8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
С., 07,03,2012 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 922/2011 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение № 276 от 06.06.2011г. по т. д.1051/10г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответниците по касационната жалба – “А. Т.”- Р. [фирма]- [населено място] са подали общ отговор, чрез пълномощниците си адв. П. и адв. С., като са заявили становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. С изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, страната- касатор, е заявила, че са налице всички основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, като те са свързани с недопустимостта на решението и съответно с неговата неправилност. Под заглавие: „погрешно разрешени релевантни въпроси на материалния закон”, касаторът е поставил въпроса – за „момента към който следва да бъде установено цялостното финансово състояние на длъжника”, като е посочено, че разрешението на въззивния съд, който изследвал финансовото състояние на ответника към 31.12.2008г. било в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да изследва имущественото състояние на длъжника към момента на постановяване на решението. Изброени и приложени са съдебни актове и така е обосновано наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поставен е въпроса –спрямо който също е сочено противоречие с решение на ВКС- №806/06г., І т.о.- „при какви обстоятелства е налице спиране на плащанията на длъжника”. Изложени са и доводи относно приетата експертиза и е поставен въпроса за начина на изчисляване на коефициентите с оглед използване на величините: „текущи” и „ краткосрочни” задължения, за които касаторът е твърдял, че не била отчетена разликата между тях, каквато разлика според него съществувала в изброени конкретно решения на ВКС- така е обосновано наличие на предпоставките по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Разгледано е и наличие на предпоставките по т.3 на същия текст, с оглед цитираните от страната съдебни актове, от които не можело да се изясни какъв смисъл е вложил съдът в различно употребените понятия „ краткосрочни” „текущи” респ. „всички” задължения, поради което се налагало тълкуване според точния им смисъл при изчисляване на коефициентите за ликвидност по дела за несъстоятелност. Поставен е въпросът – „ възможно ли е трето лице да плати задължението на длъжника … и да се постигне погасителен ефект без съгласието на кредитора”, като страната е сочила разрешаването му в противоречие с решение №86а/97г. на ВКС, І г.о. Поставен е и въпроса – „освобождава ли се от отговорност длъжника ако кредитора бездейства…”, като и по разрешаването на този въпрос е посочено противоречие със същото решение на ВКС. Така е обосновано наличие на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторът е посочил още, че с решението били разрешени и въпроси свързани с приложимото право към „твърдяната търговска сделка” между О. А. Т. и касатора, като тези въпроси са поставени конкретно и обвързани с наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Страната е изложила доводи и поставила конкретни въпроси, свързани с определено от нея като- „ погрешно разрешаване на въпроси от процесуално естество”, като ги е обвързала с наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Служебно вмененото на съда задължение да следи за допустимостта на обжалвания, пред него, съдебен акт изисква да бъде разгледан довода на касатора за недопустимост на решението, с оглед възможността да бъде допуснато касационно обжалване- арг. т.1 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1 /09г. Доколкото от заявеното с касационната жалба, може да се изведе твърдение за такава недопустимост, свързана с поддържаното от страната за липсата на качеството кредитори на дружествата – молител и присъединен кредитор, то в изложението е твърдяно общо, че основанията са свързани с „недопустимостта на решението, съответно с неговата неправилност”, без да е правено разграничение между тези категории, предполагащи различни правни последици. Или като относими към разглежданото твърдение за недопустимост на обжалваното решение следва да бъдат отнесени въпросите, поставени във връзка с качеството- кредитор, на дружествата молител и присъединен кредитор- тези, свързани с приложното поле на твърдяната търговска сделка между „А. Т.”О. – Р. и касатора / т.1.6 от изложението/, както и тези касаещи задължението му към [фирма]- [населено място]. Изложените доводи, обаче, във връзка с тези въпроси не обосновават извод за недопустимост на съдебния акт. Недопустимостта на сезирането, като правна категория, за която сезираният съд следи служебно се извежда от заявеното с исковата молба. В случая, дружеството – молител е заявило, че е кредитор с неудолетворено вземане,като същото е обосновал и присъединения кредитор, а ответника по молбата е оспорил тези вземания. Или, развитият довод от касатора е относим към материалноправните предпоставки, изискуеми от нормата на чл.608 ТЗ, които предполагат спорно процесуално правоотношение, установявано чрез събиране на доказателства, свързани както с твърдението за наличие на изискуемо, но неудолетворено вземане, така и с правопогасяващите възражения на длъжника. Т.е. за да бъде извършена преценка за наличието или липсата на тези предпоставки, съдът разглежда сочените от страните доказателства, представени в подкрепа на твърденията им, от които извежда мотивите за основателността на молбата. Този извод произтича от цитираната разпоредба / чл.608ТЗ/, която не поставя изискване паричното задължение да бъде безспорно установено / т.е. с влязло в сила решение/. Или, така наведените доводи, свързани с наличието на условията по чл. 608, респ. 625 ТЗ касаят основателността, а не допустимостта на претенцията. Разглежданите доводи- с оглед материалноправните въпроси, които е поставил- касаторът е обвързал и с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ 1.6 от изложението/. Така формулирани, обаче, тези въпроси не са били предмет на разглеждане от въззивния съд в контекста, в който са поставени, тъй като са свързани с поддържаното за изпълнение на задълженията по сделката между „А. Т.”О. – Р. и касатора и са поставени във връзка с фактическите твърдения на страната, а не с правните изводи на съда, каквото е дефинитивното изискване за релевантността им по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съдът, в контекста на задълженията си като съд по несъстоятелността е обсъждал единствено предпоставките за откриване производство по несъстоятелност, т.е.- дали е налице търговска сделка и дали от нея произтича неудолетвореното вземане на кредитора. Доколкото и в производството и в изложението, страната – касатор не поддържа, че сделката, сключена с „А. Т.”О. не е търговска, не е установявал, с оглед защитната си теза, че тя няма такава характеристика по приложимото според него право, нито е оспорил предаването на стоката, като основание за възникване на вземането, нито е установил, че това вземане не е изискуемо /всъщност негова е доказателствената тежест по всички правопогасяващи възражения/ и доколкото дори не е твърдял, че е налице прието от молителя плащане на цената, макар и извършено от трето лице, или, не е сочил доказателства,съобразно твърдяното приложимо право, че не е налице вземане по търговска сделка в полза на молителя, то и поставените въпроси, като необсъждани от съда, нямат релевантност спрямо основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В тази връзка въззивният съд, във връзка с установеност на активната легитимация на молителя е приел, че действието на рамковия договор сключен между „А. Т.” О. и касатора е било потвърдено от законния представител на доставчика, получаването на стоката въобще не е било оспорено, а задължението за заплащане на цената по представените фактури е било надлежно осчетоводено от длъжника [фирма], като липсват каквито и да било доказателства за погасяване на това задължение. По отношение на извършеното плащане от трето лице по време на процеса, съдът е приел, че е било безспорно установено, че поради неспазване изискванията на обслужващата кредитора банка, сумата е била върната на третото лице без дори да е постъпила по сметката на адресата, а друго плащане не е осъществено. Спрямо тези решаващи мотиви без правно значение за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставените фактически въпроси, тъй като правилността на тези изводи не може да бъде предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г.С оглед така разгледаната дефинитивност на основанието не са изложени доводи, които да установяват неговите предпоставки с оглед вече изложеното. Развитото разбиране на страната /1.5 в изложението/ във връзка с поставения въпрос, свързан с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, относно това дали се освобождава от отговорност длъжника, ако кредитора бездейства не е разрешен по различен начин в сравняваните от касатора решения- обжалваното и решение №86а/97г. на ВКС, І г.о., с което в производство по чл.225 ГПК / отм./ се обсъжда валидното изпълнение по чл.288, ал.6 ГПК / отм./ във връзка с искане за обезсилване на делбено решение. Или сравняваните съдебни актове, като третиращи съвършено различни фактически хипотези, респективно постановени по различни искове/ и в различен съдопроизводствен процесуален порядък/, предполагат и различни правни изводи. Т.е. доводите на касатора не обосновават фактически идентитет на хипотезите, който да предполага различие при разрешаване на конкретен правен въпрос, поради което и нямат релевантност към хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По същата причина това решение на ВКС е неотносимо и към въпроса поставен в 1.4 спрямо кредитора [фирма] и доводите и по него не могат да обосноват наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторът е посочил, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК,което е обвързал с наличие на противоречие при разрешаване на въпроса – за момента, от който следва да бъде установено цялостното финансово състояние на длъжника. Това противоречие е било обосновано с твърдението, че тъй като въззивният съд приел, че изследва имущественото състояние на длъжника към 31.12.2008г. – дата предхождаща постановяване на съдебния акт, то неговия извод влизал в противоречие с възприетото със задължителна практика – решение №115/10г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по чл.290 ГПК- за това, че съдът е длъжен да изследва имущественото и финансово състояние на длъжника към момента на постановяване на съдебното решение. С оглед цитиране на задължителна практика, твърдението е относимо единствено към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като наличието на задължителна практика изключва довод за противоречие в казуалната практика по същия въпрос,който вече е бил разрешен. В тази връзка изброените решения, обективиращи такава практика са без правно значение. В случая, обаче, липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие по поставения въпрос между сравняваните съдебни актове.Страната неправилно е интерпретирала мотивите на въззивният съд, който не е правил посочения от нея извод. Решаващият състав е обсъждал датата 31.12.2008г. само като свързана с разглеждане на наличния доказателствен материал, относим към цялостното финансово състояние на ответника, с оглед очертаване на фактическата обстановка по спора, но нито е мотивирал, нито е приел като извод, че това е момента, към който е извършена релевантната за спора преценка. Следователно, страната не обосновава твърдяното противоречие, а оттам и основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените от страната въпроси в т.1.2 и 1-3 са по-скоро фактически, свързани с оплакванията й за неправилност на съдебния акт и в контекста на защитната й теза. Този извод произтича от направения от касатора изричен довод, с който е обосновал оплакването си за това, че съдът не провел разлика между изплащането на определени индивидуални задължения и спирането на плащанията като обективно състояние. В тази връзка не е налице и обосноваване на противоречие по поставените въпроси, тъй като изброените решения третират различна фактическа обстановка при липса на очертан идентитет на хипотезите. По принцип въпросите свързани с наличие на фактическите предпоставки за откриване производство по несъстоятелност и конкретното им интерпретиране, съобразно установеното по спора, винаги е обусловено от конкретни специфични за всяко дело факти, което прави и изброените и приложени решения ирелевантни за установяване на основанията по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.По аналогичен начин следва да се разглежда и направеното оплакване- /1.3/- за това, че въззивният съд е възприел заключенията на вещите лица, изслушани пред първостепенния съд чрез упражняване правомощията му по чл.272 ГПК.Страната е поставила като въпрос -този за начина на изчисляване на коефициентите за бърза и обща ликвидност и макар и да е поддържала, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, доводът, всъщност съставлява оплакване за неправилност на изводите на съда, тъй като не е посочено конкретно разрешение на поставен правен въпрос, а така формулирания въпрос, като фактически предполага неговото различно интерпретиране, съобразно конкретните факти по спора. Освен това, приетото в съдебно заседание на 12.01.2010г. основно заключение на експертите е оспорено от ответника – сега касатор само досежно непълнотата му, и в тази връзка съдът е поставил допълнителни задачи на вещите лица. Допълнителното заключение е прието без оспорване от страна на пълномощника на касатора в съдебно заседание на 05.03.2010г., като експертите са отговаряли именно на въпросите относно приетото от тях във връзка с коефициентите за обща, бърза и незабавна ликвидност. Или въведените с въззивната жалба и поддържани в касационната оплаквания за неправилност на установеното от вещите лица, доколкото касае оспорване на приетата експертиза, а оттам и пропуски във връзка с твърдяно неизясняване на определени въпроси от защитата на длъжника, съставляват оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения и съответно имат относимост към правилността на акта, но не и към лимитивно изброените основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.Твърдението, развито като оплакване за това, че съдът като е приел заключението на вещите лица дал отрицателен отговор на въпроса за действието и приложимостта на пълния текст на разпоредбите на Н. 13 относно оплакването, че експертите не са провели разлика между „текущи и краткосрочни задължения при изчисляване коефициентите за обща и бърза ликвидност” не съставлява релевантен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. За да бъде такъв, то следва съдът да го е разгледал и съответно да е направил правни изводи относно приложимостта на посочения нормативен акт. Решаващият състав, обаче, въобще не е разглеждал такъв въпрос/ а и такова твърдение няма от страна на касатора/, нито е правил изводи, които с оглед оплакването си за неправилност на решението, прави страната. Нещо повече, тези оплаквания не са въведени процесуално, като такива оспорващи приетото основно и допълнително заключение на вещото лице, нито са били поставяни като въпрос на експертите в съдебните заседания, в които са разисквани начините на изчисление на коефициентите за ликвидност, т.е.в процесуално релевантния момент, в който е могла да бъде оспорена приетата експертиза. Или така направените оплаквания, като свързани с основанията по чл.281 ГПК не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Поддържаното от касатора във връзка с „ погрешно разрешаване на въпроси от процесуално естество” също не установява приложно поле на касационно обжалване. Определено и от него- като неправилност на изводите на съда, е направеното оплакване за това, че решаващия състав не е извършил преценка на всички доказателства по делото.Това оплакване, дори и да е формулирано като въпрос се квалифицира по чл.281 ГПК, поради което не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 ГПК. Същото е относимо и към поставените като въпроси оплаквания, свързани със задължението на съда да установи финансовото и имуществено състояние на длъжника към момента на постановяване на решението, както и да обоснове всички предпоставки, установени с чл.698, чл.625 и чл.630 ТЗ, като и доводите изложени във връзка с тях са обвързани с неправилност на изводите на съда, с оглед възприетата фактическа обстановка от него, и също така са относими към основанията по чл.281 ГПК, но ирелевантни към тези по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Или, след като съдът е изложил мотиви за наличие на материалноправните предпоставки, свързани с основателността на претенцията, изведена от събраните по делото релевантни доказателства, обсъждането на тези въпроси, съставлява обсъждане на оплакванията за неправилно интерпретиране на фактите по спора, както и за допуснати нарушения във връзка с подвеждането на фактическия състав под правната норма, установяваща основателността на претенцията, което е предмет на разглеждане само ако бъде допуснато касационно обжалване. В тази връзка без правно значение са изброените съдебни актове, които третират въпроси свързани с фактическото доказване на различни искове и съответно не установяват фактически идентитет, което предполага и различие в направените въз основа на тези факти правни изводи и съответно не може да установи предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Страната е интерпретирала неправилно мотивите на съда във връзка с поддържаното от нея, окачествено като- използване на „неустановена със закона презумция”, която, според посоченото в изложението, използвал съда, поради приетото, че констатираното към 31.12.2008г. финансово състояние е идентично или по-лошо към дата 22.07.2010г. В този случай касаторът смесва различни правни категории – като обсъждане на установените по спора факти в контекста на събраните доказателства и съвсем различната фигурата на презумтивно приемане на факт, чието обратно доказване като неосъществено предполага зачитането му като част от доказателствения материал -каквото мотивиране не е предприемал въззивния съд. Фактически непълно и също съставляващо оплакване за допуснато процесуално нарушение е и твърдението на страната за това, че съдът основал изводите си на фактически твърдения и правни доводи направени с писмената защита на молителите. Касаторът не е конкретизирал това свое твърдение, а общо е посочил, че това са доводи за отсъствие на плащане и наличие на задължения на длъжника- което съвпада с общото очертаване на защитната му теза, поради което не може да обоснове валиден довод за допуснато процесуално нарушение / каквото е по своята правна същност/, а още по-малко може да въведе валидно правен въпрос, разрешен различно в обжалваното решение и изброените от касатора съдебни актове. Правилността на изводите на решаващия състав, както вече бе мотивирано не е предмет на разглеждане в настоящето производство.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация- [фирма] – [населено място], следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 2500лв., с оглед установеността им.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 276 от 06.06.2011г. по т. д.1051/10г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на [фирма] – [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 2500лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: