7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
[населено място] , 13.04.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2650/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №1651 от 11.07.2017г. по в.т.д.№1950/17г. по описа на Софийски апелативен съд е потвърдено решението от 20.12.16г. по гр.д.№10910/14г. по описа на Софийски градски съд,с което е отхвърлен предявеният от С. П. Л. срещу [фирма] иск с правно основание чл.19 ЗАПСП за заплащане на сума в размер на 50 000 лв.,представляваща авторско възнаграждение за ползване на компютърна програма, озаглавена „З. ИС“,предназначена за обслужване дейността на дружеството в областта на здравното осигуряване за периода 21.07.2009г. – 21.07.2014г.
Въззивното решение е обжалвано от С. Л. с оплаквания за неправилност, поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон,както и за необоснованост. Претендира се отмяна на решението с постановяване на съдебен акт по съществото на спора,с който да се уважи предявения от касатора иск.
Ответникът по касационната жалба [фирма] е оспорил същата с възражения за липса на осъществени предпоставки за допускането на решението до касационно обжалване,както и по съображения за неоснователност на изложените в жалбата основания за отмяната му.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което е допустима.
За да потвърди атакуваното пред него първоинстанционно решение съставът на Софийски апелативен съд е приел същото за допустимо произнесено по предявен иск,който правилно е квалифициран от СГС под разпоредбата на чл.19 ЗАПСП вр. чл.42 ЗАПСП /а не както е поддържал ищецът – по чл.94 ал.1 ЗАПСП,която правна квалификация не обвързва съда/,доколкото с исковата молба са наведени твърдения за създадено от ищеца по възлагане на праводателя на ответника авторско произведение /компютърна програма/ извън трудовото правоотношение между страните,ползвано от ответника със съгласието на ищеца и за което ползване се претендира съответно заплащане.Като безспорно и установено по делото съдът е приел,че ищецът е изпълнявал през периода 2004-2009г. длъжност „системен администратор“, по сключен първоначално с Б. [фирма],а от 2006г. – в [фирма],което дружество е преобразувано през 2013г. чрез вливане в [фирма]; че по силата на допълнително споразумение с работодателя,сключено през 2009г., ищецът е приел да съвместява допълнително длъжността „IT мениджър по сигурността,а от 2011г. /след прекратяването на трудово-правното отношение/ е сключил нов трудов договор за изпълнение на длъжност „Мениджър по сигурността на информационните технологии“ в Дирекция „Информационни технологии до прекратяването му през 2014г.; че по устно възлагане от работодателя през 2004г. ищецът създал компютърна програма с наименование „З. ИС“,която е била използвана от дружествата,при което е работил ищецът, до 2014г. Като спорен между страните и относим към приложението на чл.14 ЗАПСП е определен въпросът дали това възлагане е било извършено в рамките на трудовото правоотношение между страните.За да отговори положително на същия, въззивният съд е развил съображения срещу разбирането на ищеца,че трудовите функции /чието изпълнение законодателят е вложил като предпоставка за принадлежността на авторското право по смисъла на разпоредбата на чл.14 ЗАПСП/ се определят само по взаимно съгласие при сключването на трудовия договор или при неговото изменение по реда на чл.119 КТ.Без да отрича значението на постигнатото между страните съгласие,съдът е констатирал,че законът /чл.120 КТ/ допуска да бъдат променяни временно характерът и обемът на трудовите функции на работника или служителя и едностранно от работодателя и то без да се изисква съгласието на противната страна – тогава,когато е налице производствена необходимост,въвеждайки като условие за това промяната да съответства на квалификацията и здравословното състояние на работника.По аргумент от противното на посочената разпоредба съдът е приел,че подобно изменение е допустимо и за по-дълъг срок и при други условия,ако за това е налице изрично писмено или устно или мълчаливо съгласие на работника,като именно под такава хипотеза са подведени сложилите се между страните отношения. От показанията на св.П. – главен изпълнителен директор на Б. [фирма] към 2004г., съдът е приел за установено,че както свидетелят,така и други представители от ръководството на това дружество са възлагали на ищеца изготвянето на определени софтуерни модули – за поддържане на индивидуални партиди на клиенти,за изготвяне на база данни във връзка с продажбите, за систематизиране,анализ и поддръжка на необходимата медицинска информация,в процеса на изпълнение на което и е била създадена процесната компютърна програма; че тази допълнително възложена работа е била необходима за дейността на дружеството.Въз основа на това САС е направил извод,че работата е възложена на ищеца при налична безспорна производствена необходимост по смисъла на чл.120 ал.1 КТ и в съответствие с квалификацията му,с което работодателят допустимо едностранно е изменил трудовата му функция,възлагайки му създаването на процесния софтуер.Доколкото ищецът и е разполагал с необходимите знания и умения,същият е приел и се е съгласил да изпълни възложеното, а фактът, че това е станало в рамките на трудовото правоотношение, съдът е приел за доказан от липсата на данни докато е траело то ищецът да е претендирал,че му е възложена работа извън трудовите му функции или да се е противопоставял на изпълнението й.С оглед на това въззивният съд е намерил за обосновано приетото от СГС,че при възлагането на допълнителната работа по създаването на компютърния продукт страните са имали съзнанието,че тя се извършва като задължение по трудовия договор,а не по граждански такъв.Като следствие от последното – и , съобразно чл.14 ЗАПСП,съдът е заключил, че, доколкото не е било уговорено друго между страните,авторското право върху създадения по този начин софтуер принадлежи на ответника,който по тази именно причина не дължи на ищеца възнаграждение за ползването му.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът твърди,че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси,свързани с тълкуването и прилагането на чл.14 ЗАПСП,по които няма формирана съдебна практика,поради което същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/,а именно: 1. При прилагането на чл.14 ЗАПСП,създаването на компютърна програма включва ли се в рамките на трудовото правоотношение за длъжността „системен администратор“?;
2.При устното възлагане от страна на работодателя до системния администратор да създаде компютърна програма,съставлява ли включване на създаването на софтуера да е в рамките на трудово правоотношение?; 3.Може ли това устно възлагане да се квалифицира като изменение на характера на работата по чл.120 КТ?; 4. Съставлява ли изобщо такова едностранно изменение на характера на работата по чл.120 КТ устното възлагане /а не писмено/ от работодателя до системния администратор,който обаче се е съгласил и не се е противопоставил на това възлагане и не следва ли в такъв случай такова изменение на трудовата функция да се закрепи в изискуемата писмена форма и по реда на чл.119 КТ,каквото обаче в случая не е налице?;
5.Всяко ли устно възлагане /поставяне на допълнителна задача/ от работодателя, което е изпълнено от служителя,следва да се квалифицира като направено в рамките на трудовото правоотношение по смисъла на чл.14 ЗАПСП или такова следва да се счита само това,което е част и елемент от трудовите функции и което следва от естественото за работата на съответната длъжност, а задачите,поставени устно от работодателя,но извън трудовите функции,следващи от естеството на длъжността и изпълнени от служителя, следва да се считат за елемент от друго правоотношение,напр. неформален договор за изработка?
Посочено е в изложението , че по въпросите за приложението на чл.120 КТ и за определяне на трудовите функции като следващи от естеството на длъжността въззивният съд се е произнесъл в противоречие с две решения на ВКС,четвърто г.о.,постановени по реда на чл.290 ГПК – р.№259/02.06.11г. по гр.д.№1725/10г. и р.№543/15.01.13г. по гр.д.№1688/11г.
С твърдение за неправилен отказ на въззивния съд /при наличие на предпоставката на чл.266 ал.3 ГПК и при съществуваща задължителна практика – т.3 от ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС/ да бъде допусната нито по искането на страната,нито служебно експертиза по въпроса за характера на работата,трудовите функции и рамките на правоотношението за длъжността „системен администратор“ и включва ли се в тях създаването на софтуер, с допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът е формулирал процесуално правния въпрос При наличие на оплаквания във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения,поради които делото е останало неизяснено от фактическа страна и явна необоснованост на фактическите изводи на съда по този въпрос,стоящи в основата на първоинстанционното решение,следва ли въззивният съд да назначи служебно експертиза по този въпрос,за което се изискват специални знания?
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
Общият критерий на чл.280 ал.1 от ГПК,съгласно задължителните указания в т.1 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, се счита осъществен,когато поставеният от страната като значим за изхода на делото въпрос е бил включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Няма характер на обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК въпросът,който е свързан с правилното възприемане от въззивния съд на фактическата обстановка или с обсъждането на събраните по делото доказателства,доколкото законосъобразността на направените въз основа на тях изводи е предмет на преценка в последващата фаза от касационното производство.
В този смисъл общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване не следва да се счете за изпълнена с поставените от касатора 1,2,3 и 4 въпроси от изложението. Първият от въпросите е от фактологичен,а не правен характер и не предпоставя общоважим при подобни случаи отговор,предвид това,че трудовите функции за всяка длъжност се определят в рамките на конкретното трудово правоотношение.Освен това,мотивирайки решението си, въззивният съд не е приел,че създаването на компютърна програма е априори включено като част от основните функции за длъжността „системен администратор“,а се е обосновал с изводи за наличие на допълнително възлагане извършването на такава дейност,поради производствена необходимост /установена със свидетелските показания/ и с оглед квалификацията и уменията на служителя /факт,който е безспорен между страните/. Аналогично, отговорите на втория,обусловения от него трети и четвъртия въпроси изискват преценка на конкретните факти,свързани със спора и поради това биха били предмет на обсъждане едва във втората фаза на касационното производство – при допуснато обжалване и разглеждане по същество.
Не може да се приеме за обуславящ и петият въпрос,първата част от който съдържа в себе си обобщаване, каквото въззивният съд не е направил,нито би било релевантно за изхода по конкретния спор,а втората представлява собствено съждение на касатора,свързано с поддържаната от него защитна теза,като обратен на него конкретен извод липсва в мотивационната част на решението.
Като допълнителни критерии за допускане на касационното обжалване на въззивното решение касаторът е сочил т.т.1 и 3 на чл.280 ал.1 ГПК. Обстоятелства, обосноваващи приложимост на някоя от двете предпоставки, не се констатират. Първото от двете представени в обосноваване наличието на задължителна съдебна практика,в противоречие с която въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.120 КТ, решения на ВКС по чл.290 ГПК /по гр.д.№1725/10г./ не дава отговор на правен въпрос,който да е разрешен от въззивния съд в обратен смисъл /доколкото и приложението на чл.120 КТ в него изобщо не е било предмет на разглеждане/. По правния въпрос,по който е допуснато касационното обжалване и е постановено решението /чийто отговор именно обвързва съдилищата/, съставът е посочил,че трудовите функции следват от естеството на длъжността,като работодателят следва да връчи на служителя длъжностна характеристика,в която те да бъдат отразени,но при липса на такава,когато служителят започне работа и започне да осъществява определени трудови функции,а работодателят приема изпълнението им,следва да се приеме,че те са възложени от работодателя /респ. те стават в основата на трудовото правоотношение/.Това разрешение не само,че не влиза в пряко противоречие с решаващите изводи на въззивния съд,но и съотнасянето му към конкретния случай не би могло да обуслови друг правен резултат, доколкото по делото е установено /без и да се оспорва от някоя от страните/,че работата на ищеца по създаването на програмата е започнала още същата година от възникването на трудовото му правоотношение,като функции по модифицирането,усъвършенстването и поддръжката й ищецът перманентно е осъществявал през цялото времетраене на трудовия му договор. Според приетото по правния въпрос по второто от двете решения /по гр.д.№1688/11г., липсата на длъжностна характеристика,в която да бъдат посочени задълженията на служителя и уменията, необходими за изпълнението им, има за последица само затрудняване доказването им пред съда,което обаче би могло да бъде извършено с всички допустими доказателствени средства. Приложението на разпоредбата на чл.120 КТ е разглеждано от състава във връзка с възможностите,с които разполага служителят,за да се защити срещу едностранното изменение на трудовото правоотношение от страна на работодателя. Посочено е,че наличието в закона на забрана за едностранно изменяне съдържанието на трудовото правоотношение не е пречка по изключение на служителя да бъде възлагано временно извършването на друга работа и без негово съгласие при определени предпоставки,липсата на които са основание за законосъобразен отказ от страна на служителя да изпълни възложеното му. Тези разрешения, с които въззивният съд не е влязъл в противоречие, не съдържат и никакви изводи,кореспондиращи с тезата на касатора, защитима с поставените от него въпроси по приложението на чл.120 КТ и чл.119 КТ.
Посочените разпоредби освен това са ясни и прилагането им от съда не изисква да бъдат тълкувани,съобразно предпоставките,посочени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС /при съществуваща противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата погрешна такава,макар и непротиворечива, и поради това нуждаеща се от промяна,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма или когато се налага да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап/. Съображения,навеждащи на наличието на подобна необходимост,обуславяща допустимост на касационното обжалване при допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,касаторът и не обосновава в изложението си,а само цитира формално текста на законовата разпоредба.
Формулираният на последно място въпрос е от процесуално-правен характер и също не осъществява общото основание за допустимост на касационния контрол. С определение преди насрочване делото в открито съдебно заседание въззивният съд се е произнесъл по направените от въззивника доказателствени искания /в т.ч. по искането за експертиза със задача да установи включвало ли се е в трудовите функции на ищеца създаването на компютърни програми/,констатирайки,че нито е налице основанието на чл.266 ал.3 ГПК за тяхната допустимост,нито съдът е обвързан със служебно произнасяне по допускането й,доколкото въпросът е от правно естество,а не от компетентността на вещо лице. След като съдът не е обосновал крайните си изводи с обратни констатации – че създаването на компютърни програми е част от трудовите функции за длъжността „системен администратор“, а, че то е било възложено на ищеца по реда на чл.120 КТ, въпросът не се явява обуславящ. Това освобождава състава от задължението да обсъди и допълнителния сочен във връзка с въпроса критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /противоречие с възприетото в т.3 от ТР №1/13г. на ОСГТК на ВКС/.
Изложеното налага да бъде отказан достъп до касационна проверка на постановеното от САС въззивно решение.
В полза на ответната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени разноски в размер на платено адвокатско възнаграждение 2100 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,Търговска колегия, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1651 от 11.07.2017г. по в.т.д.№1950/17г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. П. Л. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] кв.. бл.. ет.. ап.. да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 2100 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.