. на дейностите по опазване на околната среда гр. С. сумата 550 000 лв., представляваща предоставен заем по договор за безлихвен заем № 5* от 24.10.2000 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.02.2006 год. до окончателното и изплащане, както и направените деловодни разноски от 11 440 лв. и 22 000 д.т..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила, основания за касация по чл.281,т.3 ГПК, поради което иска отмяната му.
Касаторът поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като ищецът не е конкретизирал по кои от договорените между страните погасителни планове е твърдяното неизпълнение, кои от вноските са неплатени и претендира ли предсрочна изискуемост на целия дълг, преценявал е доказателствената сила на неотносими към делото документи и такива, нямащи характер на писмени доказателства-арг. от чл.101 ГПК/ отм./, както и не се е произнесъл с отделен диспозитив по разгледаното в мотивите на обжалвания съдебен акт възражение за прихващане.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с наличие на предпоставките на чл.280, ал.1,т.1-т.3 ГПК,твърдейки, че по обусловилите крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право- за задължението на решаващия съд да се произнесе в диспозитива на постановения съдебен акт, както по първоначално предявения иск, така и по въведеното от страната евентуално възражение за прихващане и за възможността да се правят последователни възражения за прихващане под условие, че насрещното вземане не е вече погасено в резултат на предходното възражение за прихващане и на материалното право – за приложимия давностен срок при периодичните плащания, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.221, ал.1 ГПК/ отм./ и на чл.111, б.”в” ЗЗД , израз на която са: определение № 1/06.01.2009 год. по т.д. № 483/2008 год. на І-во т.о.; решение № 609 от 15.01.2009 год., по т.д. № 323/2008 год. Іт.о.; решение № 122/2006 год. по гр.д. № 61/2003 год. на ПАС; решение № 3289/15.12.78 год. по гр.д. № 2496/78 год. на ВКС; определение на СГС от 1.11.2001 год. и решение № 249/18.02.1980 год.,по гр.д. № 2718/79 год. на ВС.
Същевременно, според изложеното значимите за делото въпроси на процесуалното и материално право, свързани- съответно с възражението за прихващане и с погасителната давност при периодични плащания се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по см. на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, вкл. поради липса на съдебна практика във вр. с приложението на чл.33 във вр. с чл.35 и чл.36 ЗУО.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на направените оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима.
За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е възприел изцяло, като основани на закона и доказателствата по делото решаващите изводи на СГС, че ”Х”А. , чието наименование е променено в хода на въззивното производство на „К” А. , не е изпълнил задължението си на кредитополучател по договор за безлихвен заем № 551У-1164-2619/24.10.2000 год., сключен въз основа на чл.5, ал.1, т.5 от Наредбата за набиране, разходване и контрол на средствата по фондовете за опазване на околната среда и решение на УС на НФООС, обективирано в протокол № 5/2000 с кредитодателя Министерство на околната среда и водите – Национален фонд за у. на отпадъците, като е останал неиздължен със сумата 550 000лв., поради което договорната му отговорност следва да бъде ангажирана по реда на чл.79, ал.1 ЗЗД , във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД.
При изграждане на този правен извод, въззивната инстанция се е позовала на договорения между страните погасителен план за връщане на дадената в заем сума, материализиран в анекс от 22. 10. 2003 год. и заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза относно размера на извършените от ищеца плащания, възлизащо на сумата 150 000 лева.
Позовавайки се на отсъствие на периодично по своя характер задължение, както и на липсата на доказателства за съществуване на насрещно вземане, с посочената от ответника характеристика и размер решаващата инстанция е преценила като неоснователни релевираните от ответника възражения – за изтекла погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД и под условие на евентуалност – за прихващане със сумата 140 602 лв., по издадена от ищеца в полза на ответника фактура № 18099/04.10.2004 год..
Заявеното и поддържано пред въззивната инстанция оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, обосновано с липса на осъществено от СГС изрично произнасяне в диспозитива на постановения съдебен акт по основателността на направеното от страната възражение за прихващане също е възприето от решаващия съд за неоснователно, по съображения, че съдържайки се в съобразителната част на постановения съдебен акт, то е отразено в съответния диспозитив, чрез отричане, изменение или намаляване на претендираното от ищеца право.
Следователно от мотивите на въззивния съд следва, че поставените от касатора въпроси на процесуалното право са обусловили решаващите изводи, съдържащи се в обжалваното решение, поради което попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК- главна задължителна предпоставка за допускане на искания касационен контрол.
Неосъществено по отношение на същите, обаче, се явява поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че по процесуалноправните въпроси, свързани с разглеждане на възражението за прихващане, респ. приложението на чл. 221 ГПК/ отм./ има не само многобройна съдебна практика, вкл. на ВКС, както сочи и самият касатор, обосновавайки с нея наличие на селективния критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, но същата е и трайно непротиворечива от години, изключва, при отсъствие на необходимост от промяната и, поддържаното от касатора основание.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в сочената хипотеза последният е длъжен да аргументира становището си, че въведените в изложението въпроси на процесуалното и/ или материално право са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, за което само възпроизвеждане на законови текст не е достатъчно, а е нужно конкретно да бъде обоснована връзката между даденото от решаващата инстанция разрешение на същите и приложението на отделните законови разпоредби.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е отстъпил от трайната практика на ВКС, свързана с приложението на чл. 221 ГПК /отм./ и разглеждане на съдебно предявеното възражение за прихващане, според която възражението за прихващане на неликвидно вземане е допустимо в процеса като средство за компенсационна защита срещу първоначалния иск и въззивният съд е длъжен да се произнесе по направените възражения за прихващане и когато са заявени като евентуални в посочената от ответника поредност за извънсъдебна и съдебна компенсация до погасяване претендираното насрещно вземане или до отхвърлянето им, ако са неоснователни или в общ размер по- нисък от цената на иска.
Следователно, доколкото съществуващото различие в крайните правни изводи, съдържащи се в обжалвания съдебен акт и изводите в цитираните от касатора решения: № 609/2009 год., по т.д. № 323/2008 год. на ВКС, І т.о.; № 3289/15.12.78 год., по гр.д. № 2496/78 год. на І г.о. на ВС се дължи на приетите за установени различни по всяко конкретно дело факти и обстоятелства, а не на различно тълкуване и разбиране на процесуалния закон- чл.221, ал.2 ГПК/ отм./, то същото не обуславя наличието на противоречива съдебна практика по см. на чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
Неоснователно е и твърдението за съществуващо противоречие в практиката на съдилищата по поставения процесуалноправен въпрос- за задължението на решаващия съд да се произнесе в диспозитива на постановения съдебен акт, както по първоначално предявения иск, така и по въведеното от страната евентуално възражение за прихващане.
Приложеното в тази вр. решение № 122/2006 год., по гр.д. № 61/2003 год. на Пловдивския апелативен съд няма данни да е влязло в сила, поради което предвид неговата обжалваемост пред ВКС обективно не би могло да се включи в практиката на съдилищата, в която е ноторно, че влизат само окончателните съдебни актове.
Що се касае до материалноправния въпрос, свързан с погасителната давност при периодични плащания, то той, като неотносим към разглеждания правен спор, не би могъл да обоснове касационно обжалване по приложено поле, поради следното:
За да отрече основателността на своевременно въведеното от касатора правопогасяващо възражение за давност, основано на чл.111, б.”в” ЗЗД въззивният съд, в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС е приел, че договореното от съконтрахентите връщане на дадената в заем сума на вноски, съобразно приетия помежду им погасителен план не превръща задължението на кредитополучателя в периодично по своя характер задължение, поради което погасяването му настъпва с изтичане на общия петгодишен срок, след възникването му, установен в чл.110 ЗЗД.
Следователно доколкото изводите на въззивния съд, касаещи института на погасителната давност не са обусловени от периодичния характер на претендираното вземане, то и формулираният от касатора въпрос не се явява значим за конкретния правен спор по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Същият извод се налага и във вр. с приложението на чл.33 във вр. с чл.35 и чл. 36 от Закона за у. на отпадъците /ДВ бр. 86/ 2003год./.
Вярно е, че визираният критерий за селекция по т.3 на чл. 280, ал.1ГПК намира приложение, когато по отделна законова разпоредба липсва практика на съдилищата, или когато, макар и непротиворечива съществуващата до момента съдебна практика, поради настъпила промяна в обществено икономическите отношения, се преценява като неправилна и се налага да бъде изоставена, за да бъде възприето друго, различно от съществуващото тълкуване на закона, но разглежданият случай не попада в сочената хипотеза, тъй като дори и доводът за липса на съдебна практика по приложението на сочените разпоредби да е основателен, то той в случая е правно ирелевантен.
Обстоятелството, че тези норми са неприложими към възникналото между страните правоотношение,/ ЗУО е влязъл в сила след сключване на процесния договор и законодателят не му е придал обратно действие/и като такива, не са били въобще предмет на тълкуване от страна на въззивния съд, обосновава правен извод, че свързаните с тях въпроси, поставени от касатора, не попадат в обсега на чл.280,ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на искания касационен контрол.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, нито е доказала извършването на такива, поради което не следва да и бъдат присъждани, независимо от изхода на делото.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 108 от 26.02.2009 год., по гр.д. № 2058/2008 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: