ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 186
София, 06.03.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 2508 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ст.Ч. като процесуален представител на С. А. Й. и по касационната жалба на адвокат Ив.М. като процесуален представител на М. В. С. и Р. Х. С. срещу въззивното решение на Апелативен съд П. от 02.ІІ.2017г. по в.гр.д. № 682/2016г.
Ответникът по касационните жалби Е. Т. И. от гр.Ст.З. в отговорите си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Ив.З. е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предвидените в закона предпоставки за това.
Третото лице – помагач на ищеца В. С. Б. от [населено място], община Ст.З., не е заел становище пред настоящата инстанция.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си П. е потвърдил решението на Старозагорския окръжен съд от 18.VІІІ.2016г. по гр.д. № 1096/2011г., с което е обявена за недействителна спрямо Е. Т. И. извършената от ответниците С. Ат.Й. и Р. Хр.С. по време на брака на последната с М. В.С. увреждаща сделка с нот.акт № 86/16.ІІІ.2011г. – покупко-продажба на апартамент, находящ се в гр.Ст.З., [улица], на осми етаж, с площ 63.86 кв.м, с прилежащите му избено помещение № 27 и таванско помещение № 28.
Съдът е приел, че са налице всички предвидени в чл.135 ал.1 ЗЗД предпоставки за основателността на иска – действително вземане, независимо дали е ликвидно и изискуемо, възникнало преди извършване на действието, чието обявяване за недействително се иска, което е увреждащо кредитора действие на длъжника, и знание за увреждането.
Първата предпоставка се установява от влязлото в сила решение от 22.ІV.2013г. по гр.д. № 1095/2011г на Старозагорския ОС, с което С. Й. е осъдена да заплати на Е. И. 184500лв. със законна лихва от 24.VІІІ.2011г. Доколкото вземането е установено със сила на пресъдено нещо, не следва да бъдат обсъждани доказателствата, свързани с публичната продан по изпълнително дело по описа на ЧСИ Кр.А. от 2006г., при която Й. придобила имот /механа/ за 205000лв., от която ищецът заплатил 184500лв., присъдени му по посоченото дело, и плащанията във връзка с проданта, вкл. заключението в тази част на СИЕ на в.л. А. и заключението на почерковата експертиза, както и доказателствата относно отношенията между страните по повод търговски дружества с тяхно участие.
Съдът е взел предвид, че след предявяването на иска ищецът е прехвърлил вземането си на третото лице-негов помагач В.Б.. Приел е в тази връзка, че по силата на чл.226 ал.1 ГПК делото продължава между първоначалните страни, а и предвид вътрешните отношения между цедент и цесионер и основанието за сключването на договора за цесия, за И. е важно удовлетворяването на новия кредитор, при което той има правен интерес от иска, с оглед на което първоинстанционното решение е допустимо. Имайки предвид, че договорът за цесия по принцип е неформален, съдържанието на договора и обясненията на цедента и цесионера по реда на чл.176 ГПК, съдът е счел, че договорът е възмезден и кредиторът отговаря за съществуването на вземането към момента на прехвърлянето му, като е без значение размерът на насрещната престация.
Атакуваният договор уврежда кредитора, тъй като с него се намалява имуществото на длъжника, служещо в неговата цялост за обезпечение на вземането на кредитора, поради което длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество. Противното би означавало лишаване на кредитора от законовото му обезпечение. Освен това по делото няма доказателства Й. да притежава друго имущество. Установено е, че придобитата от нея механа е била апортирана на 14.ІV.2009г. в [фирма] Ст.З..
Налице е и знание на Й. за увреждането на ищеца, доколкото към момента на сключването на атакуваната сделка тя е имала качеството на длъжник и е знаела, че има задължение към И. и че това нейно действие го уврежда.
Изводът си за наличие на знание и на ответницата С. за увреждането съдът е основал на приетите за установени по делото обстоятелства: Й. и С. са братовчедки, в близки приятелски отношения от дълги години и често се срещат; направеното от С. след започване на делото признание пред св.И., брат на ищеца, но и нейн съсед, даващо му възможност за преки впечатления за настъпилите факти, че съжалява защо се е хванала на акъла на братовчедка си, създало у свидетеля усещане, че тя знае, че Й. дължи пари на И. и затова й е прехвърлила апартамента; Й. продължила да живее в апартамента след сключването на договора и до сега, като относно твърденията за уговорки между двете ответнички тя да живее там под наем, докато си намери жилище, не са кредитирани показанията на свидетели предвид дългия период на ползването и активното участие на Й. в етажната собственост, изпълнявайки след юли 2015г. ролята на касиер на блока, индиция за намерението й трайно да ползва имота с демонстриране на качеството й на етажен собственик, и липсата на договор за наем или на декларация по ЗДДФЛ за дължим от С. данък. Като индиция за знанието на С. за увреждането съдът е приел и цената на имота – по нотариален акт 62000лв. при данъчна оценка 61996.40лв. С оглед вписаните върху имота на 22.ХІІ.2006г. две ипотеки – за 27000 евро и за 18072 евро, и учреденото от Й. на 19.ХІІ.2007г. пожизнено право на ползване върху Ѕ ид.част от него на трето лице, което е в трудоспособна възраст, действителната му пазарна цена е – 7148.90лв. съгласно заключение на СТЕ, тъй като тежестите надхвърлят стойността му. Аргумент в тази насока е и уговорката в атакувания договор за заплащане на сумата 48764лв. /остатъка от продажната цена след получаването от продавачката по банков път на 13236лв. преди подписването на договора/ от купувачката на вноски, съответстващи на месечните погасителни такива по договора за банков кредит на продавачката, превеждайки сумите по банкова сметка на последната в [фирма], и установеното по делото, че вноските по кредита не е погасявала купувачката, а кредитополучателката Й..
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение следва да бъде допуснато по касационната жалба на С. Ат.Й. по въпроса за задължението на въззивния съд да подложи на преценка доводите на ответника, основани на отношенията му с ищеца преди и по време на атакуваната разпоредителна сделка, с оглед установяване наличието/липсата на знание за увреждането на кредитора в производството по иск по чл.135 ЗЗД, за да се провери съответствието на даденото му от въззивния съд разрешение със сочената от касаторката практика на ВКС, обективирана в решения на негови състави по т.д. № 2687/2014г., по т.д. № 3495/2014г., по т.д. № 3583/2014г. и др.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по останалите релевирани в изложението на Й. въпроси: следва ли да се изследва дали към процесната сделка кредиторът е съзнавал, че с нея длъжникът го уврежда, кога субективно възниква за кредитора възприятието за увреждането му от кредитора и следва ли да се счита за увреден от действията на длъжника, ако с предходни такива последният е изпълнил негово желание и е отчуждил в полза на посочено от него трето лице недвижимия си имот – по тях няма произнасяне от въззивния съд; следва ли да се приеме, че след цесията първоначалният кредитор има интерес и какъв от продължаване на производството, следва ли съдът да посочва какъв е правният интерес на ищеца от продължаване на производството, необходимо ли е с оглед установяване на интереса на първоначалния кредитор и на встъпилия като трето лице-помагач цесионер да се представят доказателства за стойността на прехвърлянето на вземането, в случай, че цедентът е получил пълния размер или близък до увреждането, следва ли да се счита, че все още ивма правен интерес от съдебното решение и какво е правното му основание, в случай, че не се представят писмени доказателсдтва относно стойността на вземането между цедента и цесионера, допустимо ли е тя да се установява по реда на чл.176 ГПК или по друг начин, необходимо ли е страните по цесията да представят доказателства, че със сключването й цедента погасява задължение към цесионера и в какъв размер, какъв е правният интерес на третото лице-помагач от постановяването на осъдително решение в полза на първоначалния кредитор при условие, че той е удовлетворен, а третото лице няма възможност да се ползва от решението, като поиска издаването на изпълнителен лист, в случай, че първоначалният кредитор е цедирал вземането си, има ли право да поиска издаването на изпълнителен лист – не са от значение за изхода на спора по делото с оглед сам по себе си решаващият извод на въззивния съд за продължаване на производството по делото по отношение на първоначалния кредитор по силата на чл.226 ГПК, произнасяне по въпрос във връзка с който касаторът не сочи като основание за допускане на касационно обжалване, нито като основание за касационно обжалване, както и защото решение, с което е уважен П. иск, не е осъдително, а конститутивно, а то не подлежи на принудително изпълнение, респективно въз основа на него изпълнителен лист не се издава.
В изложението на М. и Р. С. се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване по касационната жалба на М. и Р. С. следва да бъде допуснато по въпроса „въз основа на какви косвени доказателства може да бъде прието за доказано знанието на длъжника и на съконтрахента му за увреждане на кредитора” с оглед разрешението, дадено от ВКС ІV ГО с решението по гр.д. № 3094/2016г.
По останалите въпроси касационно обжалване не следва да бъде допускано.
Първият поставен от С. въпрос е „доколкото вземането на ищеца е установено със сила на пресъдено нещо, следва ли въззивният съд да обсъди събраните доказателства, установяващи отношенията по повод вземането, ако въз основа на тези доказателства длъжникът и третото лице са заявили правоизключващо възражение, че към момента на извършване на действието, предмет на иска, те не са знаели за увреждането на кредитора”. Въпросът се обосновава с твърдението, че съдът следвало да обсъди доказателствата за обстоятелствата, при които ответницата Й. се оказала длъжник, както и правоизключващите възражения и доводи на ответниците за незнание за увреждането към момента на продажбата въз основа на точно тези доказателства.
По така поставения въпрос с решението по гр.д. № 171/2009г. ІV ГО не се обосновава произнасяне в противоречие с приетото от ВКС по него, че „договорът, от който произтича вземането на кредитора, не е предмет на делото по П. иск и съдът по този иск не може да се произнесе по оспорването на вземането на ищеца, легитимиращо го като кредитор” и че „Кредиторът може да предяви само П. иск, без да предяви вземането си, или да предяви вземането си в друго производство. В този случай правоотношенията, от които произтича вземането, не стават предмет на делото по П. иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, легитимиращи ищеца като кредитор. В производството по П. иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо”. Така дадените от ВКС разрешения са неотносими в случая, защото решаващи изводи в тази насока въззивният съд не е формирал в атакуваното решение.
Сочи се и решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 4578/2015г., според което „Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвени доказателства се включват и онези факти, косвено установяващи други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт”, с твърдението, че с косвени доказателства се установява и незнанието за увреждането и че с изключването на тази група от факти и доказателствени средства за тях съдът нарушил правото на защита на касаторите, отклонявайки се от принципа за установяване на фактите от значение за спора. И този въпрос не обуславя допускането на касационно обжалване с оглед обстоятелството, че съдът не се е произнесъл в противоречие със сочената във връзка с него практика на ВКС. Следва да се отбележи предвид обосновката на въпроса за задължението на въззивния съд да вземе предвид и факти и обстоятелства, относими към установяване на незнание на длъжника и на контрахента му за увреждане на кредитора, че не се сочи и обосновава наличието на някоя от предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК /в редакцията преди последното изменение на разпоредбата през 2017г./ хипотези за допускането на касационно обжалване.
Касационно обжалване няма да бъде допуснато и по въпроса за легитимацията на кредитора като такъв от момента на настъпване на падежа на вземането поради разрешаването му от въззивния съд в противоречие с решението на ВКС ІV ГО по гр.д. № 3094/2016г. Въпросът е поставен единствено в изложението на касаторите, представено след дадено им от въззивния съд указание за това и след изтичането на преклузивния срок за подаването на касационна жалба, а в касационната си жалба твърдението им е, че „вземането е възникнало преди действието, чиято отмяна се иска”. С оглед на това въпросът не е от значение за изхода на делото.
За касационното обжалване касаторите в едноседмичен срок от получаване на съобщенията за това следва да представят доказателства за внесени по сметката на ВКС държавни такси: С. Ат.Й. в размер на 309.99лв., М. и Р. С. – общо 309.99лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГК, № 11 от 028.ІІ.2017г. по гр.д № 682/2016г.
УКАЗВА на касаторите в едноседмичен срок от получаване на съобщенията за това да представят доказателства за внесени по сметката на ВКС държавни такси: С. Ат.Й. в размер на 309.99лв., М. и Р. С. – общо 309.99лв., както и че при неизпълнение на указанието касационните жалби ще им бъдат върнати.
Определението не подлежи на обжалване.
След изтичане на срока за изпълнение на указанието делото да се докладва за преценка по движението му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: