О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
София, 23.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми март две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2414/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. А. Б. –гражданка на Република У., подадена чрез процесуалния й представител адвокат К. Н., срещу решение №1301 от 23.06.2016г., постановено по в.гр.д.№1172/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 8 състав, в частта му, с която след частична отмяна на решение №8389/8.12.2015г. по гр.д.№6258/2014г. на СГС, І-12 с-в, е отхвърлен иска на Л. Б. против ЗК [фирма] за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 40 000лв. до 80 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторката оспорва извода на съда, че по делото не са събрани доказателства, релевантни за неимуществените вреди, произтичащи от прекъсването на бременността. Същевременно в жалбата се излагат съображения, че присъденото обезщетение от 40 000лв. е в занижен размер и не е съобразено с увеличения лимит по задължителната застраховка „гражданска отговорност”. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на исковата претенция в пълния размер от 80 000лв.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се навеждат твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по съществен за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с правилното определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, който въпрос е разрешен от съда в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС 4/1968г. Допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е обоснована с необходимостта ВКС да уеднакви съдебната практика като даде задължителни указания по прилагането на чл.52 ЗЗД, съобразени с принципа за законност, прогласен в чл.5 от ГПК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество Застрахователна компания [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице твърдените от касаторката предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат изчерпателно съображения за неоснователност на касационната жалба с оглед липсата на касационни основания по чл.281 ГПК. Претендират се разноски за касационната инстанция, определени по реда на чл.78 ал.8 ГПК.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи във връзка с чл.280, ал.1, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №8389/8.12.2015г. по гр.д.№6258/2014г. на СГС, І-12 с-в, в частта му, с която ответното дружество ЗК [фирма] е осъдено да заплати на Л. А. Б. обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 40 000лв. до 80 000лв., ведно със законната лихва, считано от 21.03.2013г., както и в частта за разноските, като вместо това апелативният съд е отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 40 000лв. до 80 000лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21.03.2013г. до окончателното изплащане на сумата. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана от въззивника ЗК [фирма] част, в която част въззивното решение е влязло в сила и не е предмет на касационното производство.
С оглед правомощията си по чл.269 ГПК и липсата на оплаквания във въззивната жалба за механизма на застрахователното събитие въззивният състав е приел за безспорни между страните обстоятелствата, установени от първоинстанционния съд, ангажиращи застрахователната отговорност на ответното дружество ЗК [фирма] по чл.226 ал.1 КЗ/отм/ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпените от ищцата Л. А. Б. неимуществени вреди в резултат на пътнотранспортното произшествие, настъпило на 21.03.2013г. на територията на Република Румъния. Апелативният съд е приел за установено, че микробусът „Мерцедес В.” е бил застрахован при ответното дружество и че неговият водач е виновен за произшествието. Според въззивния състав от доказателствата по делото не се установява пътувалата в микробуса Л. Б. да е била без предпазен колан, което обуславя неоснователността на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат.
Съдът е приел за частично основателни оплакванията на застрахователя във въззивната жалба за прекомерност на присъденото обезщетение, тъй като при неговото определяне не са били взети предвид естеството на претърпените увреди и проведеното лечение, както и общата продължителност на лечебния и възстановителен период. Посочил е, че от заключението по допуснатата по делото съдебно-медицинска експертиза се установява, че от инцидента ищцата е получила следните увреждания: – закрита черепно-мозъчна травма; мозъчно сътресение; счупване на 3-то, 4-то и 5-то ребро в ляво; счупване на дясната носна преграда; счупване на страничните израстъци на 4-ти поясен прешлен с малко разместване; хематоми на лявото бедро и лявата коленна става; прекъсната бременност в 8-9 седмица по медицински показания. В решението е прието, че продължителността на лечебния и възстановителен период в случая е бил три месеца, както и че ищцата е търпяла болки в рамките на посочения тримесечен период, които са били най-интензивни пред първите 30 дни. Въззивният състав е отчел, че мозъчното сътресение е от лека степен и възстановяването е протекло без усложнения в рамките на два месеца, счупените ребра са зарастнали за срок до 25 дни, а счупената носна преграда за 30 дни. Отразил е, че получената в областта на пояса фрактура е стабилизирана за срок от два месеца.
В решението е посочено, че част от претендираните за настъпили при инцидента увреждания – изместване на дисковете на 1-ви до 5-ти поясни прешлени и 1-ви сакрален прешлен са в резултат на съществуваща отпреди това остеохондроза и сколиотична деформация, поради което същите не са взети предвид от съда при обосноваване размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Според въззивният състав при определянето на обезщетението съдът се е съобразил с факта, че е прекъсната бременността на пострадалата по медицински показатели. Посочил е, че по делото не се били ангажирани допълнителни доказателства дали прекъсването на бременността е рефлектирало по някакъв начин върху психическото й здраве и способността на ищцата за раждане. В заключение в обжалваното решение е отразено, че с оглед изложените релвантни за спора обстоятелства, сравнително кратката продължителност на лечебния и възстановителен период и липсата на данни за трайни и невъзстановени увреждания, предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е частично основателен и следва да бъде уважен в размер на 40 000лв., върху която сума застрахователят дължи лихва, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правен въпрос – за съответствието на обезщетението за неимуществени вреди с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, е от значение за изхода на делото и попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Не кореспондира с мотивите към решението твърдението на касаторката, че значимият за делото правен въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС 4/1968г.. В посоченото постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касаторката обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с които касаторката е аргументирала становището си за несправедлив размер на присъденото й обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД, поради което не може да се възприеме тезата, че след като лимитът на застрахователна отговорност надвишава многократно присъденото обезщетение, обезщетението е определено в отклонение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Що се отнася до довода, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства и е приложил формално разпоредбата на чл.52 ЗЗД, то той съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Следва да се има предвид, че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не е формулиран процесуалноправен въпрос във връзка с оплакването в касационната жалба за неправилно обсъждане на доказателствата относно вида и характера на получените от Л. Б. увреждания и в частност – за страданията й, резултат от прекъсването на бременността. Ето защо при преценяване дали въпросът за съответствието на обезщетението за неимуществени вреди с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, касационният състав е обвързан от болките и страданията, така както са приети за установени от въззивния съд.
Не е налице и другото поддържано основание за достъп до касационен контрол – това по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е осъществено в случаите, когато касационното разглеждане на значимия за конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. Разпоредбата на чл.52 ЗЗД, която регламентира принципа за справедливост като отправна точка при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е достатъчно ясна и по приложението й е създадена константна и задължителна съдебна практика. Дадените с ППВС №4/1968г. указания относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди по правилото на чл.52 ЗЗД не са изгубили значение и не се налага да бъдат изоставяни или осъвременявани заради изменения в законодателството или в обществените условия. Разликата в размера на присъжданите от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди не произтича от неточно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, а е последица от разликата във фактите, които предопределят стойностното изражение на справедливото за всеки отделен случай парично обезщетение. Изложеното сочи, че произнасянето по поставения от касаторката правен въпрос би имало значение само за конкретното дело, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На основание чл.78 ал.8 ГПК /изм. – ДВ бр.8 от 2017г./ във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество възнаграждение за процесуалната защита от юрисконсулт в касационната инстанция в размер на 300лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1301 от 23.06.2016г., постановено по в.гр.д.№1172/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 8 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Л. А. Б. от [населено място], О. област, [улица], Република У., съдебен адрес –гр.София, [улица] ет.3, адв.К. Н. да заплати на ЗК [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 300лв. /триста лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: