2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 186
гр. София, 09.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 60236 по описа на Трето гражданско отделение за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], срещу решение № 1083 от 30. 05. 2016г. по в. т. дело № 5413/2015 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, с което е отменено изцяло решение № 1196 от 15. 07. 2015г. по т. д. № 333/ 2014 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ – 11 състав, и вместо него е постановено ново, с което е осъдено [фирма] да заплати на [фирма]: на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 97 000 лева – част от сумата 258 682. 02 лева, представляваща получена на отпаднало основание временна цена за достъп до електропреносната мрежа за периода септември 2012 г.- октомври 2013г. включително, ведно със законната лихва от 24. 01. 2014г. до окончателното й изплащане; на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата 3 000 лева – част от сумата 13 067. 92 лева, представляваща обезщетение за забава върху всяка една от сумите по фактурите от деня на падежа до подаването на исковата молба – 24. 01. 2014г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 6 000 лева – съдебни разноски за държавни такси, направени в първоинстанционното и във въззивното производства.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост –основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Моли то да бъде обезсилено или отменено като неправилно и вместо него постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира съдебно – деловодните разноски пред всички съдебни инстанции.
Касаторът въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело: 1/ „Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗДС, при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?“, като касаторът поддържа по въпроса основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, сочейки следната противоречива практика – решение № 451 от 15.07.2010г. по гр. дело № 844/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 246 от 27.05.2011г. по гр. дело № 1265/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК; 2/ „Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг, недоговорен източник /смесен фактически състав от договор и административен акт/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с извъндоговорен характер?“, по който касаторът въвежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, считайки, че се налага задължително тълкуване за точното прилагане на закона, тъй като отсъствието на пряка норма, която да регулира как следва да се уредят отношенията при отсъствие на решение на ДКЕВР, съответно при неговата отмяна, е порок на законодателството и законова празнота, която не може да бъде попълнена чрез тълкуване по аналогия и е довела до различни противоречиви изводи при постановяване на съдебни решения от съдилищата; 3/ „Може ли да се счита за отпаднало основанието по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни /доброволно плащане и отказване на услугата/? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договора с решение на регулаторен орган?“, по който касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и противоречие със съдебната практика, обективирана в следните влезли в сила: решение № 1015 от 25.05.2015 г. по в.гр. дело № 363/2015 г. на Варненския окръжен съд /ВОС/, решение № 1483 от 27.07.2015 г. по в.гр. дело № 1483/2015 г. на ВОС, решение № 1026 от 26.05.2015 г. по в.гр. дело № 850/2014 г. на ВОС, решение № 469 от 16.03.2015 г. по в.гр. дело № 3001/2014 г. на ВОС, решение № 469 от 16.03.2015 г. по в. гр. дело № 3/2015 г. на ВОС, решение № 750 от 20.04.2015 г. на ВОС и решение от 16.11.2015 г. по гр. дело № 8059/2015 г. на СГС, ІІ-г въззивен състав; 4/ „Допустимо ли е съдът, сезиран с търговски спор, да се произнесе с решение, в което да се намеси пряко с компенсаторни мерки по административно правоотношение и да се произнесе вместо административния орган?“, по който касаторът релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, сочейки противоречивото му разрешаване с разрешението, дадено във влязлото в сила решение № 1015 от 25.05.2015г. по в. гр. дело № 363/2015г. на Варненския окръжен съд; 5/ „Допустимо ли е съдебно решение по граждански спор да бъде взето по решаващи мотиви, основани на невлязъл в сила административен акт, за който са представени доказателства, че същият е оспорен от страна по делото?“, по който касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да посочва конкретни обстоятелства, относими към същото; 6/ „Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание?“, по който касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без изложение на конкретни обстоятелства; 7/ „Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2, т. 8, чл. 32, ал. 1, ал. 2 ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл. 36а ЗЕ?“, по който касаторът въвежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че липсва задължителна съдебна практика на ВКС; 8/ „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение факта на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните?“, по който касаторът въвежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, сочейки разрешаването му в противоречие с разрешенията, дадени в следните влезли в сила: решение № 1015 от 25.05.2015 г. по в.гр. дело № 363/2015 г. на Варненския окръжен, решение № 1026 от 26.05.2015 г. по в.гр. дело № 850/2014 г. на ВОС, решения на ВОС по в.гр. дело № 1483/2015 г., в.гр. дело № 2412/2014 г., в.гр. дело № 2768/2014 г., в.гр. дело № 3020/2014 г. и решение от 11.05.2015 г. по в.гр. дело № 6422/2014 г. на СГС; 9/ „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай, че ищецът иска връщане на платеното?“, по който въвежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни обстоятелства към същото; 10/ „Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?“, като с оглед твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът посочва следната задължителна практика на ВКС: раздел ІІ на ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2000г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 318 от 06.07.2012г. по гр. дело № 615/2010г. на ВКС, І г.о., постановено по чл. 290 ГПК; и 11/ „Допустимо ли е съдът да въведе за пръв път с решението си юридически факт, който не е обявил като служебно известен на страните, дори и да става въпрос за съдебно производство, в което една от страните е страна – решение № Ц-6 от 14. 03. 2014г. и решение № КМ-1 от 14. 03. 2014г. на ДКЕВР?“, по който релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, цитирайки следната задължителна практика на ВКС: решение № 274 от 13.12.2011г. по гр. дело № 1514/2010г. на ІІ г.о., решение № 549 от 29.10.2010г. по гр. дело № 56/2010г. на ІV г.о. и решение № 361 от 20.05.2015г. по гр. дело № 1692/2014 г. на ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – [фирма], преименуван на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], депозира писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, а в случай че такова бъде допуснато – въззивното решение да бъде потвърдено изцяло. Претендира съдебно – деловодните разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивно решение по главен иск по търговски спор с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и с цена над 20 000 лв., но не са налице посочените от касатора общи и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените правни въпроси.
Въззивният съд е приел, че правоотношението между страните е възникнало по силата на договор, според условията на който ищецът като собственик на фотоволтаична електроцентрала е поел задължението да заплаща на ответника цената за пренос през разпределителната мрежа на произведената/потребена електрическа енергия, в утвърдения от ДКЕВР размер, като същината на спора била съсредоточена в отговора на въпроса дали след отмяната на административния акт – решението на ДКЕВР от 14. 09. 2012г., с което са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на [фирма], е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цената за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника. Във въззивното решение е посочено, че дейността на електроразпределителните предприятия /оператори на електроразпределителни мрежи по смисъла на § 1, т. 34б от ДРЗЕ/ е подложена на цялостно административно регулиране, като в предмета на тази регулация е включено и определянето на цените, срещу които електроразпределителното предприятие /ЕРП/ предоставя на потребителите ползването на мрежата си, в това число за присъединяване към електроразпределителната мрежа – чл. 30, ал. 1, т. 11 ЗЕ; за достъп и/ или пренос през електропреносната мрежа – чл. 30, ал. 1, т. 10 ЗЕ и за достъп и/или пренос през електроразпределителната мрежа – чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Според САС разграничението на цената за достъп от цената за пренос през електроразпределителната мрежа е прокарано в пар. 16, т. 7 ЗИДЗЕ, обн. в ДВ, бр. 74 от 2006г., тъй като в чл. 23, ал. 2 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия /обн. ДВ, бр.17 от 2.03.2004г., отм. ДВ, бр. 38 от 19.04.2013г./, е регламентирано определянето единствено на цена за пренос, включваща като един от своите компоненти и цената за достъп, а с чл. 29 от сега действащата Наредба № 1 от 18.03.2013г. за регулиране на цените на електрическата енергия / обн. ДВ, бр. 33 от 5.04.2013 г./, цената за достъп е отделена от цената за пренос, като това не е довело до понижаване на цената за пренос, т.е. наред с предишното е въведено и допълнително финансово задължение. Въззивният съд е заключил съгласно нормативно уреденото държавно регулиране на цените за достъп и пренос на електрическа енергия, че мрежовият оператор може да събира от ползвателите на съответната електроразпределителна мрежа цени за предоставяните мрежови услуги, които по вид и размер са определени от ДКЕВР, като всякакви други уговорки в отклонение от тези цени в договорите между ЕРП и ползвателите ще бъдат нищожни поради противоречието им с императивните норми на Закона за енергетиката. САС е приел, че решението, с което ДКЕВР е упражнила правомощието си да регулира съответните цени, има конститутивно действие спрямо прилагането на определените цени от ЕРП в отношенията му с ползвателите на мрежата, и следователно този административен акт е материалноправно условие за възникване на вземането на ЕРП за съответната цена в определения от ДКЕВР размер, вкл. и за временната цена за достъп, определена по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ. Приел е също, че цените за предоставените от ЕРП услуги са извън предмета на договорно уреждане и по – конкретно, съгласно чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ, цените за достъп и за пренос през електроразпределителната мрежа подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР, макар несъмнено да са част от същественото съдържание на договорното правоотношение, която част обаче не е подвластна на волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор.
Съобразно гореизложеното въззивният съд намира, че задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп и пренос и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на временна или окончателна цена за достъп. При това положение счита, че липсата на административноправния елемент означава липса на основание за начисляване от ЕРП на цена за достъп, тъй като дължимата цена се определя единствено по силата на административния акт. Въззивният съд е приел, че задължението на ищеца за плащане на цената за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника е възникнало по силата на решение № Ц-33/ 14.09.2012 г. на ДКЕВР, което съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ подлежи на изпълнение, независимо дали е обжалвано, и е отпаднало с обратна сила с влизането в сила на решението на Върховния административен съд, с което цитираното решение на ДКЕВР е отменено, в който смисъл е цитирал задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 212 от 23.12.2015 г. по т.д. № 2956/ 2014 г. на ВКС, І т.о.; решение № 155 от 11.01.2016 г. по т.д. № 2611/ 2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 157 от 11.01.2016 г. по т.д. № 3018/ 2014 г. на ВКС, ІІ т.о./. Съобразно горното, САС е счел, че в тежест на ответника е възникнало задължението да върне на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД получените суми, каквото е становището и на енергийния регулатор, съдържащо се в мотивите на последващото решение № КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР, с което са взети компенсаторни мерки на основание чл. 32, ал. 4 ЗЕ. Въззивният съд е приел, че с отмененото решение на ДКЕВР от 14. 09. 2012г. е била въведена временна цена за достъп, без да се променя цената за пренос, т.е. наред с предишното задължение е било въведено допълнително финансово задължение за услугата „достъп“, като отмяната с обратна сила на административния акт /решението на ДКЕВР/ е довело до отпадане с обратна сила само на това допълнително финансово задължение, но не и на съществуващото задължение за заплащане на цената за пренос, включващо и цена за достъп, поради което услугата „достъп“ не е ползвана от ищеца през процесния период безвъзмездно.
По гореизложените съображения въззивната инстанция е намерила, че основанието за дължимост на заплатената от ищеца сума за цена за достъп, е договорната клауза, определена по административен ред с решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. Отмяната на административния акт, който не е нормативен, има обратно действие, което води до отпадане на основанието за дължимост с обратна сила, поради което предявеният на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД частичен иск е счетен за основателен и уважен за сумата 97 000 лева – част от сумата 258 682.02 лева, представляваща получена на отпаднало основание временна цена за достъп до електропреносната мрежа за периода септември 2012 г. – октомври 2013 г. включително, ведно със законната лихва от 24.01.2014 г. до окончателното й изплащане. Уважен е и частичният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 000 лв. – мораторна лихва върху главницата до датата на исковата молба.
Формулираните от касатора първи, четвърти, пети, шести и единадесети въпроси и втори и трети подвъпроси от седми въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не са обуславящи за изхода на конкретния правен спор, поради което не осъществяват общото основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Четвърти, пети, шести и единадесети въпроси и втори и трети подвъпроси от седми въпрос въобще не са обсъждани от въззивния съд в атакуваното въззивно решение, като по отношение на пети въпрос следва да бъде посочено, че той се отнася до решение № Ц-6 от 13. 03. 2014г. на ДКЕВР за определяне на окончателни цени за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника, отменено от ВАС, което обаче не касае процесния период по процесното правоотношение, тъй като окончателните цени са определени занапред, считано от 13. 03. 2014г., т.е. то се явява неотносимо по спора. В обжалваното въззивно решение въззивният съд приема като правопораждащи процесното вземане както облигационното договорно правоотношение между страните, така и ненормативен административен акт, определящ цените за достъп до електроразпределителната мрежа от държавния регулатор /ДКЕВР/, като кумулативна съвкупност на сложен фактически състав, както и че отсъствието на един от тези кумулативно изискуеми елементи, в случая на административния акт, поради отпадане на породените му правни последици с обратна сила, е достатъчно за да се приеме за осъществен фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Тези са решаващите правни изводи, обусловили крайния изход на спора, към които горепосочените правни въпроси са неотносими.
Останалите формулирани от касатора правни въпроси за допускане на касационно обжалване, макар от значение за изхода по конкретния правен спор, са разрешени от САС съобразно формираната безпротиворечива задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, ненуждаеща се от осъвременяване или корективно тълкуване при липса на непълнота, неяснота или противоречие в закона, уеднаквила съществувалата противоречива съдебна практика, поради което не са осъществени сочените допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно безпротиворечивата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 104 от 27. 06. 2016г. по т. д. № 1610/2015г. на Второ ТО на ВКС и цитираните в него решение № 157 от 11. 01. 2016г. по т. д. № 3018/2014г. на ВКС, Второ ТО, решение № 155 от 11. 01. 2016г. по т. д. № 2611/2014г. на Първо ТО, ВКС, решение № 28 от 28. 04. 2016г. по т. д. № 353/2015г. на Второ ТО, ВКС и др., задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителната мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – договор за достъп, какъвто е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора, и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. При тази нормативна уредба липсата на административноправния елемент, която хипотеза е осъществена при отмяната от ВАС на решение № Ц-33/14. 09. 2012г. на ДКЕВР за временни цени за достъп, означава и липса на основание за начисляване на ищеца на тази временна цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент се определя цената, дължима на ответника. Влязлото в сила съдебно решение на ВАС, с което е отменено решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната система, има обратно действие, т. е. с обратна сила отпадат правните последици на отменения индивидуален административен акт, считано от датата на издаването му, като ДКЕВР е оправомощена да вземе подходящи компенсаторни мерки по чл. 32, ал. 4 ЗЕ само при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени. Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с горепосочените задължителни разрешения в решенията по чл. 290 ГПК на ВКС, както и с т. 1 ППВС № 1/ 1979г. досежно елементите от фактическите състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване по служебен почин на касационния съд по правни въпроси, относими към валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение.
По делото не са представени доказателства за сторени от ищеца съдебно – деловодни разноски в настоящото производство, поради което такива не му се присъждат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1083 от 30. 05. 2016г. по в. т. дело № 5413/2015 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, шести състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.