4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
гр. София, 13.03.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3056 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. В. Б. и И. Б. И., срещу решение № 129 от 08.03.2013г. по в.гр.д. № 964/2012г. на Софийски окръжен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 170 / 25.05.2010г. по гр.д. № 740/ 2009г. на Районен съд – Самоков са отхвърлени предявения от Б. Б. срещу [фирма] иск за заплащане на законна лихва върху разликата над 5000 лева до 22 416,78 лева за периода от 10.01.2009г. до окончателното й плащане и предявения от И. Б. И. срещу същия застраховател иск за заплащане на законна лихва върху разликата над 5000 лева до 23 190,57 лева за периода от 10.01.2009г. до окончателното й плащане; както и в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта за осъждане на застрахователя да заплати на Б. Б. законна лихва върху разликата между размера на исковата претенция 22 416,78 лева и сумата 35 000 лева, за периода от 10.01.2009г. до окончателното й плащане, мораторна лихва в размер на 15 916,78 лева за период от 11.10.2005г. до 09.01.2009г. и разноски от 1500 лева в наказателното производство; и в частта с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта за осъждане на застрахователя да заплати на И. И. законна лихва върху разликата между размера на исковата претенция 23 190,57 лева и сумата 40 000 лева, за периода от 10.01.2009г. до окончателното й плащане и мораторна лихва в размер на 16 809,43 лева за период от 11.10.2005г. до 09.01.2009г.; като производството по делото в обезсилените части е прекратено.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът, [фирма], [населено място], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след като е приел, че е налице валидно застрахователно правоотношение и виновно поведение от страна на водача на увреждащото МПС, установено с влязла в сила присъда, е уважил частично – в размер от по 5000 лева, предявените от касаторите искове по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата на 11.10.2005г. при ПТП смърт на техния съпруг и баща, която сума се явява разлика между присъдените в полза на пострадалите лице обезщетения по чл.45 ЗЗД в наказателния процес и заплатените доброволно от застрахователя по гражданската отговорност на делинквента обезщетения. Изложени са съображения, че приложимите правни норми във връзка с претендираните от застрахователя обезщетения са действащите към момента на настъпване на застрахователното събитие, в случая – ТЗ и ЗЗ /отм./, както и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове, между които е и Наредба № 18/10.01.2004г. за задължителното застраховане /отм./. Решаващият състав се е позовал на разпоредбата на чл.9, т.4 от цитираната наредба, според която застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” не покрива отговорността на застрахованите лица за присъдени лихви и съдебни разноски със съдебни актове срещу застрахования, от където е извел недължимост от застрахователя на присъдените в полза на пострадалите лица в наказателното производство по деликтните искове съдебни разноски от 1500 лева и лихви. Именно с недължимостта на посочените вземания е аргументирано, че със заплатените от застрахователя суми, той е погасил не задължения за разноски и лихви, а част от размера на дължимите на ищците обезщетения по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ. Въззивният съд е обезсилил частично първоинстанционния акт, като е приел, че е налице произнасяне за мораторна лихва върху главница и период, и за разноските в наказателното производство, за които няма заявени в исковата молба претенции.
Касаторите в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочат, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на спора правни въпроси: „/1/ Относно дължимостта на лихви и разноски от застрахователя по присъдени обезщетения за неимуществени и имуществени вреди на увредените лица със съдебни актове срещу застрахования или определянето на началния момент, от който застрахователят изпада в забава за заплащане на обезщетение за вреди, или моментът, от който се присъжда обезщетението за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва.; /2/ Приложима ли е разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД за поредността на погасяване на задълженията от страна на застрахователя към увредените лица, присъдени със съдебни актове спрямо делинквента?”. Поддържа се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и на други съдилища в страната, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Нито един от така формулираните от жалбоподателите въпроси не е обусловил частичното обезсилване от въззивния съд на първоинстанционното решение, тъй като частичната недопустимост на акта е изведена от нарушението на диспозитивното начало в гражданския процес, изразяващо се в произнасяне на съда извън рамките на сезирането му, във връзка с което не е поставен въпрос от касаторите.
Въпросът за приложението на разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД не е предопределил изхода на спора и в частта, в която първоинстанционното решение е частично отменено. Въззивният съд не се е произнесъл относно приложението на правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД – каква е поредността на погасяване, когато едновременно съществуват вземания на кредитора за главница, лихви и разноски, тъй като е приел, че застрахователят не дължи лихвите и разноските, присъдени в наказателното производство.
Релевираният от касаторите въпрос „за дължимостта на лихви и разноски от застрахователя по присъдени обезщетения за неимуществени и имуществени вреди на увредените лица със съдебни актове срещу застрахования”, също не може да обуслови допускане на решението до касация. Същият е поставен в контекста на твърдението на ищците, че със заплатените от застрахователя суми /30 000 лева и 45 000 лева/ са погасени първо вземанията им за присъдените лихви и съдебни разноски в производството по деликтните искове, поради което застрахователят дължи заплащане на обезщетения по предявените преки искове по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ в размер на 22 416,78 лева, съответно 23 190,57 лева. Първоинстанционният съд е уважил исковете по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ за сумите от по 5000 лева, като за разликата до пълните претендирани с исковата молба размери от 22 416,78 лева и 23 190,57 лева липсва произнасяне, който порок на решението не е отстранен по реда на чл.250 ГПК, поради което претенциите за заплащане на обезщетения за горниците над 5000 лева до 22 416,78 лева, съответно до 23 190,57 лева, не се явяват предмет на въззивното производство. Застрахователят не е обжалвал въззивния акт, в частта, в която е потвърдено решението за присъждане на обезщетения по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ от по 5000 лева на всеки от ищците, поради което по въпроса относно размерите на дължимите от застрахователя обезщетения за неимуществени вреди е формирана сила на пресъдено нещо и същият не може да бъде пререшаван. Ето защо, касационното обжалване не може да бъде допуснато по въпроси, които са от значение за формиране на размера на обезщетенията по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ, тъй като те са преклудирани от силата на пресъдено нещо, какъвто е и въпросът, посочен по-горе.
Въпросът за началния момент, от който застрахователят по задължителната застраховка „Гражданската отговорност” дължи законна лихва на увреденото лице за забава на плащането на обезщетението за неимуществени вреди, не е включен в предмета на спора и не обуславя изхода на конкретното дело, тъй като съдът е сезиран с иск по чл.86, ал.1 ЗЗД във вр. с претенцията по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ не от датата на деликта – 11.10.2005г., а от един по-късен момент 10.01.2009г.
Видно от изложеното, по отношение на поставените от касаторите въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол – въпросите да са обусловили изхода на делото. Предвид указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, това е достатъчно основание за недопускане на съдебния акт до касационно обжалване, поради което не следва да бъдат обсъждани релевираните от жалбоподателите допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 129 от 08.03.2013г. по в.гр.д. № 964/2012г. на Софийски окръжен съд, в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.