О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
гр. София, 13.04.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3769 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 611 от 20.04.2017 год. по гр. д. № 313/2017 год. Варненският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 26.10.2016 год. по гр. д. № 16631/2015 год. на Варненския районен съд в частите му, с които: е прието за установено на основание чл. 124 ГПК по отношение на Т. В. А., че В. А. В. и Д. А. В. са собственици всеки от тях на по 1/4 ид. ч. от недвижим имот, представляващ полуподземен /партерен/ етаж с площ 69.89 кв. м. от жилищна сграда, построена въз основа отстъпено право на строеж в парцел, общинска собственост УПИ VІ-800, кв. 56 по плана на [населено място], В. област, [улица], е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативния нотариален акт № 133/2011 год. в частите, с които З. К. А. и В. В. А. са признати за собственици съответно на 5/8 и 1/8 ид. ч. от горния имот и в тежест на ответника Т. А. са възложени разноските по делото.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от Т. В. А., чрез пълномощника му адв. Кр. С., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което исковете се отхвърлят.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр. 86/2017 год./ за допускане на касационното обжалване на решението, като формулира следните въпроси: 1. Може ли при решаване спор за собственост съдът да не зачете влязло в сила решение по административно дело, с което е приет за законосъобразен и валиден административен акт, с който се узаконява сграда с три самостоятелни етажа и да приеме, че въпреки посочените в акта за узаконяване обстоятелства, сградата е с два етажа? 2. Представлява ли инцидентно произнасяне по законосъобразност на административен акт, когато при спор за собственост съдът не зачита последиците от решение по административно дело досежно валидност и законосъобразност на административен акт, когато в административното производство по издаването и оспорването на акта са участвали страните по гражданския спор? Така поставените въпроси, обобщени от касатора с довод за неправилност на изводите на съда поради противоречие с разпоредбите на чл. 17, ал. 2 ГПК, чл. 302 ГПК и чл. 177, ал. 1, изр. 2 АПК, според изложените съображения са разрешени в противоречие с приетото в представеното към изложението решение № 96 от 27.06.2016 год. по гр. д. № 4487/2014 год. на ВКС, ІІ г. о.
Касаторът формулира и процесуалноправен въпрос, относим към задължението на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните, които имат значение за решаване на делото, при релевиране на съображения за необсъждане от съда на доводите му за приложението на ТР № 96/16.11.1971 год. на ОСГК на ВС относно въпроса за приложение на строителните правила и норми по отношение заварени жилища. Налице е позоваване и на влезли в сила решения в същия смисъл: по гр. д. № 301/2009 год. на Хасковския окръжен съд и по гр. д. № 291/2008 год. на Кюстендилския районен съд, както и на решението по гр. д. № 196/2014 год. на ІІІ г. о. на ВКС и посочената в него съдебна практика по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, както и по гр. д. № 1783/2009 год. на ІV г. о. на ВКС относно обсъждане на всички доводи от значение за решението по делото, исканията и възраженията на страните, които се основават на установени факти.
В писмения отговор на ищците В. А. В. и Д. А. В., чрез пълномощника им адв. Й. С., се поддържа становище за липса на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване – формулираните правни въпроси както относно зачитане на решението по административното производство с предмет акта за узаконяване на спорния имот, така и относно задължението на съда да обсъди всички доводи на страните, са неотносими към спора, каквато е и приложената съдебна практика. Оспорва се и касационната жалба като неоснователна по съображения в представен отделен писмен отговор, с искане за недопускане на касационно обжалване на решението, евентуално потвърждаване на въззивното решение, с присъждане на направените съдебни разноски.
В. В. А. също оспорва подадената касационна жалба с представен по делото писмен отговор.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Спорът по делото е за собствеността на полуподземния етаж на жилищната сграда, в която ищците са собственици на първия етаж, заедно със съответните ид. части от общите части на сградата, а касаторът, техен чичо – на втория етаж. Същият е породен от снабдяването на последния през 2011 год. с констативен нотариален акт за собствеността му, като в него същият е описан като самостоятелен партерен етаж, с площ 69.89 кв. м., с признати права по наследство от В. А. В., починал на 18.04.1996 год.: по 1/8 ид. ч. за синовете му – Т. А. и В. А., по 1/16 ид. ч. за низходящите на починалия му син – настоящите ищци по делото, и 5/8 ид. ч. за преживялата съпруга на общия наследодател З. К. А.. Тезата на ответника, сега касатор, е за наличието на самостоятелен обект, собственост на родителите му, след смъртта на които същият е наследен от законните им наследници, а тази на другата страна – ищците по делото, е за обслужващия му характер като обща част на двата обособени жилищни етажа на сградата, при което и същият принадлежи при равни дялове на собствениците им. В резултат на това спорът е съсредоточен до размера на дяловете в съсобствеността на спорния имот.
Въззивният съд, въз основа на приетото заключение на техническата експертиза приел, че построеният полуподземен етаж не отговаря на изискванията по действащата нормативна уредба към момента на строителството /ЗБНМ от 1941 год., СПНИНМ от 1959 год./ за жилище поради липса на необходимата минимална височина и санитарен възел. В подкрепа на този извод е издаденото на общия наследодател на страните В. А. строително разрешение за двуетажна жилищна сграда. Приземен етаж не е предвиден нито в строителното разрешение, нито е бил обособен като самостоятелен обект по проект, поради което и издаденият акт за узаконяване през 2008 год. има за предмет построената в съществуващия й вид сграда, но не променя статута на построения приземен етаж като обслужващ самостоятелните обекти в сградата – двата отделни жилищни етажи, прехвърлени от общия наследодател по дарение на двама от синовете му. Поради качеството му на обща част в сградата, етажна собственост, същият е придобит при прехвърлянето от приобретателите при равни права. При липсата на данни, а дори и твърдения, за придобиване на спорния имот като обща част по предназначение, обслужваща двата жилищни етажа, от някой от етажните собственици или от общия наследодател, при съответните предпоставки за това – промяна в предназначението по общо съгласие на собствениците, и към настоящият момент правата на етажните собственици в спорния имот са равни. Въззивният съд посочил, че безспорното между страните обстоятелство за ползване на сутерена от родителите като жилище не може да промени статута му от обща част в самостоятелен обект на правото на собственост, ако преустройството не отговаря на законовите изисквания за жилище.
Като отделно съображение за отричане статут на самостоятелен обект на спорния имот, съдът изложил и съображения относно строеж извън обема на разрешеното при приложение принципа на приращението с оглед собствеността върху парцела, в който е построена жилищната сграда.
В обобщение на изложеното, решаващото съображение за направения извод във въззивното решение е обслужващият, несамостоятелен характер на спорния полуподземен етаж както към момента на построяването на сградата, така и към възникване на етажната собственост с дарението през 1975 год., при което и приобретателите на двата самостоятелни етажа са придобили припадащата им се по 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, каквато е и този етаж.
Съдът не е възприел доводите за изменение в отстъпеното право на строеж в полза на общия наследодател В. А., с отстъпване на такова право на двамата му сина, по изложените съображения за липса на каквито и да било доказателства за издаване на ново разрешение за строеж, и при събраните по делото доказателства.
С оглед уважаване предявените искове за собственост в размер на по 1/4 ид. ч. за всеки от ищците на релевираното основание е отменен издадения нотариален акт от 2011 год. в частта, в която са признати права в съсобствеността в полза на преживялата съпруга на общия наследодател – З. А. и третият му син – В. А..
При тези съображения за уважаване на исковете за собственост поставените два въпроса в изложението на касатора относно зачитане на влязлото в сила решение по административния спор между страните по повод жалбата срещу акта за узаконяване са неотносими и не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Съдът не е обосновал изводите си поради незачитане на съдебното решение на административния съд, той не го е и обсъждал, приемайки, че актът за узаконяване не може да промени статута на спорния приземен етаж, който се определя от разрешението за строеж и одобрения проект, съгласно които такъв самостоятелен етаж не е предвиден. Затова и формулираните въпроси относно приложеното решение по административния спор между страните, който не е и решен по същество, видно от същото решение, не сочат на релевантност за изхода на спора относно характера на спорния полуподземен етаж, поради което и не може да обосноват наличие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Затова и представената съдебна практика също е неотносима към обуславящия извода въпрос, който е различен от сочените от касаторите, в т. ч. и процесуалноправният такъв. Последният, както е поставен в изложението, предпоставя да се извърши преценка дали съдът е обсъдил всички доводи и възражения на страните въз основа на събраните по делото доказателства, което обаче не е предмет на настоящето производство по чл. 288 ГПК. Тази преценка е относима към правилността на съдебния акт и наличието на отменителното касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което е различно от основанията за допускане на касационното обжалване. В случая искането на касатора за допускане на касационното обжалване е обосновано с доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на доводите му за приложението на ТР № 96/1971 год. на ОСГК на ВС. Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Поради това касационното обжалване в случая не може да се допусне при наведените от касатора доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, а освен това, цитираната съдебна практика не е приложима към настоящия казус с оглед предмета – приложението на СПН към заварени към 17.05.1963 год. жилища и жилищни сгради, какъвто не е настоящият случай с оглед данните за построяване на сградата след 1968 год., с оглед на което се споделят изложените в тази насока съображения на ответниците по касация.
Освен това, видно от изложените в обжалваното решение съображения, въззивният съд е осъществил анализ на събраните доказателства в съответствие с разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, при който изводите му относно релевантните за спора за собствеността на спорния имот факти относно статута му съответстват на установеното по делото. Несъгласието с тези изводи от страна на касатора не може да обоснове наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакцията преди последното изменение/, нито това по т. 2, което е изключено при позоваване на противоречие със задължителна съдебна практика.
С оглед този изход и направеното от ответниците по жалбата В. и Д. В. искане за присъждане на направените разноски, последните следва да се възложат в тежест на касатора. Същите възлизат в размер общо на сумата 1 500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие, и съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 611 от 20.04.2017 год. по гр. д. № 313/2017 год. на Варненския окръжен съд по подадената от Т. В. А., чрез пълномощника му адв. Кр. С., касационна жалба.
Осъжда Т. В. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], В. област, [улица] да заплати общо на В. А. В., [населено място], [улица] Д. А. В., [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7 направените в настоящето производство разноски в размер на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: