– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 186
гр. София 06.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 24.10.2018 (двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2628 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8424/08.05.2018 година подадена от Прокуратурата на Република България, срещу решение № 965/23.04.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, дванадесети състав, постановено по гр. д. № 172/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 52/06.11.2017 година на Окръжен съд Видин, постановено по гр. д. № 237/2017 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Б. Б. Н. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконосъобразно повдигнато срещу нея незаконно обвинение по досъдебно производство № 46/2015 година по описа на Специализирано звено „Антикорупция”-Отдел следствен при СГП, пр. пр. № 14 769/2014 година на Специализирано звено „Антикорупция”, което е прекратено с постановление от 04.11.2016 година на Софийска градска прокуратура, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 11.07.2017 година до окончателното плащане.
В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от Б. Б. Н. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да бъде уважен до по-нисък размер съобразен с обема на реално претърпените вреди, както и с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК
Ответницата по касационната жалба Б. Б. Н. не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 27.04.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 8424/08.05.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с въззивната жалба първоинстанционното решение № 52/06.11.2017 година на Окръжен съд Видин, постановено по гр. д. № 237/2017 година се обжалва в частта му, с която предявеният от Б. Б. Н. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е уважен за сумата над 2000.00 лева. Затова първоинстанционното решение е влязло в сила за сумата от 2000.00 лева и не съществува спор относно основанието, на което се дължи същата, а спорен е само размера на дължимото се обезщетение. В тази връзка е прието за установено, че спрямо Б. Б. Н. е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 219, ал. 3 във връзка с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК за това, че на 04.07.2013 година в качеството си на длъжностно лице-заместник кмет на Видин, в съучастие като извършител, умишлено не положила достатъчно грижи за ръководене, управление, стопанисване и запазване на повереното й имущество, и в нарушение на задълженията й по закон и длъжностна характеристика, наредила плащания за доставки на цени, по- високи от договорените и предложените, с което причинила вреди на общината в размер на 6514.08 лева. По така повдигнатото обвинение срещу Н. било образувано досъдебно производство на 30.03.2016 година., което приключило с определение от 09.01.2017 година на Окръжен съд Видин, постановено по в. ч. н. д № 326/2016 година, с което наказателното производство било прекратено поради неизвършване на престъпление. Наказателното производство приключило за десет месеца. Същото било проведено в разумен срок, а участието на Б. Б. Н. в процесуално-следствените действия не било интензивно. Спрямо нея е била приложена най-леката мярка на процесуална принуда „подписка”.
Във връзка с горното съставът на Софийския апелативен съд е приел, че заявените за обезвреда от Н. морални щети представляват обичайните негативни преживявания, които едно обвинено в престъпление лице изпитва, а именно душевно безпокойство, тревога, негативни преживявания, засегнати чувства на лично достойнство и чест, унижение, уронване на доброто име в обществото, смущения в социалното общуване, общо влошаване на здравословно състояние без болестни прояви. Формираната по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика приемала последователно в последните години, че претендираните по реда на ЗОДОВ конкретни морални вреди, които са в рамките на обичайните негативни преживявания (тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в престъпление, впоследствие оправдано, лице преживявало), както и причинно-следствената връзка между тях и обвинението, не подлежат на формално доказване. След като било доказано увреждащото действие, което в случая било безспорно, искът се явявал доказан в своето основание. Не било в тежест на Б. Б. Н. да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните такива, но по делото били разпитани като свидетели синът и братът й, чиито показания потвърждавали негативните й преживявания от наказателното преследване, включително смущенията в социалното общуване и психическия срив. Прилагането на принципа на чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението налагал преценка на обстоятелства, касаещи от една страна наказателното преследване, а от друга-отражението му върху личността и начина на живот на Н.. В случая наказателното производство било приключило в кратък срок в досъдебната фаза, на Н. била определена най-леката мярка за неотклонение, участието й в процесуално-следствените действия не било значително, липсвали доказателства, че обвинението й е добило публичност. Изброените обосновавали по принцип нисък размер на обезщетението. В случай обаче били налице други обстоятелства, които водели до завишаване размера на обезщетението, а именно-обвинението било за тежко умишлено престъпление, извършено по служба от Н., която била публична личност, в качеството й на длъжностно лице. Очакванията и изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите към лицата, заемащи подобна длъжност, били завишени. Неоснователното обвинение на тези лица, особено, когато било за престъпление във връзка със службата им, имало по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Въз основа на преценката на гореизброените фактори по отделно и в тяхната съвкупност съставът на Софийския апелативен съд е приел, че сумата от 7000.00 лева справедливо ще обезщети Б. Б. Н. за претърпените от нея, вследствие на наказателното производство, неимуществени вреди.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийския апелативен съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществените вреди по справедливост след като извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, който бил разреше от състава на Софийския апелативен съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Наред с това се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за съдържанието на понятието „справедливост”, което било изведено в принцип при определяне ва обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 151/13.05.2014 година, постановено по гр. д. № 5386/2013 година., решение № 161/03.06.2016 година, постановено по гр. д. № 377/2016 година и решение № 192/14.06.2016 година, постановено по гр. д. № 1061/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от Б. Б. Н. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от Н. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Н. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни в производството, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 963/23.04.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, дванадесети състав, постановено по гр. д. № 172/2018 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 8424/08.05.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 965/23.04.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, дванадесети състав, постановено по гр. д. № 172/2018 година, по подадената срещу него от ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, касационна жалба с вх. № 8424/08.05.2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.