О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
София, 12.04.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 3286 /2017 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 4617/12.05.2017 година на А. Т. Т. от [населено място] заявена през процесуалния представител адв. Д. Д. САК срещу въззивно Решение Nо 23 от 03.04.2017 година по гр. възз.д. Nо 37/2017 година на АС-Бургас.
С посоченото решение , Апелативният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 434 от 28.10.2016г., постановено по гр.д. № 854/2015 година на ОС –Бургас, с което е отхвърлен , заявеният от А. Т. иск за собственост с правно основание чл. 124 ал.1 ГПК във вр. с чл. 79 ЗС за ПИ с идентификатор 51500.507.257 по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-46/18.08.2006 г. на ИД на АК, находящ се в обл. Б., [населено място], к.к.“ С. б.- З.“ , целия с площ от 2 229 кв.м./по скица от СГКК Б. , а по документи за собственост и искова молба- 2 230кв.м./, с трайно предназначение на територията: „урбанизирана“, начин на трайно ползване „незастроен имот за курортно –рекреационен обект“, при граници и съседи на имота ПИ с идентификатори: 51500.507.250; 51500.507.256; 51500.507.603; 51500.507. 620.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение е недопустимо, поради нарушение на диспозитивното начало и променените от съда параметри на търсената защита , респ. неправилно , като постановено в нарушение на процесуалните правила,, свързани с необходимостта от пълен и всестранен анализ на събраните по делото доказателства в рамките на предмета на спора за придобиване на имота на основание придобивна давност , основания за отмяна по см. на чл. 281т.2 и т.3 ГПК.
Наведените доводи касаят тезата на касатора – ищец по делото, че са налице всички предпоставки за зачитане на вещното право , придобито на основание чл. 79 ЗС.
Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа с довод за евентуална недопустимост на обжалвания съдебен акт, мотивирано от наведените доводи за недопустимост в касационната жалба.
Искането да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК /редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година / се поддържа с довод , че „атакуваното решение е в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл. 12 ,чл. 172 и чл. 235 ГПК „ по процесуалните въпроси : Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и да осъди всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, допустимо ли е да раздели предмета на спора, като раздели и правно-релевантните факти ? Длъжен ли е съдът да изложи мотиви относно фактите, които приема за установени, а други за неосъществили се ? Длъжен ли е съдът да обоснове защо обсъжда едни доказателства, а други изобщо не обсъжда и как трябва да се тълкуват всички събрани по делото доказателства? Следва ли съдът при преценка на гласните доказателства да извърши съпоставка между показанията на двете групи свидетели и да ги анализира, излагайки съображения кои от показанията приема за достоверни и кои не ? , произнесени в противоречие с практиката на ВКС- Решение No 27/ 02.02.2015 година по гр.д. No 4265/2014 год. на ВКС- IV г.о.; Решение No 164/ 04.06.2014 година по гр.д. No 1962014 год. на ВКС- III г.о.; Решение No 266/ 29.06.2011 година по гр.д. No 1058/2010 год. на ВКС- I г.о. Решение No 48/ 14.05.2012 година по гр.д. No 447/2011 год. на ВКС- IV г.о.
Искането да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК /редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година / се поддържа с довод , че „атакуваното решение е в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл. 200 ЗУТ, на чл. 16 ЗУТ и чл. 79 ЗС „ по въпросите : Може ли да се придобие идеална част от недвижим имот която да съответства на владяната реална част ? Ограничава ли разпоредбата на чл. 200 ЗУТ съда при изследване при въпроса за придобиване на идеална част от недвижим имот по давност? Може ли да се придобие на основание давностно владение идеална част от недвижим имот ,който не отговаря на изискванията за самостоятелен парцел ? Следва ли да се установи непрекъснато фактическо въздействие върху имота, например неговото ограждане ,за да се обоснове постоянно и непрекъснато владение ?Какво е правното действие на регулацията по отношение на имоти,които са възстановени, включени са в картата на възстановената собственост и се владеят от трети лица ? Изгубват ли се вещните права на лицата, които владеят такива имоти с приемане на регулацията, респ. загубва ли се правното значение на владението върху обекта на регулация ? произнесени в противоречие с практиката на ВКС- Решение No 672/ 03.04.1976 година по гр.д. No 329/76 год. на ВС- I г.о.; Решение No 325/ 23.04..1993 година по гр.д. No 963/92 на ВС- I г.о.; Определение No 627/ 08.07.2009 година по гр.д. No 188/2009 год. на ВКС- I г.о. Решение No 68/ 02.08.2013 година по гр.д. No 603/2012 год. на ВКС- Iг.о.
Искането да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК /редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година / се поддържа с довод , че „атакуваното решение е в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл. 68 ЗС и чл. 69 ЗС „ по въпросите: Еднакво правно положение ли има корпуса в хипотеза на съсобствен имот, и в хипотеза на несъсобствен имот/ еквивалентни ли са ? Намира ли приложение разрешението на ТР 1/06.12.2012 година на ОСГК на ВКС при оборване на законовата презумпция по чл. 69 ЗС, когато не става въпрос за съсобствен имот ? Чия е тежестта за оборване на законова презумпция по чл. 69 ЗС, когато не става въпрос за съсобствен имот- на владелеца или на оспорващата страна ? следва ли владелецът да демонстрира намерения за своене по отношение на собственика на имота, който не е заявил претенции върху същия и който не владее фактически имота ? произнесени в противоречие с практиката на ВКС- Решение No 91/ 02.07.2010 година по т.д. No 713/2009 год. на ВКС, ТК- II.о.; ПП ВС No 6-74 Решение No 88/ 27.07.2016 година по гр.д. No 661/2016 год. на ВКС- II г.о. Решение No 262/ 29.11.2011 година по гр.д. No 342/2011 год. на ВКС- II г.о.
Искането да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК /редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година / се поддържа с довод , че „атакуваното решение е в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл. 16 ЗУТ “ по въпроса : какво е правното действие на регулацията по отношение на имоти,които са възстановени , включени са в картата на възстановената собственост и се владеят от трети лица? Изгубват ли се вещните права на лицата , които владеят такива имоти с приемането на регулацията, респ. загубва ли се правното значение на владението върху обекта до регулацията ?, заложена в ТР 8/2014 година на ОСГК на ВКС.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от защитата на ответника по касация Х. Г.- адв. Г. Г.- АК Б., с който се изразява пространно становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване ,респ. за неоснователност на касационната жалба поради това , че обжалваното решение е процесуално допустимо и правилно, съобразено с материалния закон и съдопроизводствените правила. Претендират се разноски по делото.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от защитата на ответниците по касация С. К. С. , В. К. В. – С. , П. Г. Г. – адв.Е. А.- ак Б. с който отговор се поддържа , че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, а с подадено изложение се поддържа , че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване. Претендират се разноски по делото.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и чл. 280 ал.2 ГПК/ ред. до изм. ДВ. бр.86/2017 год./ ,намира :
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима.
След преценка на наведените доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК в редакция до изменението с ДВ. бр.86/2017 година , настоящият състав намира, че такива не са налице и искането за допускане на касационното обжалване не може да бъде уважено .
За да потвърди отхвърлителното решение на първата инстанция, разглеждайки по същество спора , в т.ч. и твърдението на ищеца- въззивник за придобито право на собственост на основание давностно владение, осъществено за времето от 1994 година , въззивният съд е приел, че действащият правен ред позволява полученият от ответниците след първата регулация парцел да бъде придобит по давност от друг правен субект, ако докаже корпус /непрекъснато владение/ за дългия, предвиден в закона десетгодишен срок по арг. на чл. 79 ЗС/. Прието е , че „съгласно чл.69 от ЗС владелецът държи вещта като своя“ по презумпция, която е оборима и оспорващият същата следва да докаже пълно и безусловно, че позоваващата се страна не е упражнявала фактическата власт по отношение на спорния недвижим имот без прекъсване. Аргументите на първата инстанция, че на този способ не може основателно да се позове субект, който вече разполага с друго деривативно основание за придобиването на вещните права върху същото имущество са напълно верни, но конкретният случая не покрива такава хипотеза. Съставът на апелативния съд не споделя извода, че заповедта, одобряваща първия ЗРП за м. „С. б.“ не е юридически факт, променящ съществувалото до влизането й в сила право на собственост върху земеделските имоти на страните по делото. Позовавайки се на разпоредбата на чл. чл.21а от ЗТСУ /отм./- респ. на чл.16 от ЗУТ, апелативният съд приема , че от датата на влизането на плана за първата регулация в сила, собствениците на имотите придобиват собствеността върху новообразуваните в плана парцели, а общината придобива собствеността върху отстъпените й части от имоти за изграждане на обектите и съоръженията за обществено ползване и това ново правно положение се отразява в кадастъра и имотния регистър при условията и по реда на ЗКИР.С урегулирането си имотите престават да съществуват като самостоятелни обекти и излизат извън гражданския оборот, а вещните права и тежестите на собствениците им преминават по силата на закона върху отредените за тях парцели. След като чл.200 ЗУТ,в сила след 31.03.2001 година , визира възможността реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 от същия закон, то искът заявен като защита на правото на собственост придобито по давност следва да отговаря на тези изисквания т.е. след като процесният недвижим имот се намира в строителните граници на к.к. „С. б.- з.“ , то процесният по делото парцел IV-480 и могъл да бъде придобит от ищеца след 2001г. или изцяло, или в реална част само ако е с лице поне 16 м. и площ минимум 500 кв.м. Доколкото се приема , че ищецът не доказва корпус върху целия процесен поземлен имот, а реално заеманата чрез павилиона част от него е недостатъчна като площ и лице, за да се обособи в самостоятелен ПИ с минималните, предвидени в закона размери, посочени по-горе. Ограденото около бараката място според решавашия съд също не може да допринесе за допълването на владяното до изискуемите от закона размери, още повече, че съдът не може категорично да приеме тази част за заемана от А. Т. в продължение на поне десет години преди завеждането на иска му срещу ответниците, когато давността се прекъсва и спира да тече по силата на закона.
С оглед на изложеното, настоящият състав приема , че неоснователно са наведени доводи за процесуална недопустимост на въззивното решение.
С разпоредбата на чл. 270 ал.3 ГПК законодателят е визирал хипотези , при които постановения съдебен акт е процесуално недопустим. Това са случаите на нарушена родова подсъдност на спора, на разгледан незаявен иск, както и хипотезите на предявен и разледан иск при липсата процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за надлежното упражняване правото на иск. Търденията за правилно или неточно определяне предмета на спора от страна на решаващия съд не засягат предпоставките за надлежно упражняване правото на иск, поради което и не могат да обосноват извод за евентуална недопустимост на обжалваното решение , доколкото същото би страдало от посочения порок.
Не може да бъде уважено искането да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК /редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година / поради „ противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл. 12 , чл. 172 и чл. 235 ГПК “.
Поставените процесуалните въпроси относно задълъжението на решаващия съд да определи правилно предмета на спора и да осъди всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, за допустимостта да бъде раздели предмета на спора, като раздели и правно-релевантните факти, за задължението да се изложат мотиви относно фактите, които се приемат за установени, а за другите , приетои за неосъществили се, за задъл;жението съдът да обоснове защо обсъжда едни доказателства, а други изобщо не обсъжда и как трябва да се тълкуват всички събрани по делото доказателства, за необходимостта съдът , при преценка на гласните доказателства, да извърши съпоставка между показанията на двете групи свидетели и да ги анализира, излагайки съображения кои от показанията приема за достоверни и кои не ? не могат да бъдат квалифицирани като такива по см. на чл. 280 ал.1 ГПК, според задължителните разяснения на ТР 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, поради което въз основа на тях не би могло да се извърши и исканата селекция.
Поставените въроси по естеството си съставляват доводи за допуснати процесуални нарушения доколкото при касационния контрол по същество би бил даден отговор , че се касае до нарушаване на процесуални задължения , установени от законодателя като изискване за процесуалното поведение на решаващия съд с разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 172 ГПК , чл. 235 ал.2 ГПК и чл. 236 ал.2 ГПК.Самите процесуални норми са ясни , конкретни и тяхното приложение не буди съмнение , поради което и не се нуждаят от ново принципно становище на ВКС по приложението им като действащ закон. Тези норми са съотносими към процесуалните задължения по вземане на решение по всяко едно исково производство , в който аспект не биха могли да бъдат обуславящи кокретния изход на спора само по настоящото дело.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по поставените въпроси , свързани с приложение на чл. 200 ЗУТ, на чл. 16 ЗУТ и чл. 79 ЗС. Многообразието на съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съствлаващи задължителна съдебна практика/ като постановени до изменението на ГПК с ДВ. бр.86/2017 година / не сочи на принципни противоречия по приложение на посочените матераилно-правни норми. Различните разрешения по тях са продукт на различно установена фактическа обстановка по спора по конкретните дела. В този аспект въпросът : може ли да се придобие идеална част от недвижим имот която да съответства на владяната реална част , е фактически а не правен въпрос, тъй като предполага безспорно установен факт на владение по отношение на част от ПИ с конкретни параметри, които параметри да бъдат съобразени с тези , установени от закона т.е. на практика не се иска принципен отговор по приложение на закона , а конкретен отговор по делото , но на база предполагаеми факти.
С разпоредната на чл. 200 ЗУТ изрично се приема , че „
реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ“. Формулировката е толкова ясна , че въпросите „ограничава ли разпоредбата на чл. 200 ЗУТ съда при изследване при въпроса за придобиване на идеална част от недвижим имот по давност и може ли да се придобие на основание давностно владение идеална част от недвижим имот ,който не отговаря на изискванията за самостоятелен парцел “ не биха могли да обусловят допускане на касационното обжалване по см. на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , защото законовите разпоредби не могат да бъдат тълкувани в смисъл, различен от този на съдържанието на текста. Доколкото с цитираните съдебни решения е застъпена тезата за т.н. “конверсия“ при владение на реална част, то поставеният въпрос не е в този аспект, касае различна фактическа обстановка , а и не може да бъде приет за обуславящ изхода на спора , тъй като проблемът с евентуална конверсия не е коментиран с обжалваното решение след като е поискано да се признае правото на собственост на ПИ, а не на идеална част от него.
Въпросите „следва ли да се установи непрекъснато фактическо въздействие върху имота, например неговото ограждане ,за да се обоснове постоянно и непрекъснато владение , какво е правното действие на регулацията по отношение на имоти, които са възстановени, включени са в картата на възстановената собственост и се владеят от трети лица , изгубват ли се вещните права на лицата, които владеят такива имоти с приемане на регулацията, респ. загубва ли се правното значение на владението върху обекта на регулация , са напълно неотносими , тъй като касаят фактическото изясняване на спора , а не искане за принципно тълкуване по приложението на материален или процесуален закон.
Въпросите , свързани с приложение на чл. 68 ЗС и чл. 69 ЗС относно „ Еднакво правно положение ли има корпуса в хипотеза на съсобствен имот, и в хипотеза на несъсобствен имот/ еквивалентни ли са ? Намира ли приложение разрешението на ТР 1/06.12.2012 година на ОСГК на ВКС при оборване на законовата презумпция по чл. 69 ЗС, когато не става въпрос за съсобствен имот ? Чия е тежестта за оборване на законова презумпция по чл. 69 ЗС, когато не става въпрос за съсобствен имот- на владелеца или на оспорващата страна ? следва ли владелецът да демонстрира намерения за своене по отношение на собственика на имота, който не е заявил претенции върху същия и който не владее фактически имота ? не могат да обусловят извод за допускане на касационното обжалване , тъй като не касаят конкретните правни изводи на съда , обусловили извод за липса на давностно владение .
Не може да се допусне касационно обжалване и по въпросите , касаещи практиката на ВКС по приложение на чл. 16 ЗУТ. За правното действие на регулацията са налице дадени задължителни разяснения от страна на ВКС с ТР 8/2014 година .Частта на въпросите , касаеща значението за имоти „които са възстановени , включени са в картата на възстановената собственост и се владеят от трети лица ?“е изцяло извън контекста на разглеждания правен проблем за придобиване на чужд имот въз основа на давностно владение при условията на чл. 79 ал.1 ЗС. Въпросът дали при нова регулация се „ изгубват вещните права на лицата , които владеят такива имоти с приемането на регулацията, респ. загубва ли се правното значение на владението върху обекта до регулацията ? е неясен , логически противоречив и неотносим, защото регулацията сама по себе си не създава вещни права , поради което и няма отношение към трансформацията на вещното право при променени регулационни граници , а за значението на нова регулация по отношение на владението на едно трето лице като осъществявана фактическа власт на чужд имот с намерение за своене принципен отговор не може да се даде тъй като по същество в конкретното дело това е самия правен спор , чиито отговор може да се даде само ако са налице предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК.
По напарвените от ответниците по касация искания за присъждане на разноски .Съгласно разпоредбите на чл. 81 ГПК и чл. 78 ал.3 ГПК направените за защита разноски за касационното производство се дължат от касатора предвид изхода на делото- а именно определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване. От представения Договор за правна защита и съдействие В 0000059873 /л.84/ дължимите на ответника Х. К. Г. разноски са в размер на сумата 500 лв. / петстотин лева/.От представения Договор за првна защита и съдействие В 0000060812 /л.136/ дължимите на ответниците по касация С. К. С. , В. К. В. – С. и П. Г. Г. разноски пред касационния съд са за сумата 3870 лв. / три хиляди осемстотин и осемдесет лв./
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 4617/12.05.2017 година на А. Т. Т. от [населено място] заявена през процесуалния представител адв. Д. Д. САК срещу въззивно Решение Nо 23 от 03.04.2017 година по гр. възз.д. Nо 37/2017 година на АС-Бургас.
ОСЪЖДА А. Т. Т. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на Х. К. Г. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] сумата 500 лв. / петстотин лева/ разноски за касационното производство и на С. К. С. с ЕГН [ЕГН], В. К. В. – С. с ЕГН [ЕГН] и П. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] сумата 3870 лв. / три хиляди осемстотин и седемдесет лв./ разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: