О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
София, 16.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3810 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 991 от 19.06.2017 г. по в. гр. д. № 317/2017 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 4677/09.12.2016 г. по гр. д. № 16491/2014 г. на Варненския районен съд и е уважен предявеният от С. Д. К. срещу В. Р. И., М. К. М., Д. С. Н., М. С. В., И. С. В., Н. С. Я., А. С. В. и М. К. М. иск по чл.124, ал.1 ГПК – признато е за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на реална част с площ от 141 кв. м., заключена между точки 1, 2, 6 и 5 по скицата, находяща се на стр. 365 от първоинстанционното производство, която реална част попада в дворно място, цялото с площ от 766 кв. м., находящо се в [населено място], [улица] представляващо УПИ VIII-556 от кв.40 по действащия план на [населено място].
Предмет на спора по делото е реална част с площ 141 кв. м. от УПИ VIII-556 по плана от 2001 г. на [населено място], целият с площ от 766 кв. м. Спорът е породен от обстоятелството, че по предходния дворищнорегулационен план от 1980 г. бившият парцел X.-369,370, който в по-голямата си част съвпада със сегашния УПИ VIII-556, е съсобствен по регулация, тъй като е образуван от имоти № 369, собственост на праводателите на ищеца и № 370 – собственост на праводателя на ответниците. Регулацията не е била приложена – т.е. не са заплащани суми за изравняване на частите на съсобствениците в общия парцел. По силата на нотариални актове № 115/1983 г. и № 47/1990 г. ищецът е придобил собствеността на имот пл. № 369 с площ от 625 кв. м., включен в съсобствения парцел. Реално обаче владението му още преди 1990 г. се осъществява в границите на сегашния УПИ VIII-556, който включва спорната площ, собственост на праводателя на ответниците. Между спорната площ и останалата част от имота на ответниците, която попада в съседния УПИ IX-555, има поставена ограда, която е нанесена в КП от 2001 г. и по която минава регулационната линия по действащия ПУП, одобрен със заповед от 20.12.2001г., при действието на ЗУТ. При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск за собственост на спорната реална част, основан на придобивна давност, е основателен. Съдът се е позовал на отпадане на отчуждителното действие на регулационния план от 1980 г. и на разпоредбата на чл.200, ал.2 от ЗУТ, във връзка с данните по делото, че повече от 10 г. ищецът е упражнявал фактическа власт върху спорната площ от 144 кв. м., която с регулационния план от 2001 г. е включена в УПИ VIII-556 заедно с имота на ищеца с площ от 625 кв. м.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Н. С. Я.. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по иск, различен от предявения и докладван по делото. Освен това решението е и неправилно, тъй като съдът не съобразил данните по делото, че ищецът не е изключителен собственик на УПИ VIII-556, както и че преди предявяване на иска е правил опити да уреди отношенията си по повод спорния имот с праводателя на ответниците.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /редакция преди измененията с ДВ бр.86/2017 г./ по следните въпроси, уточнени от настоящия състав така: 1. Длъжен ли е въззивният съд, след като приеме, че първоинстанционното решение е недопустимо поради постановяването му по нередовна искова молба, да го обезсили;
2. Длъжен ли е въззивният съд да приеме нов доклад по делото и да уведоми страните за него, ако приеме за относими и подлежащи на доказване факти, които не са включени в доклада на първоинстанционния съд;
3. Като държател или владелец на спорните 141 кв. м. следва да се квалифицира ищецът в това производство, след като по делото са приети доказателства, че през процесния период той не е бил едноличен собственик на останалите 625 кв.м. идеални части от имота, който е с обща площ от 766 кв. м.;
4. Приложими ли са разпоредбите на чл.17 ЗУТ и чл.200 ЗУТ за процесния поземлен имот, след като по делото е било безспорно между страните, че завареният от ЗУТ дворищнорегулационен план не е бил приложен в срока по §6, ал.2 ПР на ЗУТ;
5. Осъществени ли са фактите, включени в хипотезата на чл.68, ал.1 ЗС, след като в исковата молба ищецът е заявил, че е правил предложение за уреждане на отношенията между съсобствениците на имота и че не е негов едноличен собственик; 6. Обоснован ли е изводът на въззивния съд за основателност на предявения иск за собственост на основание придобивна давност, след като е установено, че ищецът не е приемал процесните части от имота за свои и поради това е предлагал на ответниците да ги изкупи, а освен това е декларирал пред общинската администрация, че е собственик само на 62/72 ид. части от 625кв. м. от имота, който е с площ от 766 кв. м.
Останалите ответници по предявения иск Д. С. Н., М. С. В., И. С. В. и А. С. В. не са подали касационна жалба. Изразили са становище, че поддържат жалбата на Н. Я..
Ответникът в производството С. Д. К. оспорва жалбата. Счита, че тя е недопустима, тъй като цената на иска, определена от данъчната оценка на спорната реална част, е под 5 000 лв. Евентуално поддържа, че не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението към жалбата не са формулирани принципни правни въпроси, а и зададените въпроси не предполагат отговора, претендиран от жалбоподателя.
С определение № 330 от 19.12.2017 г. на основание чл.227 ГПК са конституирани наследниците на жалбоподателя – З. С. К. и Д. С. К..
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
След изменението на чл.280, ал.2 ГПК /сега чл.280, ал.3 ГПК/ с ДВ бр. 50/2015 г. въззивните решения по искове за собственост на недвижими имоти подлежат на касационно обжалване без оглед цената на иска.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съгласно приетото в т.5 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС само в случаите на нередовна искова молба, при която има разминаване между посочения ответник и действителния ответник според твърденията в обстоятелствената част, въззивният съд обезсилва първоинстанционното решение и връща делото за ново разглеждане на първата инстанция от друг състав. В останалите случаи на нередовност на исковата молба се запазват постановките на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. В т.4 на това тълкувателно решение е прието, че когато въззивният съд констатира нередовност на исковата молба, той я оставя без движение и ако недостатъците бъдат отстранени, се произнася с решение по съществото на жалбата, без да връща делото на първата инстанция.
В настоящия случай въззивният съд е действал в съответствие с посочените разяснения на ОСГТК на ВКС в двете тълкувателни решения, поради което по първия въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /стара редакция/ за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е констатирал нередовност на исковата молба, дал е указания и при изпълнението им е уточнен предметът на делото: уточнено е, че процесните 144 кв. м. представляват не идеална част от УПИ VIII-556, а реална част от него, съвпадаща с онази част от бившия имот пл. № 370 на праводателя на ответниците, която е била включена в по-голямата си част в съсобствения парцел X.-369,370 по плана от 1980 г. След тези уточнения компетентен да се произнесе по спора е бил въззивният, а не първоинстанционния съд. Направените уточнения на исковата молба не са налагали нови указания от страна на въззивния съд за разпределяне на доказателствената тежест, тъй като не е променено основанието на иска, а във връзка с това основание първата инстанция вече е давала указания на страните за тежестта на доказване и са били разпитвани свидетели. По тези причини въззивният съд не е действал в противоречие с посочените тълкувателни решения на ВКС и не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия процесуалноправен въпрос. Вторият въпрос за разпределянето на доказателствената тежест е поставен поради обстоятелството, че предявеният иск се основава на твърдения за придобиване на собствеността върху спорната реална част от имот по силата на изтекла десетгодишна придобивна давност, а въззивният съд, обсъждайки в мотивите си разпоредбите на чл.200, ал.2, вр. чл.17 ЗУТ и данните за осъществявано владение върху спорната площ за период от 10 години, е направил извод, че собствеността е придобита по силата на регулацията от 2001г., според която тази площ е част от урегулирания поземлен имот на ищеца. Въпреки тези непрецизни мотиви, въззивният съд не е дал различна правна квалификация на иска за собственост, за да се налага да дава нови указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта да бъдат събрани нови доказателства. Всички необходими за разрешаването на спора доказателства са били събрани в първата инстанция. Тук следва да се има предвид обстоятелството, че при действието на ЗУТ регулацията няма отчуждително действие и няма как по силата на самата регулация да се променя собствеността. Затова решаващите мотиви на въззивния съд са тези, свързани с чл.200, ал.2 ЗУТ и десетгодишното владение от ищеца върху спорната реална част от УПИ VIII-556 . Завареният от ЗУТ дворищнорегулационен план от 1980г. не е бил приложен в срока по § 6, ал.2 ПР на ЗУТ, поради което отчуждителното му действие е отпаднало, съгласно § 8, ал.1 ПР на ЗУТ. На 20.12.2001 г. обаче е приет нов план, който отчита заварената граница между имотите на ищеца и ответника, като регулационната линия минава по тази граница. По този начин част от имота на ответниците се придава към имота на ищеца. Макар тази регулация да не е съответствала на правото на собственост към момента на влизането й в сила, след изтичането на 10 години и осъществяваното през този период владение от ищеца върху придадената към имота му част, той е придобил собствеността върху тази площ въз основа на чл.200, ал.2 ЗУТ. В случая не е налице хипотезата, разгледана в т.2 на ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС /промяна на квалификацията на иска от въззивния съд/, поради което не е налице и противоречие между въззивното решение и посоченото тълкувателно решение на ВКС. Затова по втория въпрос също не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос се свързва с данните по делото, че ищецът е декларирал собственост само върху 62/72 ид. части от УПИ VIII-556, а останалите идеални части са на неговите деца. Жалбоподателаят счита, че Ѕ ид. част от бившия имот 369 е придобита от ищеца по време на брака му чрез възмездна сделка – договор за прехвърляне на собственост срещу издръжка и гледане, като след смъртта на съпругата и прекратяване на възникналата съпружеска имуществена общност се е създала съсобственост между него и децата му.
Въпросът е свързан с правоизключващо възражение, което ответниците по предявения иск не са въвели валидно в процеса, тъй като са пропуснали срока за подаване на отговор на исковата молба. Освен това посочената от жалбоподателя практика на ВКС във връзка с този въпрос / ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 204 от 11.01.2013 г. по гр. д. № 272/2012 г. на ВКС, II ГО и решение № 566 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1053/2009 г. на ВКС, I ГО/ касае само правоотношенията между съсобствениците по повод завладяване на идеалните части на някои от тях и не е пряко относима към настоящото дело, по което спор между сънаследниците не е заявен. В настоящия случай същинският правен въпрос е за необсъждане от съда на част от доказателствата по делото – данните за гражданския брак между ищеца и съпругата му от 1980 г. и данните за смъртта на съпругата през 2009 г. и за нейните наследници. Този въпрос обаче не е поставен в изложението към жалбата, а ВКС не може да го повдигне служебно. По тези съображения третият въпрос не е определящ за изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване.
Четвъртият въпрос за приложимостта на разпоредбите на чл.17 ЗУТ и чл.200 ЗУТ е тясно свързан с втория и за него важат съображенията, изложени по-горе. Жалбоподателят свързва този въпрос с практика на административния съд, която не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това – посоченото ТР № 3/28.03.2011 г. на ОСГК на ВКС също не е пряко относимо към процесния спор. Обстоятелството, че завареният от ЗУТ дворищнорегулационен план от 1980 г. не е бил приложен в срока по §6, ал.1 ПР на ЗУТ не е решаващо. Решаващо е обстоятелството, че при действието на ЗУТ е приет нов план, с който реално към имота на ищеца се придава част от имота на ответниците и макар този план да няма вещен отчуждителен ефект, придобиването на собствеността от ищеца върху придадената част настъпва по силата на чл.200, ал.2 ЗУТ, с изтичането на 10 г. придобивна давност.
Петият въпрос е свързан със становището на жалбоподателя, че ищецът е предприел действия по уреждане на отношенията с ответниците във връзка със спорния имот и с това е прекъснал придобивна давност, на която се позовава. Това становище произтича от прочита на исковата молба, което жалбоподателят прави.
Въпросът не е обуславящ за изхода на делото, тъй като в исковата молба не се съдържа признание на факти, сочещи прекъсване на придобивната давност. Ищецът е заявил само: „опитах да уредя със съседите си възникналата ситуация, при която документите ни за собственост да бъдат съответни на фактическото положение, но част от тях са напълно дезинтересирани дори и от техния имот, при което не получих съгласие за доброволно решение“. Този текст не съдържа признание на права и съответно – не може да се свърже с прекъсване на придобивната давност. Ето защо по този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване.
Шестият въпрос е свързан с третия и по него важат изложените по-горе съображения. Освен това въпросът е фактически, свързан е с правилността на обжалваното решение, а не по абстрактен правен проблем, затова той не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и по него също не може да се допусне касационно обжалване.
При този изход на делото на ответниците в производството се дължи присъждане на сторените разноски. Разноските са поискани своевременно с отговора на касационната жалба, но по делото няма данни такива разноски реално да са били направени. Ето защо разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 991 от 19.06.2017 г. по в. гр. д. № 317/2017 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: