2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
София, 12.04. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 794/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 19.03.2012 г. по гр. д. № 27761/2010 г. Софийският районен съд отхвърлил:
1. предявени от М. И. С. и М. А. С. иск за признаване право на собственост върху 32/102 ид. ч. от жилищна сграда, състояща се в сутерена от три мазета, а на етажа от антре, стая, дневна, кухня и тоалетна, с обща застроена площ 102 кв. м., находяща се в УПИ ХІ-952 от кв. 52 по плана на [населено място], м. «В.», и иск за признаване правото им на изкупуване на 70/102 ид. ч. от същия имот, както и по отношение на парцела, в който обектът е построен, заедно с всички приращения и подобрения в него;
2. предявените като насрещни от И. С. Й. и Ц. М. Й., както и от П. И. С. искове за признаване правото им на собственост на находящо се в същия поземлен имот жилище над сутерена в пристройката на жилищната сграда, състоящо се от антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня-тоалетна и тераса, със застроена площ 87.50 кв. м., заедно с мазе в сутерена със светла площ 16.12 кв. м.; отхвърлено е и искането на тези ищци за отмяна на н. а. № 165/2006 г.
С решение № 4642 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 6326/2012 г. на Софийския градски съд горното решение е отменено в частта по насрещния иск, предявен от П. И. С. и искът е уважен по отношение на жилище с площ 92.30 кв. м. и мазе от 16.12 кв. м., а н. а. № 165/2006 г. е отменен в частта за жилище на І-вия жилищен етаж с площ 55.50 кв. м., състоящо се от две стаи и антре; в останалите части първоинстанционното решение е потвърдено.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от първоначалните ищци М. и М. С., които поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
От ответниците по касация П. И. С. счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, останалите не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Съпрузите И. и Ц. Й. /ответници по първоначалните искове и ищци, заедно с П. И. С., по насрещните искове/ са придобили собствеността върху УПИ ХІ-952 от кв. 52 по плана на [населено място], м. «В.», и находящата се в имота жилищна сграда с обща застроена площ 102 кв. м., от които основната сграда е 70 кв. м., а пристройката, състояща се от сутерен с гараж и П. и жилищен етаж от две стаи, баня-тоалетна и антре, е 32 кв. м.
С н. а. № 169/1995 г. собствениците учредили на М. С. – техен син, по време на брака му с М. С., правото на надстрояване на съществуващата пристройка с един етаж със застроена площ 32 кв. м. Освен втория етаж над пристройката от 32 кв. м., към двата етажа на същата са пристроени допълнителни площи. Така, към момента на разглеждане на спора вече са налице две жилищни сгради, изградени на калкан – старата, със застроена площ около 70 кв. м., и новата, състояща се от първи, втори и трети /подпокривен/ етажи.
С н. а. № 165/2006 г. съпрузите М. и М. С. са признати за собственици по давност на жилище на І-вия жилищен етаж с площ 55.50 кв. м., състоящо се от две стаи и антре, на втори жилищен етаж от 87.50 кв. м. и на тавански етаж със същата площ.
С н. а. № 154/2009 г. И. и Ц. Й. продали на сина си П. С. урегулирания поземлен имот, заедно с всички собствени на продавачите подобрения и приращения в него, заедно с жилищната сграда и пристройката, състояща се от сутерен с гараж и П. и жилищен етаж /над сутерена/, състоящ се от антре, две стаи и баня-тоалетна, с обща застроена площ на сградата и пристройката 102 кв. м.
М. и М. С. считат, че осъществяваното от тях владение върху пристройката от 32 кв. м., която не е самостоятелен имот, е довело до възникване на съсобственост между тях и Й. по отношение на основния имот, като са придобили 32/102 ид. ч. от имота на Й.. Затова са предявили положителния установителен иск за собственост и искът за изкупуване с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС.
Въззивният съд приел тези искове за неоснователни. Счел, че въведеният от М. и М. С. придобивен способ е неосъществим. На първо място сграда от 102 кв. м. никога не е била изграждана и не съществува и понастоящем, а 102 кв. м. е площта на двете сгради – старата жилищна и пристройката към нея. На следващо място съпрузите С. не твърдят, а и не се доказва от събраните доказателства, че след 28.04.1995 г. /когато им е учредено правото на надстрояване/ са установили фактическа власт /сами или чрез другиго/ върху жилищната сграда, за която са знаели, че е собственост на учредителите Й. с намерението, че завладяват 32% ид. ч. от нея. Твърденията им, че владеят пристройка към тази сграда, не осъществяват оригинерно придобивно основание за жилищната сграда, без значение дали след приключване на строежа на новата сграда пристойката съществува или не. Липсата на придобивно основание, което да легитимира С. като собственици на старата жилищна сграда, изключва титулярството на потестативното право по чл. 33, ал. 2 ЗС. Договорът за покупко-продажба по н. а. № 154/2009 г. не засяга техни права, тъй като те не притежават 32% ид. ч. от старата жилищна сграда.
Предмет на насрещните искове, предявени от Й. и П. С., е първият етаж на пристройката и мазе от 16.12 кв. м., находящо се в сутерена. Застроен е на площ от около 92.30 кв. м., включващи старата част от 32 кв. м. и допълнително пристроената площ. Има самостоятелен вход и се състои от антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня-тоалетна и тераса. Отговаря на изискванията за самостоятелно жилище.
Въззивният съд приел, че Й. като собственици на мястото са собственици по приращение на спорния първи етаж. След извършеното от тях разпореждане с н. а. № 154/2009 г. са титуляри само на ограниченото право на ползване, запазено за тях с договора, а приобретател на правото на собственост върху отделните обекти след този договор е ответникът П. С..
Възражението на С. да са собственици по давност на първия жилищен етаж от пристройката въззивният съд приел за неоснователно. Оригинерното придобивно основание е изключено, защото С. живеят там въз основа на договор с ответника И. Йорданов за предоставяне в безвъзмездно ползване с прекратително условие – окончателното завършване на новата сграда; към датата на констативния нотариален акт в полза на С. – н. а. № 165 от 11.07.2006 г., не е изтекъл необходимият 10-годишен срок; жилище от 55.50 кв. м. на първия етаж не съществува, а владението върху реална част от жилище е без правни последици; липсват доказателства в даден момент С. да са променили своите намерения и да са демонстрирали спрямо всички, включително и спрямо Й., а след договора от 2009 г. – и спрямо П. С., че се считат за собственици на първия етаж.
С оглед на всичко изложено, въззивният съд заключил, че с договора, сключен с н. а. № 154/2009 г., ответникът П. С. е закупил и спорния първи жилищен етаж на пристройката като приращение към урегулирания поземлен имот и предявеният от него иск за защита на собствеността е основателен.
І. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място са поставени въпроси по исковете за право на собственост върху 32/102 ид. ч. от жилищна сграда с обща застроена площ 102 кв. м., и за признаване правото им на изкупуване на 70/102 ид. ч. от същия имот.
К. обосновават противоречие на въззивното решение с представени от тях съдебни актове по въпросите: възможно ли е чрез владение върху пристройка към основната сграда завладялите я несобственици да станат съсобственици в съответните идеални части; може ли владението върху реално помещение да доведе до възникване на съсобственост в сградата, ако това помещение /пристройка/ няма статут на самостоятелен обект на правото на собственост.
Неотносими към разглеждания случай са: р. № 501 от 17.05.2012 г. по гр. д. № 675/2009 г. на ВКС, І-во г. о. и р. № 158 от 24.02.2009 г. по гр. д. № 5731/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о. – относно възможността за придобиване по давност на идеални части от парцел; р. № 532 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 532/2010 г. на ВКС, І-во г. о., според което чрез владение на реална част от сграда, която не може да се обособи като самостоятелно жилище, се придобива съответната идеална част; р. № 599 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 766/2009 г. на ВКС, І-во г. о., според което при завладяване на отделен етаж от къща, който няма статут на самостоятелно жилище, се придобива идеална част от цялата къща, съответстваща на владяната реална част.
Хипотезата, пред която страните са изправени, е различна – въззивният съд е приел, че сградата, която се твърди да е обект на владение от ищците С., е разположена на югоизточната страна на старата сграда, изградена е на калкан, като целият първи етаж, състоящ се от първоначално съществувалата пристройка от 32 кв. м. и пристроеното към него /без наличие на учредено в полза на С. ограничено вещно право/, отговаря на изискванията за самостоятелно жилище. При това фактическо положение не става въпрос за владение на реална част от един обект, което да доведе до придобиване на идеална част от същия, съответстваща на владяната реална част, защото двете сгради са отделни обекти на правото на собственост. Следователно, разглежданият случай не разкрива сходство със случаите, разрешени с посочените съдебни актове, част от които, като постановени по реда на чл. 290 ГПК, са с характер на задължителна съдебна практика. Затова и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, както и такова по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационната жалба на С. за разглеждане по същество.
Определение № 1109 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 314/2010 г., като постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, както и решение № 660 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 645/2010 г. на ВКС, І-во г. о., което е по чл. 303 и сл. ГПК, не съставляват съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС такива съдебни актове, които да обосноват наличие на противоречиво разрешаван въпрос. Определение № 627 от 08.07.2009 г. по гр. д. № 188/2009 г. на ВКС не е представено с изложението.
Вторият въпрос е: какви действия са необходими, за да се демонстрира намерение да се владее имота и необходимо ли е това намерение да се довежда до знанието на невладеещия собственик, ако имотът е завладян от трето лице, което до този момент не е имало никакви права в имота.
С оглед приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка, така поставеният въпрос не е от решаващо значение за изхода на спора, поради което и не се налага извършването на съпоставка с представените от касаторите съдебни актове по този въпрос. Както сочат самите касатори в представеното от тях изложение, пристройката е преградена така, че до нея няма достъп откъм имота на другата страна. Следователно, щом не се касае за владение на реална част от една сграда, то поддържаният от касаторите придобивен способ е неприложим, дори да са били налице всички елементи от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС.
ІІ. Следващата група въпроси в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са относно собствеността в новопостроената сграда и относно насрещните искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Като сочат, че суперфиция може да възникне и по силата на оригинерни придобивни способи, като давностното владение, на първо място касаторите поставят въпросите: допустимо ли е суперфициарният собственик да придобие по давност сграда с площ, по-голяма от тази, за която му е учредено право на строеж; кои действия на суперфициарния собственик са достатъчни, за да се приеме, че той демонстрира владелческо намерение по отношение на новопостроената сграда.
С изложението са представени няколко съдебни акта, израз на трайната съдебна практика, че собствеността върху постройка отделно от собствеността върху земята може да бъде придобита освен по способите, посочени в чл. 63 ЗС, така също и по давност – р. № 679 от 11.04.1967 г. по гр. д. № 2077/66 г. на ВС, І-во г. о., р. № 1210 от 18.08.2009 г. по гр. д. № 421/2009 г на Варненския окръжен съд /недопуснато до касационно обжалване с определение № 386 от 13.04.2010 г. по гр. д. № 1403/2009 г. тна ВКС, ІІ-ро г. о./. Представени са и решения, според които правото на строеж може да бъде отстъпено и с т. н. «търпими действия» – посоченото вече решение на Върховния съд от 1967 г., р. № 399 от 24.10.2011 г. по гр. д. № 1203/2010 г. на ВКС І-во г. о. /определение по допускането № 306 от 04.04.2011 г. по същото дело/, постановено по реда на чл. 290 ГПК и имащо характер на задължителна съдебна практика.
Решението, предмет на касационната жалба, не противоречи на посочените съдебни актове. Въззивният съд не е отрекъл възможността за придобиване по давност от ищците С. на спорния по делото първи жилищен етаж от пристройката, построена от югоизточната страна на старата жилищна сграда. Напротив, обсъдил е въведеното от тях възражение да са собственици на този обект по давност и е изложил съображения защо счита, че оригинерният придобивен способ в случая не е осъществен. Изводите му са изградени след анализ на събраните по делото доказателства и доводите на страните, но правилността им може да бъде проверявяна само ако е налице основание по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Определение № 151 от 26.02.2009 г. по гр. д. № 20/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и определение № 381 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 71/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., с които не е допуснато касационно обжалване на съответните въззивни решения, не формират съдебна практика по смисъла на разясненията, дадени с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Следващите въпроси са: има ли презумпция, че третото лице, ползващо имота, е държател, и как се опровергава преизумпцията на чл. 69 ЗС, че лицето, осъществяващо фактическа власт върху един имот, я владее за себе си до доказване на противното.
К. са представили р. № 270 от 20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. /определение № 684 от 27.06.2011 г. по гр. д. № 387/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, и не се обсъжда/. С него, по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС предполага се, че този, който упражнява фактическа власт върху вещта, я държи за себе си, докато не се установи, че я държи за другиго. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение.
Като се позовават на това решение, касаторите считат, че в разглеждания случай въззивният съд неправилно е приел те да са били държатели и поради това да е необходимо да заявят промененото си намерение да своят имота; че използваните от свидетелите изрази относно отношенията по повод първоначално съществувалата пристройка от 32 кв. м. между И. Й. и младото семейство много повече сочели на дарение, отколкото на приетото от въззивния съд наличие на договор за безвъзмездно ползване при прекратително условие до построяването на горните етажи от новата сграда. Изложените доводи съставляват оплакване за касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, които се свързват с правилността на обжалваното решение, но не са предмет на проверката в производството по допускане на касационно обжалване.
Поставен е въпросът: съдът обвързан ли е от обстоятелствата, отразени в констативния нотариален акт, от посочената там площ на имота и от заявения в констативния акт период на владението. По този въпрос е представено р. № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., с характер на задължителна съдебна практика, според което снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка не е елемент от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС; актът не удостоверява и датата, на която е възникнала собствеността по силата на чл. 79, ал. 1 ЗС и не изключва възможността собствеността да е придобита много преди съставянето му, а също така и по-късно, ако нужният срок, релевантен за владението на вещта, изтече след съставянето на нотариалния акт. Тук следва да се посочи и разрешението, дадено с ТР № 4/12 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което при наличие на позоваване от страна на владелеца, правните последици – придобиване на вещното право, се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.
Поставеният от касаторите правен въпрос не е от решаващо значение по конкретния правен спор. От него не зависи изходът на делото, след като въззивният съд е приел, че както към 28.04.1995 г. – когато със сключения договор С. изразяват своето намерение да своят само учреденото им право на надстрояване на пристройката, така и по-късно към 1999-2000 г., същите са държатели, а не владелци, и липсват доказателства в даден момент да са променили своите намерения и да са демонстрирали това спрямо всички, включително спрямо Й., а след договора от 24.07.2009 г. – и спрямо ответника С..
Следващият въпрос е: чия собственост са пристроените и надстроени части – на собственика на земята по силата на приращението, отразен в чл. 92 ЗС, или на собственика на постройката, към която се присъединяват по силата на чл. 97 ЗС. К. обосновават противоречие с р. № 1229 от 16.01.2009 г. по гр. д. № 4889/2007 г. на ВКС, І-во г. о. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС под „въпрос“ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се разбира материалноправен или процесуалноправен проблем, касаещ пряко предмета на спора и постановения от съда с обжалваното решение правен резултат. В разглеждания случай поставеният въпрос не е пряко свързан с крайния правен извод на въззивния съд по собствеността на първия жилищен етаж, тъй като въззивният съд е отрекъл ищците С. да са придобили по давност пристройката от 32 кв. м., при което нормата на чл. 97 ЗС не намира приложение по отношение на допълнително извършеното пристрояване към пристройката.
Последният поставен в изложението материалноправен въпрос е: може ли в резултат от прехвърлянето на поземлен имот да бъде прехвърлена и собствеността на находяща се в него сграда, която вече е изградена и е със статут на самостоятелен имот, без тя да е предмет на сделката покупко-продажба. Съгласно т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС един правен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В разглеждания случай касаторите се позовават на определение № 886 от 18.08.2009 г. по гр. д. № 439/2009 г., и на определение № 126 от 11.03.2009 г. по ч. гр. д. № 115/2009 г. двете на ВКС, І-во г. о. Първото е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, а второто – по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280 ГПК, като и с двете не е допуснато касационно обжалване. Следователно, същите не представляват съдебни актове от посочените в тълкувателния акт, които могат да обосноват преценка за наличие на противоречиво разрешаван въпрос.
Поставен е процесуалноправният въпрос: допустимо ли е въззивната инстанция да преразпита свидетели и да събира нови гласни доказателства. Както се посочи в предходния абзац, позоваването от касаторите на определение № 1060 от 30.09.2011 г. по гр. д. № 536/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и на определение № 200 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 997/2010 г. на ВКС, І-во г. о., с които по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК не е допуснато касационно обжалване, не обосновава преценка за противоречие на обжалваното решение с практиката на Върховния касационен съд.
Следващият процесуалноправен въпрос е: трябва ли съдът да обсъди показанията на всички свидетели, да обсъди относно кои факти тези свидетели си противоречат и защо дава вяра на едните от тях, а други не кредитира. В ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, е посочено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При наличието на този тълкувателен акт съществуването на друга, противоречаща нему съдебна практика, представена от касаторите, не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Поставеният от касаторите въпрос е свързан с преценката на събраните доказателства, което съставлява касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
В обобщение, не се констатира наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК и касационната жалба, подадена от М. и М. С., не следва да се допуска за разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответника по касация П. С. следва да се присъдят разноски в размер на 900 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б, № 011665 от 27.09.2012 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА за раглеждане по същество касационната жалба, подадена от М. И. С. и М. А. С., срещу въззивното решение № 4642 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 6326/2012 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА М. И. С. и М. А. С. да заплатят на П. И. С. разноски в размер на 900 /деветстотин лв./ за водене на делото във Върховния касационен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: