Определение №185 от по търг. дело №740/740 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

                                 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
                                                          № 185
                                          София, 23.03.2009 г.
   
           Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на девети февруари през две хиляди и девета година в състав:
 
                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
                                                                     ЧЛЕНОВЕ:  Елеонора Чаначева
                                                                                            Емил Марков
 
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 740 по описа за 2008 г., за да се произнесе взе предвид:
 
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 19779/13.VІІІ.2008 г. на кооперацията за трудоустроени /по-нататък КТ/ „Д”-гр. Пловдив, подадена чрез процесуалния й представител адв. Н. К. от АК-Пловдив, против въззивното решение № 1* на Пловдивския окръжен съд, ГК, от 16.VІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 1132/08 г., с което юридическото лице-търговец е било осъдено да заплати на Н. Вл. Х. от гр. П. сума в размер на 3 277.14 лв., представляваща актуализираната парична равностойност на имуществения му дял, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.ІІІ.2007 г. и до окончателното й изплащане, а също лихви за забава в размер на 1 227.36 лв.- съответно за периода от 21.ІІІ.2004 г. и до 21.ІІІ.2007 г., както и 1 076 лв. разноски по делото.
Оплакванията на касатора „Д” К. са за постановяване на обжалваното въззивно решение при допуснати нарушения както на материалния, така и на процесуалния закон – основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК за касирането му като неправилно. Поради това се претендира неговата отмяна и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, идентичен по смисъл и съдържание с този на първостепенния съд, с който обективно съединените осъдителни искове, предявени от Х. срещу кооперацията, да бъдат отхвърлени изцяло – като неоснователни и недоказани., защото били погасени по давност.
Като основания, обосноваващи приложното поле на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, озаглавено „молба към касационна жалба”, което пълномощникът му е изготвил и приподписал, касаторът „Д” КТ-гр. Пловдив изтъква тези по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, твърдейки, че с атакуваното въззивно решение Пловдивският ОС се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата в Републиката, който едновременно с това бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Н. Вл. Х. от гр. П. писмено е възразил чрез пълномощника си адв. Ж от АК-Пловдив, както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на изложените в жалбата на кооперацията оплаквания за неправилност на атакуваното с нея въззивно решение, претендирайки присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Ответниците по касация и ищци в първоинстанционното производство В. Н. Х. и М. Н. Х. – двамата от гр. П., не са ангажирали становища нито по допустимостта на касационното обжалване нито по основателността на оплакванията в жалбата, подадена от кооперацията за трудоустроени „Д” със седалище в гр. П..
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар касационната жалба на кооперацията за трудоустроени „Д”-гр. Пловдив да е постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и да е била подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския ОС, тя не следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Съображенията за това са следните:
В т. 2 от изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК под надслов „молба към касационна жалба” този касатор изтъква, с атакуваното свое решение въззивният съд се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос: „следва ли да се изплащат имуществени дялове на напуснали или прекратили членствените си права кооператори, доколкото за конкретния случай до 9.ІV.2003 г. имало „правна забрана” за такова изплащане – по силата на изрично решение на Общото събрание на К. „Д” в този смисъл, а след тази дата уставът й бил променен съобразно изискванията на специалния ЗК, като вече бил изключил такава правна възможност”. Така дефинираният съществен материалноправен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата в Републиката, а едновременно с това той бил релевантен както за точното прилагане на закона, но също така и от значение за развитието на правото въобще: предпоставки по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосноваващи приложно поле на касационното обжалване.
Наличието на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване не се обективира в хипотезата на противоречиво разрешаване на считания от касатора съществен материалноправен въпрос между различните по степен съдилища, функционално компетентни да се произнесат по съществото на облигационния спор /с предмет връщането на имуществен дял на напуснал член-кооператор/, както той е бил въведен с една и съща искова молба, подадена от тримата ищци. За да е налице тази предпоставка, обосноваваща приложно поле на касационното обжалване, следва да е налице и друго, но влязло в сила, въззивно решение, постановено по друго дело с идентичен предмет, което именно да се оказва в противоречие с атакуваният в настоящето производство съдебен акт на Пловдивския ОС, действал като въззивна инстанция. Подобно твърдение обаче в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се поддържа, респ. липсва негово позоваване на конкретни /влезли в сила/ решения на съдилищата в Републиката по този съществен материалноправен въпрос, от съдържанието на които да може да се прави извод, че той е бил разрешаван противоречиво – вкл. за целия период от 13.ІІ.1953 г. насам, през който последователно са били приети от НС общо 4 устройствени закона в материята за кооперациите, създаващи приемственост от предходните към последващите такива в хронологичен порядък досежно уреждането на имуществените последици при напускане на член-кооператор. В процесния случай въззивният съд, съобразно правомощието си по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, законосъобразно е разграничил, че между страните по делото не е имало спор досежно това, че на 28.ІV.2001 г. ищецът Н. Х. е напуснал кооперацията-настоящ касатор, както и че имуществените последици, произтичащи от това обстоятелство по силата на чл.14 от сега действащия ЗК, са се изразили в правото на Х. да получи всички направени от него вноски, вкл. ведно с припадащите се лихви върху тях. Така единственият, останал спорен по делото въпрос, е бил този погасена ли е била с изтичането на общата давност по чл. 110 ЗЗД ищцовата претенция за дялова вноска или не, при положение, че молба за изплащането й е била заведена в деловодството на кооперацията с вх. № 49/19.ІV.2002 г. Тези данни по делото налагат извод, че същественият материалноправен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивната инстанция, е бил този за погасителната давност по чл. 14, ал. 2 ЗК и нейния начален момент при уреждане имуществените последици от напускането на кооператор, а не релевираният от кооперацията-касатор за наложен с решение на Общото й събрание мораториум спрямо самите плащания, обусловил, от своя страна, основателността на ищцовата претенция за изтекли лихви върху главницата на имуществения дял.
В заключение, що се отнася до въведената от касатора К. „Д”-гр. Пловдив предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосноваваща приложно поле на касационното обжалване, тя би била налице само в случай, при който произнасянето по конкретния съществен материалноправен въпрос се оказва свързано по необходимост с тълкуване на действащия специален устройствен закон в материята за кооперациите, което би имало за свой резултат отстраняването на негова неяснота, непълнота или противоречивост или тогава, когато съдилищата изоставят едно негово тълкуване, за да възприемат друго /арг. чл. 124, ал. 1 ЗСВ/. Правилото на чл. 14 ЗК не налага такова тълкуване, защото директно препраща към текста на чл. 110 ЗЗД, посочвайки, че изплащането на дяловата вноска на напусналия член-кооператор не може да бъде предприето преди да е приет годишният финансов отчет на съответната кооперация.
С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното от кооперацията за трудоустроени „Д”-гр. Пловдив въззивно решение № 1* на Пловдивския ОС, ГК, постановено на 16.VІІ.2008 г. по гр.дело № 1132/08 г. При този изход на делото в настоящето производство, претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски по реда на чл. 81 ГПК не следва да бъде уважена, защото не е била придружена от изискуемия по чл. 80 ГПК списък на действително направените такива пред настоящата инстанция.
 
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
 
О П Р Е Д Е Л И :
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1* на Пловдивския окръжен съд, ГК, от 16.VІІ.2008 г., постановено по гр. д. № 1132/08 г.
 
 
Определението не подлежи на обжалване.
 
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
 
ЧЛЕНОВЕ: 1
 
 
2
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Scroll to Top