О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
гр. София, 13.03.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2937 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Ж. А., срещу решение № 21 от 04.01.2013г. по гр.д. № 2575/2012г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касатора срещу [фирма] искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ да заплащане на обезщетение в размер на 18 000 лева за претърпени от него неимуществени вреди от травматични увреждания от ПТП и на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лева от смъртта на майка му Б. А., настъпила при същото ПТП.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на допълнителните предпоставки чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
Ответникът, [фирма], [населено място], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с две споразумения от 14.02.2011г. страните доброволно и окончателно са уредили взаимоотношенията си във връзка със смъртта на Б. А. и причинените на ищеца телесни увреждания, настъпили в резултат на ПТП, като с изплащането на установените в тях суми застрахователят е погасил изцяло задължението си по поетия риск „Гражданска отговорност” спрямо увреденото лице, породено от настъпването на застрахователното събитие. Изложени са съображения, че подписаните от страните по делото споразумения по своята правна същност представляват извънсъдебен договор за спогодба по чл.365 ЗЗД, с който съконтрахентите чрез взаимни отстъпки прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен такъв, като същият, на основание чл.20а, ал.1 ЗЗД, има силата на закон за страните по него. Прието е, че материалното правоотношение, предмет на извънсъдебните споразумения, е идентично с предмета на заявения пред съда правен спор, поради което съдът следва да зачете материалноправните последици на сключената между страните спогодба. Решаващият състав е счел за неоснователни изложените от ищеца доводи във връзка с действието на подписаните споразумения. Аргументирано е, че липсва нормативно предвиден срок за сключване на договор за спогодба, поради което такъв може да се сключи по всяко време преди пълното изпълнение на задължението, предмет на същия, вкл. по време на течението на срока за произнасяне по претенцията от страна на застрахователя по чл.271, ал.1 КЗ или след това, както и по време на висящ съдебен процес. Според въззивния съд, въпросът за сключване на споразумение между увреденото лице и застрахователя не е предмет на нормативна регламентация в разпоредбата на чл.271 КЗ, поради което наведените от ищеца в тази насока твърдения не намират опора в закона, като в тях се допуска смесване на два различни правни института. Разпоредбата на чл.228, ал.1 КЗ урежда сключването на споразумение между увреденото лице и застрахования и не касае възможността за сключване на споразумение между увреденото лице и застрахователя, произтичаща от общите правила на чл.365 и сл. от ЗЗД. Въззивният съд е приел за неоснователен и довода на ищеца за наличие на предварителния отказ от иска, като е мотивирано, че договорът за спогодба не възпрепятства предявяването на иска, но е относим при преценката за основателността му, тъй като с извънсъдебната спогодба се урежда вече възникнало между страните материално правоотношение чрез взаимни отстъпки.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните групи въпроси от значение за изхода на делото: /1/ Следва ли съдът при постановяване на решението си по пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения с лимитите на застрахователните покрития, с промените на законодателството и обществено-икономическите и социални условия в страната, като изплатеното от застрахователя обезщетение по щетета отговаря ли на този принцип и в каква спетен репарира претърпените от увреденото лице вреди?; /2/ Явява ли се подписването на споразумение по щетата нормативно изискване, представляващо необходимо условие за изплащане на застрахователно обезщетение?; Налице ли е норма в специалния нормативен акт – КЗ, с която да се урежда сключване на спогодба между застрахователя и пострадалото лице, доколкото спогодбата е описана като възможност само между застрахования и увредения по чл.228, ал.1 КЗ?; За претендирани вреди в по-голям размер, увредените имат ли право да предявят претенцията си пред съда, който в рамките на общото гражданско производство, да разреши все още съществуващия и неразрешен, поради различните становища на страните по размера на дължимото обезщетение, правен спор относно дейтвителния негов справедлив размер по см. на чл.52 ЗЗД?; Изплащането на обезщетение в размер, макар и фиксиран в двустранно споразумение, но едностранно определен от застрахователя и приемането на това плащане от увредения, сочи ли на съгласие между страните относно това, че с така извършеното и прието плащане се слага край на спора относно размера на дължимото обезщетение и предявяването на претенцията за по-голям размер пред съда сочи ли на обратното?; Извънсъдебното споразумение по щета между пострадал и застраховател ползва ли се със сила на пресъдено нещо и обвързва ли съда при постановяване на решението?; Предварителният отказ от иск допустим ли е, доколкото не е адресиран до съда в рамките на висящо съдебно производство?; /3/ Доколкото вещото лице не е очевидец на оздравителния процес по дела за лични телесни увреждания, достатъчна ли е съдебно- медицинска експертиза за разкриване в цялост състоянието на ищеца и основателно ли е в този случай недопускането на свидетелските показания? Налице е позоваване на всички допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Първата и третата група въпроси относно критериите за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и доказването на релевантните за това обстоятелствата, не са обусловили изхода на спора, тъй като за да отхвърли предявените от увреденото лице срещу застрахователя преки искове, въззивният съд се е позовал на настъпили след увреждането нови юридически факти от значение за правото на обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ – сключването на извънсъдебни спогодби между страните, с които се уреждат взаимоотношенията им във връзка с дължимите обезщетения за неимуществени вреди от получените личните телесните увреждания от пострадалото лице и от смъртта на майка му при ПТП, и изплащането им от застрахователя в договорения в споразуменията размер. Именно въз основа на тези правопроменящи и правопогасяващи спрямо правото на обезщетение за неимуществени вреди факти е изведена неоснователността на иска по чл.226, ал.1 КЗ, а не от приложението на чл.52 ЗЗД или от недоказване на обстоятелствата, от значение за първоначално дължимия от застрахователя размер на обезщетенията, преди сключване на спогодбите.
По отношение на втория сигмент въпроси, свързан със сключените между увреденото лице и застрахователя споразумения във връзка с правото на обезщетение за неимуществени вреди, също не е осъществен общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касация. Въззивният съд не е приел, че подписването на споразумение по образуваната при застрахователя щета е необходимо условие за изплащане на обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ, поради което поставеният в тази насока въпрос не е обусловил изхода на спора. Това е относимо и към въпроса дали в КЗ се съдържат специални правила, уреждащи сключването на спогодба между застрахователя и увреденото лице, тъй като решаващият състав, възприемайки твърдението на касатора, че подобна уредба в КЗ не е налице, се е позовал на разпоредбите по чл.365 и сл. на ЗЗД относно договора за спогодба, във връзка с приложението на които не е формулиран от жалбоподателя въпрос. Въззивната инстанция не е мотивирала отхвърлянето на исковете и с наличието на предварителен отказ от иска или на сила на присъдено нещо на извънсъдебното споразумение, поради което поставените относно тях въпроси не са определящи за изхода на делото. Съдът е обосновал решението си с материалноправните последици на сключените от страните спогодби, чието действие е преценено като обвързващо за страните въз основа на разпоредбата на чл.20а ЗЗД, по приложението на която няма поставен въпрос от жалбоподателя. Доколкото апелативният съд се е произнесъл по съществото на спора, на ищеца не е отречена процесуалната възможност да предяви иск по чл.226, ал.1 ГПК с оглед твърдението му, че между страните е налице правен спор за размера на дължимото му обезщетение, като основателността на претенцията е преценена съобразно приетите за значими за спорното право обстоятелства, вкл. и тези настъпили след ПТП. На последно място, отговорът на въпроса дали между страните е постигнато съгласие относно размера на дължимото обезщетение предпоставя извършването на преценка на доказателствения материал по делото и тълкуване на подписаните от страните споразумения, което не може да се извърши във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като се явява дейност по проверка на правилността на акта, която е допустима само, ако решението вече е допуснато до касация.
С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, е безпредметно обсъждането на наведените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1 т.1-т.3 ГПК, съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 21 от 04.01.2013г. по гр.д. № 2575/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.