О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
гр. София, 07.05.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2051 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С. Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника й адвокат Б. П. от същия град, обжалва в срок въззивното решение от 26.07.2012 год. по гр. д. № 1493/2007 год. на Софийски градски съд в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение от 27.10.2003 год. по гр. д. № 8489/2002 год. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от касаторката срещу Н. „В. Л.” иск за предаване владението на недвижим имот с пл. № * по кад. план на [населено място], м. „Ю. г. т. ІІІ ч.”, при съседи М. М., С. И. и път /съгласно решението по същото дело от 8.01.2013 год. за допусната поправка на очевидна фактическа грешка/.
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна със законните последици от това.
В изложението към касационната жалба се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа се произнасянето на въззивния съд по въпросите, свързани с предпоставките за реституция по ЗСПЗЗ и хипотезата, изключваща реституцията по чл. 10б ЗСПЗЗ, както и относно приложното поле на косвения съдебен контрол върху решенията на поземлените комисии да е в противоречие с представеното решение № 410 от 15.05.2000 год по гр. д. № 1504/99 год. на ВКС, ІV г. о. и решение по адм. д. № 395/2008 год. на Благоевградския административен съд, както и, че тези материалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поставен е и въпросът към кой момент се преценява характера на земята като земеделска при преценката относно наличие на предпоставка или липса на такава за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ. Изложени са и съображения за неправилност на извода на въззивния съд по този въпрос, както и по приложението на чл. 10б ЗСПЗЗ.
В писмения отговор ответникът Н. с. а. „В. Л.” оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението. Позовава се на влезли в сила решения относно други имоти, попадащи в същия терен, отреден и предоставен на Н., исковете за които са отхвърлени, поради което и счита, че въззивното решение не противоречи на съдебната практика.
Д., представлявана от м. н. р. р. и б., чрез гл. юрисконсулт Й. П., поддържа същото становище, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което ревандикационният иск за спорния имот, възстановен на касаторката с решение от 1994 год. по ЗСПЗЗ, е отхвърлен, въззивният съд приел, че същата не се легитимира като собственик, с оглед наличието на пречки за възстановяване на собствеността, съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ. Установено е, че имотът пл. № * попада в терен, отчужден и предоставен на М. н. н. п. по регулационния план от 1967 год. и представлява асфалтова алея в терена на Н.. Предвиденото по плана мероприятие е реализирано и имотът представлява част от изградения цялостен комплекс, поради което и собствеността върху него не може да бъде възстановена по земеделската реституция. Съдът се е позовал и на чл. 89, ал. 2 ЗВО за характера на имота като публична държавна собственост, неподлежаща на възстановяване – чл. 7, ал. 4 ЗДС. Затова и решението на поземлената комисия е материално незаконосъобразно и не легитимира касаторката за собственик.
Релевираните основания за допускане на касационно обжалване на решението не са налице, поради следните съображения:
На първо място, правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е относим към предмета на делото и по него въззивният съд да се е произнесъл, както и произнасянето да е обусловило правните му изводи в решението. Формулираните от касаторката общи въпроси относно предпоставките за възстановяване на собствеността върху земеделски земи по ЗСПЗЗ и пречките за това, предвидени в закона, в частност тази по чл. 10б ЗСПЗЗ, макар и да са релевантни за изхода на спора, не са в противоречие с представеното решение на ВКС по гр. д. № 1504/99 год. В него е направено разграничение в хипотезите по чл. 10, ал. 7 и чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ относно законността на строителството, който въпрос в обжалваното решение не е обсъждан, още по-малко да е обуславящ изхода по спора. Изводът на въззивния съд е обоснован от установеното от заключенията на техническите експертизи местонахождение на спорния имот в терена, отреден за мероприятието по градоустройствения план от 1967 год. и комплексния характер на застрояването на спортния комплекс обосновава извода за реализирането му, което представлява пречка за възстановяване на правото на собственост в реални граници, съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, както и с оглед статута му на публична държавна собственост като предоставен на висше учебно заведание.
Този извод относно наличието на пречка за възстановяване на правото на собственост не противоречи на представеното решение по гр. д. № 1504/1999 год. на ІV г. о. на ВКС. Другото представено решение – по административен спор, не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и съображенията в него са неотносими.
Осъществяването на косвения съдебен контрол за материална незаконосъобразност на решението на поземлената комисия по направеното от ответника възражение в спора за собственост е в съгласие с разясненията в ТР № 6/2006 год. на ОСГК на ВКС – т. 4, поради което и не е налице противоречиво произнасяне по поставените въпроси по смисъла на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Доводите на касаторката относно фактическите и правни изводи на въззивния съд във връзка с наличието на последващ регулационен план от 1975 год., по който отреждането за имота е за улица, която не е реализирана, не могат да се обсъждат в настоящето производство, тъй като касаят спора по същество и поради това представляват касационни основания за неправилност на решението, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано от касаторката единствено с цитиране текста на закона, което не е достатъчно да обуслови извод за наличието му. В тази връзка са разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, съображения в която насока липсват в приложеното изложение.
По тези съображения касационното обжалване на решението не може да бъде допуснато на основание поддържаните от касаторката основания.
С оглед този изход касаторката следва да заплати претендираните от държавата разноски в настоящето производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Поради изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 26.07.2012 год. по гр. д. № 1493/2007 год. на Софийски градски съд по подадената от С. Д. Д., чрез адв. Б. П., касационна жалба против него.
ОСЪЖДА С. Д. Д. да заплати на д., представлявана от м. н. р. р. и б. направените в настоящето производство разноски в размер на 300 лв. /триста лева/ за юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: