4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
София, 25.02. 2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1928 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
банката да е знаела за привидни инвестиционни намерения на ответника привидно финансиране покупка на
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника К. М. К. против Решение № 64 от 16.03.2015г. по в.т.д.№ 650/2014г. на АС Варна, с което е потвърдено решението по т.д. № 1778/2913г. на Варненския ОС и е прието за установено по реда на чл.422 ГПК, че „Р./България/“Е. има вземане към ответника-кредитополучател по договор за банков кредит, сключен на 16.11.2005г. за просрочена главница 62 482.02 евро, просрочена редовна лихва 15 551.66 евро, наказателна лихва -5 076.65 евро, ведно със законната лихва върху главницата от 21.03.2013г.-датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417,т.2 ГПК по ч.гр.д.№ 3844/2013г. на РС Варна.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на решението на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и постановяване на друго за отхвърляне на иска със законните последици.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по два процесуални въпроса: 1/ Допустими ли са свидетелски показания, когато страната се домогва да докаже, че „една сделка, насочена срещу нея“ е симулативна. Позовава се на противоречие между обжалваното решение и решенията по гр.д.№ 843/95 на петчленен състав на ВКС, гр.д.№ 1904/09 на 1 г.о. и по гр.д.№ 929/09-1 г.о. 2/ След като съдът е приел, че декларацията не съставлява обратно писмо, тъй като съдържащото се в нея не установява симулацията по несъмнен начин, допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на правното естество на този документ и неговото значение на допустимост на свидетелските показания с позоваване на решението по гр.д.№ 1536/09г. на 4 г.о. Поставен е и трети въпрос като се твърди противоречие на обжалваното решение с т.18 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС: установен ли е по делото началният момент на изискуемостта на вземането, произтичащо от договор за банков кредит и необходимо ли е било изявление на банката-кредитор, че прави вземането по договора предсрочно изискуемо, отправено до длъжника, за да се счита вземането за предсрочно изискуемо-в този смисъл „допустим“ ли е предявеният иск.
От насрещната страна „Р./България“Е. е постъпил писмен отговор срещу основателността на искането за допускане на обжалването и срещу основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Ответникът не е ангажирал гласни доказателства в първоинстанционното производство. Във въвззивната жалба е направил доказателствено искане за допускане на свидетели, които да установят обстоятелствата по сключване на симулативните сделки във връзка със заявеното в отговора на исковата молба, че сумите по отпуснатия на К. К. кредит са отишли в разпореждане на трето за спора лице- [фирма]-работодател на ответника, въз основа на симулативен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с купувач ответника и продавач дружеството. Било е заявено и твърдение, че ответникът е привиден кредитополучател, действителният такъв е управителят на дружеството, който го заставил да изтегли кредита, с обещанието, че ще погасява вноските по него. Позовал се е на декларация от 15.05.2005г., подписана от управителя на [фирма], че сумата от 70 000евро, изтеглена от К. К. от [фирма] на 16.11.2006г. е била оставена в касата на фирмата за ползване на дата 15.05.2008г., като в замяна обслужването на кредита се поема от дружеството, по отношение на която, в хода на въззивното производство /с оглед мотивите на първоинстанционния съд за необходимост от писмени доказателства за вероятна привидност на съгласието/ е поддържал, че е има характер на такъв документ. Въззивната инстанция е отказала допускането на свидетели по съображения, че съгласно чл.266,ал.1 ГПК във въззивното производство страните не могат да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат, съответно да представят пред първоинстанционното производство; съобразила е, че във въззивната жалба няма твърдение за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, което да обоснове евентуалното им допускане на основание чл.266,ал.3 ГПК. АС се е произнесъл по наведените в жалбата оплаквания, които са били единствено по отношение изводите на окръжния съд по твърдението за нищожност на договора за банков кредит като привидна сделка, по която въззивникът-кредитополучател бил подставено лице. Изложил е подробни съображения за недоказаност на това твърдение. Анализирал е декларацията от 15.05.2008г. и е счел, че тя не може да изиграе ролята на писмен документ, удостоверяващ вероятността на твърдението за привидност, тъй като изхожда не от насрещната по договора за кредит страна, а от трето за спора лице. Въззивният съд не е излагал собствени мотиви относно уведомяването на кредитополучателя за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита /каквито мотиви първоинстанционният съд е изложил и е приел че волеизявлението на банката за упражненото й право за обявяване кредита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника с изпращане на уведомление от 17.11.2012г., което следва да се счита за достигнало до адресата по силата на договорната фикция на чл.10.6, независимо, че на пратката е отбелязано отсъствието на адресата от адреса, посочен в договора с позоваване на практиката на ВКС – решенията по т.д.№ 2788/13 на 2 т.о. и т.д.№ 4470/13 на 1 т.о. за приложимост на договорната фикция за връчване/ тъй като доводи по този въпрос, както се посочи, въззивната жалба не съдържа.
С оглед изложено, очевидна е неоснователността на искането за допускане на обжалването. Освен че първите два въпроса нямат характеристиката на правни /вторият е изцяло фактологично обусловен и е твърдение за допуснати процесуални нарушения/ те изобщо не са обсъждани от апелативния съд, който е отказал да допусне свидетелските показания на съвсем друго основание-разпоредбата на чл.266,ал.1 и ал.3 ГПК. Разрешението на въпроса дали да се слушат свидетели не почива на аргументация, изведена от разпоредбата на чл. 165,ал.2 ГПК. Третият въпрос също не е правен, а е питане към ВКС дали е доказана изискуемостта на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, който е въпрос по фактите и има отношение към правилността на решението, която не е предмет на проверка във фазата на преценката дали следва да се допусне факултативният касационен контрол. Както се посочи по този въпрос апелативният съд не е изложил собствени съображения, предвид правилото на чл.269,изр.второ ГПК – по правилността на решението въззивната инстанция се произнася само по повдигнатите от въззивника проблеми.
Предвид изхода на производството касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение -3 100лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 64 от 16.03.2015г. по в.т.д.№ 650/2014г. на АС Варна.
Осъжда К. М. К. да заплати на „Р. /България/“ АД сумата 3 100лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: