3
гр. д. № 1576/2013 г. ВКС на РБ, ГК, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 188
София, 22.04. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 27 март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваната от съдия Ж. Силдарева ч. гр. д. № 1576/2013 г.
Производството е по чл. 286 ГПК.
Образувано е по подадена от П. Х. Д. и М. Д. Д. частна жалба срещу определение № 368 от 18.12.2012 г. по гр. д. № 1066/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., с което е оставена без разглеждане като недопустима на основание чл. 280, ал. 2 ГПК подадената от жалбоподателите касационна жалба срещу въззивно решение от 15.06.2012 г. по гр. д. № 1184/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. К. довод е за постановяване на определението при нарушаване на съществени процесуални норми – чл. 6 и 9 ГПК, неправилно определяне цената на обжалваемия материален интерес.
Ответницата по жалбата О. Т. намира същата за неоснователна, а изводът за недопустимост на касационната жалба за обоснован и законосъобразен.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани страни и е допустима.
Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. ГПК, намира следното:
К. са предявили срещу О. Т. искове за заплащане сумата от 4688.71 лв., представляваща ? от реализирания от ответницата доход от наем за времето от 01.01.2007 г. до 23.07.2010 г. чрез отдаване под наем на половината от съсобствения между страните при равни права УПИ ІV-591, в кв. 919 по плана на [населено място] и построената в него жилищна сграда. Предявен е и иск за заплащане на лихва за забава върху главницата за времето от 01.01.2007 г. до предявяване на иска в размер на 1012 лв.
С решение по гр. д. № 11425/ 2010 г. Пловдивски районен съд е намерил, че искът намира правно основание в разпоредбата на чл. 30, ал.1 във вр. с чл. 93 ЗС и е уважил главния иск в размер на 4884.30 лв. Отхвърлил иска за присъждане на лихва за забава.
С решение по в. гр. д. № 1184/2012 г. Пловдивски окръжен съд е отменил осъдителното първоинстанционно решение. Намерил е за установено, че ищците като съсобственици на имота не са поканили ответницата, също съсобственица на имота, да им заплаща обезщетение за ползването му, съгласно изискването на чл. 31, ал. 2 ЗС, от което е направил извод, че искът е неоснователен и го е отхвърлил. Решението на първоинстанционният съд в частта, с която е отхвърлена претенцията за лихвата за забава, като необжалвано е влязло в сила.
При тези данни изводът на състав на ВКС, ІІІ г. о., че подадената срещу въззивното решение касационна жалба е недопустима с оглед цената на иска, е обоснован от данните по делото. Определението е постановено при правилно прилагане нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК, като е прието, че съдът е бил сезиран с два обективно съединени парични осъдителни иска, цената на всеки от които е под 5000 лв.
К. довод е за неправилност на решението на въззивния съд поради неправилно определяне правната квалификация на иска. Твърди се и това, че ищците са определили правната квалификация на иска като такава по чл. 30 ал. 3 от ЗС, във връзка с чл. 93 от ЗС. Съгласно посочените норми всеки един от съсобствениците има право на съответната на дела му част от естествените и граждански плодове. Писмена покана не е необходима, когато се претендират добивите от вещта. Въззивният съд е определил предмета на делото и неговата правна квалификация в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК Процесуалните действия на съда съставляват нарушение и на чл. 9 ГПК. С това обуславят неправилното прилагане нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Считат, че то не намира приложение, когато по предявения иск не се е реализирало двуинстанционно производство. Позовават се и на възприетото в т. 3 на ТР № 1 от 17.07.2001 г., в което е прието че е налице такова изключение, когато е допуснато нарушение на съществен принцип в правото, а именно равнопоставеност в процеса и двуинстанционно производство по правния спор.
Позоваването на цитираното тълкувателно решение е некоректно. В т. 3 на същото е разрешен въпросът подлежи ли на касационен контрол въззивно решение, с което се прогласява нищожност или обезсилване на първоинстанционното решение и се връща делото на първата инстанция за ново разглеждане. Аргумент за допустимостта на касационния контрол е намерен в необходимостта от гарантиране на процесуалната дисциплина и защита на процесуалните права на страните, тъй като ако не са били налице предпоставките за прогласяване нищожност или обезсилване на първоинстанционния съдебен акт, то след отмяната на въззивното решение се осигурява произнасяне на въззивния съд по съществото на спора.
Разрешеният от касационния състав процесуален въпрос е за това, подлежи ли на касационна проверка въззивно решение, постановено по иск с цена под 5000 лв.. Въпросът е разрешен при точно прилагане на закона и при съобразяване на последователната съдебна практиката на състави на ВКС по приложение разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Критерият, изключващ посочените в разпоредбата граждански и търговски дела от обхвата на касационно обжалване, съставлява абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на обжалване пред касационния съд. Съдът е изпълнил задължението си служебно да следи за нея. Обжалваният съдебен акт е обоснован и законосъобразен и не е налице основание за отмяната му, поради което следва да бъде потвърден.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 368 от 18.12.2012 г. по гр. д. № 1066/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: