О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
гр. София, 02.03.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1791/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. И. В. в качеството на [фирма] – [населено място], против въззивно решение № 127 от 17.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 97/2015 г. на Плевенски окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 1853 от 04.12.2014 г. по гр. д. № 6924/2013 г. на Плевенски районен съд в частта, с която касаторът – едноличен търговец е осъден на основание чл.79, ал.1 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 3 586.17 лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за партньорство от 09.04.2008 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 07.02.2014 г., до окончателното плащане. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения срещу касатора осъдителен иск за разликата над 3 586.17 лв. до претендираните 10 694 лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон – чл.111, б.”в” ЗЗД, като не е отчел периодичния характер на вземанията на насрещната страна по договора за партньорство и необосновано е приел, че претендираното с насрещния иск вземане, формирано като сбор от дължими суми за различни етапи на обучение, не е погасено с изтичане на кратката тригодишна давност.
В жалбата и в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС по следния въпрос „от значение за точното прилагане на материалния закон и за правилното решаване на спора : „Договорените между страните поетапни заплащания през различни необходими за обучението на курсистите интервали от време, на различни по размер определяеми от кредитора парични суми, описани от него в 4 бр. различни искания образец V-І, придружени с набор от разходооправдателни документи – с искане от 05.06.2008 г. на кредитора е изплатена сумата в размер на 5 046.40 лв. с РКО № 213/08.06.2008 г., с искане от 03.10.2008 г. на кредитора е изплатена сумата в размер на 4 667.05 лв. с РКО № 4/05.01.2009 г., с искане от 12.01.2009 г. на кредитора е изплатена част от задължението в размер на 2 440.98 лв. с РКО № 10/12.01.2009 г. и с искане от 12.06.2009 г. на кредитора е изплатена сумата в размер на 396 лв., част от задължението по договора за снабдяване на курсистите с удостоверения за завършено обучение с РКО № 264/12.06.2009 г., които суми пари са част от цялото в размер на 11 306.20 лв. определено задължение между страните в договора за партньорство от 09.04.2008 г. по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, обхващат ли се от разпоредбата на чл.111, б.”в” ЗЗД – с изтичане на 3-годишна давност се погасяват вземанията за периодичните плащания, и следва ли да бъде уважено възражението на длъжника за погасяване на вземанията на кредитора с изтичане на кратката тригодишна давност”.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 04.06.2015 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Плевенски районен съд в частта, с която е уважен предявеният от [фирма] срещу П. И. В. в качеството на [фирма] насрещен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД до размер на сумата 3 586.17 лв., Плевенски окръжен съд е приел, че ответникът по насрещния иск дължи посочената сума на ищеца по силата на сключен между страните договор за партньорство от 09.04.2008 г. по Оперативна програма „Развитие на човешки ресурси 2007 – 2013 г.”, представляваща неплатена част от разходи за обучение и консумативи по договора.
Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното с насрещния иск вземане. Изложил е съображения, че уговореното в договора за партньорство поетапно заплащане на дължимите разходи за обучение и консумативи, след представяне на набор от разходооправдателни документи, не придава на отделните плащания характер на периодични платежи и не обуславя приложимост към вземането на кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Правилността на решението не е предмет на производството по чл.288 ГПК и свързаните с нея въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е от значение за правилността на въззивното решение и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Произнасянето на въззивния съд, че дължимите от касатора /ответник по насрещния иск/ плащания по договора за партньорство нямат характер на периодични платежи, за да се прилага спрямо тях кратката тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, е обусловено изцяло от възприемането на фактическата обстановка по спора и от преценката на съдържащите се в договора за партньорство уговорки относно начина на разплащане между страните. Дори изводите на съда да са необосновани и незаконосъобразни, както поддържа касаторът, това не е основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Необосноваността и нарушението на материалния закон са касационни основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението, които могат да бъдат преценявани само в производството по чл.290 ГПК в случай, че се допусне касационно обжалване. Поради относимостта на въведения с изложението въпрос към правилността на въззивното решение касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска.
Не е налице и поддържаната в изложението допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е аргументирано искането за достъп до касация. С Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни указания за съдилищата в Република България по въпроса какво е съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ДДЗ и кои са неговите задължителни характеристики. Задължителните указания са в смисъл, че понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е констатирал произтичащото от договора за партньорство задължение на ответника по насрещния иск да се състои от повтарящи се през предварително определен период от време плащания, всяко от които с определен или определяем размер и с настъпващ през предварително определен интервал от време падеж. Изводът в решението е, че така, както е уговорено в договора, задължението е за плащане на една обща сума след представяне на разходооправдателни документи за съответния етап на изпълнение на възложените с договора обучителни дейности. След като решението не съдържа извод за уговорени между страните плащания с характеристиките, посочени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, не би могло да се приеме, че решението е постановено в противоречие с обективираната в тълкувателното решение задължителна съдебна практика. С оглед на това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Плевенски окръжен съд въззивно решение по в. гр. д. № 97/2015 г.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на сумата 600 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба по договор за правна защита и съдействие от 04.06.2015 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 127 от 17.03.2015 г., постановено по в. гр. д. № 97/2015 г. на Плевенски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 1853 от 04.12.2014 г. по гр. д. № 6924/2013 г. на Плевенски районен съд в частта за осъждането на П. И. В. в качеството на [фирма] да заплати на основание чл.79, ал.1 ЗЗД на [фирма] сумата 3 586.17 лв., ведно със законната лихва от 07.02.2014 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА П. И. В. в качеството на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], офис 218 и 219, сумата 600 лв. /шестстотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :