8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
С., 19.03.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 557/ 2011 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [община] – [населено място] срещу Решение № 222 от 16.ХІІ.2010 г. по т.д. № 501/ 2010 г. на Варненски апелативен съд в частта, с което е потвърдено Решение № 253 от 20.V.2010 г. по гр.д. № 1005/ 2009 г. на Добрички окръжен съд, с която [община] е осъдена да плати на [фирма] – [населено място] сумата 767 588.40 лв. – платена без основание на 23.VІІІ.2005 г., на основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД, с оплакване за недопустимост на решението, като постановено по иск без активна процесуална легитимация, и за неправилност. Доколкото могат да се разграничат направените оплаквания за недопустимост на решението от тези по чл. 281 т.3 ГПК, жалбоподателят поддържа, че правната легитимация на ищеца е основана на частен документ – Договор за прехвърляне правото на вземане (цесия) от 22.ІІІ.2006 г., който оспорил и за който доказал, че е антидатиран и неистински, а въззивният съд, вместо да се занимае с въпроса за оспорването, недопустимо е отказал да го гледа по същество, с което е разгледал иск, който не е валидно предявен от ищец с активна процесуална легитимация, която обуславя допустимостта на иска. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи решените по делото релевантни за спора въпроси и поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят изразява несъгласие с приетото от съда по направеното оспорване – сочи, че въпросът за оспорената истинност и достоверна дата на Договора за цесия, е решен в противоречие с Р. от 5.ІV.2006 г. по гр.д.№ 514/ 2005 г. на ВТАС, като въззивният съд не се е произнесъл дали оспорването е доказано, вместо което се е занимал с въпроса за достоверната дата, за който е приел, че няма връзка с оспорването по чл. 193-194 ГПК, от което следва, че въобще не се е занимал с оспорването истинността на Договора за цесия и недопустимо е смесил преценките за достоверната дата по чл. 181 ГПК и тази по чл. 193 ГПК. Жалбоподателят, като излага несъгласие с направените незаконосъобразни изводи по въпроса за валидността (нищожността) на Договора за цесия относно уставното ограничение на представителната власт на изпълнителния директор, счита, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата – Р.№ 107/8.VІІ.2010 г. по т.д.№ 276/2010 г. на ВнАС – основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК. На същите основания по въпроса: за да се извърши проверка на истинността изцяло на оспорения документ (и за автентичност), достатъчно ли е заявлението на страната, че оспорва истинността на документа изцяло и иска да се постанови проверка на истинността, който въпрос счита, че е решен в противоречие с Р.№37/8.І.1964 г. по гр.д.№ 2424/1963 г. на ВС, в противоречие с Опр.№449/23.VІІ. 2009 г. по т.д.№71/2009 г. на ВКС за задължението на съда по чл. 188 ГПК (отм.) и с Опр. № 1230/ 3.ІХ.2009 г. по гр.д.№ 916/2009 г. на ВКС за обвързващата сила на съдържанието (датата) на частен документ. Въз основа на Р. от 5.ІV. 2006 г. по гр.д.№ 514/2005 г. на ВТАС и Р. № 282/30.V.2010 г. по т.д. №80/2010 г. на САС, жалбоподателят обосновава, че в противоречие с тях въззивният съд е решил въпроса за задължението на съда да извърши преценка на истинността на документа по отношение на автентичноста и верността му и по направено възражение дали е реален или е съставен с оглед целите на делото. По въпроса: откритото производство по чл. 193 ГПК, включва ли автентичността на подписите, жалбоподателят поддържа, че се решава противоречи – во от съдилищата: Р.№282/2010 г. по т.д.№80/ 2010 г. на САС, Р.№ 37/8.І.1964 г. на ВС и по въпроса: дали истинността на датата на частен документ подлежи на самостоятелна проверка в производство по чл. 193 ГПК, отделно от преценката за достоверност на датата по чл. 181 ГПК, жалбоподателят поддържа, че се решава противоречиво от съдилищата, както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, което основание счита, че е налице и по въпроса за противопоставимостта на датата на частен документ на страната по делото, оспорила документа – чл. 181 ГПК и в този случай има ла правен интерес страната от оспорване, по който въпрос е налице противоречива съдебна практика – Р.№107/7.VІІ. 2010 г. по т.д.№ 276/2010 г. на ВАС. Жалбоподателят сочи, че въпросът за уставните изисквания за сключване на договор и ограниченията в представителната власт, като условие за действителността му, следва да се изясни с решение от ВКС по чл. 290 ГПК, тъй като има опасност от неточно прилагане на чл. 235 ал. 4 ТЗ и недостатъчна съдебна практика – Р.№ 193/12.ІІ.2001 г. по гр.д. № 2485/2000 г. на ВКС, като въззивното решение противоречи на Р.№107/8.VІІ.2010 г. по т.д. № 276/2010 г. на ВАС. Жалбоподателят заключава, че решаването на изложените въпроси противоречи на Р. от 14.ІІ.2008 г. по гр.д.№ 506/2007 г. на ВТАС и на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК иска да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и по същество жалбата, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен осъдителен иск, както и че цената му не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която е уважен за 767 558.40 лв. искът с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД за връщане на платена на 23.VІІІ.2005 г. без основание сума и не е уважено възражението на ответника за недопустимост на решението, като постановено по иск на страна, която не е активно процесуално легитимирана. Съдът е посочил, че въпросът притежава ли ищецът претендираните права, вкл. основани на действителността на договора за цесия, обуславя материално – правната му легитимация и основателността на иска, а не допустимостта му, който иск е разгледан при наличие на процесуална легитимация, като абсолютна процесуална предпоставка за възникване на правото на иск. Съдът е посочил правата на [фирма] върху общинска земя с площ от 48 дка, находяща се в землището на [община], правоотношението, създадено между [фирма] и [община] въз основа на Предварителен договор за продажба на недвижим имот от 1.ХІІ.2000 г. и Решение по чл. 19 ЗЗД от 18.Х.2005 г. по гр.д. № 213/2005 г. на КРС, и платените суми, съставляващи задължения по договора за купувача. Въз основа на Договор за заем от 22.VІІІ.2005 г., сключен между [фирма] и [фирма] – [населено място] и извършеното плащане от последния в полза на [община] с платежно нареждане от 23.VІІІ.2005 г. с изрично отбелязване ”в полза на ЕТ по предварителен договор от 1.ХІІ.2000 г. и анекс” плащане на сумата 767 558.40 лв., съдът е направил извод, че са преклудирани направените несвоевременно от ответника възражения относно получаването на сумата и е заключил, че престирането на заемната сума е осъществено с превода на 23.VІІІ.2005 г., като даването е при липса на основание – активно материалноправно легитимиран да претендира връщане на сумата е ЕТ, по чиято поръчка и за чиято сметка е осъществено плащането, а пасивно материалноправно легитимирана да отговаря, е [община]. Съобразно Договор за цесия от 22.ІІІ.2006 г., с който [фирма] е прехвърлил възмездно вземането си срещу [община] в полза на ищеца [фирма] – [населено място], съдът е приел, че ищецът е придобил изискуемо вземане срещу ответника и по оспорването от ответника за неистинност и недействителност на Договора за цесия, е посочил, че се касае за частен диспозитивен документ, имащ доказателствено значение за направените волеизявления в него, че визираната в него дата, е достоверна за съставителите го и за всички други лица, с изключение на третите лица по чл. 181 ал. 1 ГПК, че документът не се ползва с достоверна дата по отношение на тези неучаствали в съставянето му лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране, а другите неучаствали в съставянето на документа субекти, не са трети лица и спрямо тях важи посочената в документа дата. Съдът е приел, че Договорът за цесия е автентичен, по съображения, че ответникът не е оспорил автентичността му в срока но чл. 193 ал. 1 ГПК, което е направил несвоевременно и че е несъстоятелен доводът на ответника, че оспорването на истинността имплицитно съдържа и оспорване на подписите. Изложил е въз основа на изслушаната експертиза съображения с оглед цената на цесията и дълга по заемното правоотношение, за неоснователност на възражението на ответника, че се касае за скрита непарична вноска по чл.73б ТЗ, за която не са спазени изискванията на закона. Не е уважил довода на ответника за нарушение на чл. 38 ал. 1 ЗЗД за договаряне сам със себе си, както и възражението за нищожност на Договора за цесия поради нарушение на чл. 46 ал. 2 от Устава, изискващо за поемане на задължения и/или предприемане на фактически действия над 10 000 лв., изпълнителният директор да представлява дружеството само заедно с председателя на СД, по съображения, че това уставно ограничение в представителната власт на овластените лица по чл. 235 ал. 2 ТЗ, няма действие по отношение на третите лица, съгласно чл. 235 ал. 4 ТЗ.
Обжалваното решение не е недопустимо на соченото от жалбоподателя основание – че ищецът основава правната си легитимация на Договор за прехвърляне правото на вземане (цесия) от 22.ІІІ.2006 г., за който е доказано, че е антидатиран и неистински, по което оспорване въззивният съд не се е произнесъл, с което е разгледал иск, който не е валидно предявен от ищец с активна процесуална легитимация, която обуславя допустимостта на иска. Изложените от жалбоподателя въпроси относно действителността на Договора за цесия и оспорването му от ответника, са въпроси относно материалноправната легитимация на ищеца, като носител на претендираното право, основано и на Договора за цесия от 22.ІІІ.2006 г., оспорен от ответника, които въпроси имат отношение към основателността на иска и нямат отношение към допустимостта му. Тези въпроси не обуславят процесуалната легитимация на ищеца и дори да са решени неправилно от въззивния съд, ще е налице неправилност, а не недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск. Съгласно трайноустановената съдебна практика, недопустимо е решението, постановено при липса на право на иск или ненадлежното му упражняване, решение, постановено от съда, въпреки че е бил десезиран, решение, постановено при отрицателна процесуална предпоставка или при липса на положителна процесуална предпоставка, решение на въззивния съд, с което делото е било решено по същество по недопустима или просрочена жалба или при оттеглена жалба, каквото не е обжалваното решение.
От изложените от жалбоподателя правни въпроси, за които поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК, с оглед данните по делото и правомощията на ВКС по т. 1 на ТР №1/2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г на ОСГТК на ВКС да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение на изхода по делото, могат да се изведат релевантните за делото правни въпроси:
1. За обвързващата сила на датата на частен документ- договор за цесия – по отношение на лице, което не е участвало в съставянето му и за процесуалния ред за установяване, че документът е съставен на друга дата, с отговора на който се дава отговор и на поставения от жалбоподателя въпрос дали истинността на частен документ подлежи на самостоятелна проверка в производство по чл. 193 ГПК, отделно от преценката за достоверност на датата по чл. 181 ГПК и 2. За действителността на Договора за цесия, с оглед уставните изисквания за ограничаване на представителната власт на изпълнителния директор, който да представлява дружеството само заедно с председателя на СД. Не е релевантен въпросът за оспорване то на автентичността на Договора за цесия, тъй като ответникът не е оспорил автентичността на документа в срока по чл. 193 ал. 1 ГПК – оспорил го е само досежно датата.
По въпроса за датата на Договора за цесия и оспорването й от ответника, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
Съгласно Р№193/4.VІ.2010 г. по гр.д.№ 176/2010 г. на ВКС, ІІ ГО, постановено на основание чл. 290 ГПК, поради което има задължителна сила за долустоящите на ВКС съдилища, “трети лица” по см. на чл. 181 ал. 1 ГПК са тези, които черпят права от лицето, подписало документа, като правата, които черпят, могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Следователно касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи.
В тази връзка в практиката си ВКС приема, че частният документ е противопоставим на трети лица само ако има достоверна дата, страните и техните правоприемници са обвързани от посочената в него дата. Жалбоподателят не е трето лице по см. на чл. 181 ал. 1 ГПК, тъй като въз основа на оспорения Договор за цесия той има задължение, а не ползва права, затова не може да бъде увреден като лице, неучастващо в съставянето на документа, последният за него поражда действие от съобщаването на цесията от цедента, поради което от значение за него е датата на получаване на съобщението, когато преминава към новия кредитор задължението за плащане, а не датата на сключване на договора. Датата, посочена в договора за цесия, е достоверна за него и може да му бъде противопоставена. За да се установи между страните различна дата от посочената в документа, когато оспорването се прави от оправомощено лице (какъвто не е настоящият случай), не е необходимо това да се прави съгласно чл. 193 ал. 1 ГПК, каквото оспорване е недопустимо, тъй като датата не е елемент на частния документ. Ако оспорването е допустимо (прави се от трето лице по см. на чл. 181 ал. 1 ГПК), съгласно чл. 181 ал. 2 ГПК съдът събира всякакви допустими доказателствени средства за установяване твърденията на страните.
Жалбоподателят не доказва въпросите за оспорването датата на договора за цесия да се решават противоречиво от съдилищата с представената съдебна практика: не са влезли в законна сила Р. от 5.ІV.2006 г. по гр.д.№ 514/2005 г. на ВтАС, Р.№Т-282/30.V.2010 г. по т.д.№ 80/2010 г. и Р. от 14.ІІ.2008 г. по гр.д.№ 506/2007 г. на ВТОС, които, както и Р.№37/8.І.1964 г. по гр.д.№ 2424/1963 г. на ВС са неотносими, тъй като с тях се съдържа произнасяне, когато е оспорена истинност на частни документи, каквото оспорване по делото няма, Р.№107/8.VІІ.2010 г. по т.д.№276/2010 г. на ВАС (невлязло в сила) е неотносимо, тъй като в този случай оспорването на договор за цесия се прави от трети лица по см. на чл. 181 ал. 1 ГПК, Опр.№449/23.VІІ.2009 г. по т.д.№ 71/ 2009 г. на ВКС също е за случай, когато оспорване е извършено, и е постановено на основание чл. 288 ГПК, затова не се включва в актовете по чл. 280 ал.1 т. 2 ГПК, а с Опр.№1230/3.ІІІ.2009 г. по гр.д.№ 916/2009 г. на ВКС, също постановено на основание чл. 288 ГПК, въпросът за оспорването по чл. 145 ал. 1 ГПК (отм.) не е решен по различен начин от този в сега обжалваното решение.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по изложените въпроси на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, съображения в подкрепа на което искане жалбоподателят не излага. По тези въпроси е формирана съдебна практика както по приложението на чл. 145 ал. 1 ГПК (отм.), която не е загубила значението си, така и по чл. 181 ГПК. Изискването на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е кумулативно: разрешените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по важни правни въпроси е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящият случай.
Въпроса за недействителността на Договора за цесия, която ответникът извежда от предвиденото чл. 46 ал. 1 от Устава на [фирма] ограничаване на представителната власт на изпълнителния директор – същият за поемане на задължения и/или предприемане на фактически действия от името на дружеството над 10 000 лв. да го представлява само заедно с председателя на СД, и въпроса за действието на посоченото ограничение по отношение на третите лица, въззивният съд е решил съобразно изричната законова разпоредба – чл. 235 ал. 4 ТЗ. Жалбоподателят не доказва с посоченото Р.№ 193/12.ІІ.2001 г. по гр.д. 2485/2000 г. на ВКС да е налице противоречива съдебна практика, тъй като решението е по въпроса дали без решение на СД дружеството е задължено, и изрично е прието, че не намира приложение чл. 235 ал. 4 ТЗ, отнасяща се за действието на ограниченията по отношение на трети лица, какъвто е въпросът по настоящото дело. Неоснователно жалбоподателят основава искане по този въпрос да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по съображения, че трябва да се постанови от ВКС решение по чл. 290 ГПК, тъй като има опасност от неточно прилагане на чл. 235 ал. 4 ТЗ и недостатъчна съдебна практика.
По изложените съображения е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване, поради което жалбоподателят следва да плати на ответника по жалбата 17 000 лв. – разноски за касационната инстанция. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 222 от 16.ХІІ.2010 г. по т.д.№ 501/2010 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] – [населено място] да плати на [фирма] – [населено място] 17 000 лв. – разноски по делото за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: