4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
София, 31.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5815/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. К. като пълномощник на В. В. К., против решение № 2328 от 14.06.2013 г. по гр.д. № 1002/2012 г. на Благоевградския окръжен съд. В жалбата са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката е поставила няколко правни въпроса, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на други съдилища, което съставлява основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
Ответниците по касация С. В. К. и Р. А. Ч.- К. изразяват становище, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставките за това.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3854 от 03.08.2010 г. по гр.д. № 784/2008 г. на Районен съд- Разлог в частта, с която е отхвърлен искът за делба на поземлен имот № 61813.776.19 по кадастралния план на м.” Шипоко”, землището на [населено място], целият с площ 519 кв.м, ведно с построената в него едноетажна масивна вилна сграда с площ 20 кв.м. Решението е постановено при повторно разглеждане на делото, след като предходното въззивно решение е било отменено от ВКС и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. За да намери искът за делба на този имот за неоснователен, съдът е приел, че страните по делото не се легитимират като негови собственици. Приел е, че имотът е бил предоставен за ползване на наследодателя В. К. по реда на ПМС № 1/81 г., но не са били налице предпоставките на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за трансформиране на това право в право на собственост, тъй като в имота към 01.03.1991 г. не е имало построена сграда. Изводът е обоснован с това, че разрешението за строеж за построяването на сградата въз основа на одобрени архитектурни проекти е било издадено на В. К. на 25.12.1991 г. На следващо място е посочил, че по делото не са представени доказателства за осъществяването на фактическия състав на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ – да е признато правото на изкупуване върху предоставения за ползване имот и същият да е бил заплатен от ползвателя. Освен това е приел, че липсват доказателства за изпълнение на процедурата по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ, приложима към възстановяването на собствеността, съответно върху придобиването на право на собственост от ползвателите върху терени по § 4. Намерил е, че констативен нотариален акт № 3, т.ІІІ, дело № 932/1993 г., с който С. В. К. и В. В. К. били признати за собственици на вилно място с площ 300 кв.м в м.”Шипоко” в землището на [населено място] и построената върху него вилна сграда със застроена площ 20 кв.м, не легитимира съделителите като собственици на този имот, тъй като е бил издаден без да е спазена процедурата по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ. По тези съображения е отхвърлил иска за делба на този имот.
Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси касае допустимите доказателствени средства, чрез които следва да се докаже извършването на строителство в предоставения за ползване имот. Искането за допускане на касационно обжалване по него е обосновано с твърдението, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, според която извършването на строителството може да бъде доказано не само с валидни строителни книжа, изискуеми по З./ отм./ и ППЗТСУ/ отм./, а с всички допустими доказателствени средства, тъй като наличието на такива книжа не е посочено в закона като предпоставка за придобиване право на собственост на земята, върху която има построена сграда, а освен това издаването на строително разрешение и строителна линия не са доказателство за момента на извършване на строителството. За да обоснове твърдяното противоречие, жалбоподателката се позовава на решение № 8092 от 16.08.2002 г. по адм.д. № 8831/01 г. на ВАС, решение № 2757 от 24.03.2003 г. по адм.д. № 11077/02 г. на ВАС, решение № 1502 от 20.02.2003 г. по гр.д. № 9292/02 г. на ВАС.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. На първо място следва да се посочи, че влезлите с сила решения на административните съдилища не могат да обоснован допускане на касационно обжалване, тъй като не се обхващат от приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Отделно от това, въпросът за допустимите доказателствени средства за доказване съществуването на сграда в предоставения за ползване имот и момента на нейното изграждане, не е стоял за разглеждане пред въззивния съд и той не се е произнасял по него. За да направи извод, че към 01.03.1991 г. предоставеният за ползване имот не е бил застроен и поради това не са били налице предпоставките на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиването му от ползвателя, съдът се е позовал на издаденото на 25.12.1991 г. разрешение за строеж, което е единственото събрано по делото доказателство, относимо към този факт. Други доказателства в тази насока – писмени или гласни, не са събрани, за да се преценява дали те са допустими или недопустими за неговото установяване.
Не обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване и следващият повдигнат от жалбоподателката правен въпрос, свързан със значението на плана за новообразуваните имоти по § 4к, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ. Този въпрос няма самостоятелно значение за изхода на делото. Същественият за делбата въпрос е бил дали имотът е съсобствен между страните и на какво основание възникнала съсобствеността, тъй като от това зависи дали да се допусне делбата на същия, между кои лица и при какви права. В исковата молба жалбоподателката е твърдяла, че през 1981 г. правото на ползване върху земеделска земя от 300 кв.м е било предоставено на основание ПМС 1/81 г. на нея и нейния брат С. В. К., но не представя доказателства за това. Представено е удостоверение № 381 от 1986 г., издадено от председателя на ИК на ОНС- Р., според което правото на ползване е предоставено на общия на страните наследодател В. В. К., който е починал през 2003 г., но не са представени доказателства приживе той да е упражнил правото си да изкупи предоставената за ползване земя по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ или след неговата смърт това да са сторили неговите наследници. Липсата на доказателства за придобиване на имота на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ от наследодателя В. К. или от наследниците му е мотивирала въззивния съд да направи извод, че страните по делото не се легитимират като съсобственици на този имот по наследяване или на собствено основание, поради което е отхвърлил иска за делба.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с трайно установената съдебна практика по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и при новото разглеждане на делото след връщането му от касационната инстанция, да съобрази дадените указания по приложение на закона, които са задължителни за съда, на който делото се връща за ново разглеждане. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства, относими към релевантните за допускането на съдебна делба на имота в м. “Шипоко” въпроси и въз основа на тях е направил извод, че те не доказват имотът да е станал съсобствен между страните. Правилността на този извод касае съществото на спора и не може да бъде проверявана в настоящото производство, чийто предмет е ограничен само до установяване наличието на някое от основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2328 от 14.06.2013 г. по гр.д. № 1002/2012 г. на Благоевградския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: