5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 188
[населено място] ,04,03,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение , в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 4705 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по реда на чл. 274 ал.2 предл. първо вр. с ал.1 т.2 вр. с чл.396 ал.1 ГПК .
Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение на Софийски апелативен съд, Търговско отделение – № 584 / 13.03.2013 год. по ч.гр.д.№ 960 / 2013 год., с което е отменено първоинстанционното , отхвърлящо молбата за допускане на обезпечението определение и вместо това е допуснато обезпечение на бъдещия иск на [фирма] против жалбоподателя, за сумата от 20 400 евро, подлежаща на връщане по договор за предоставянето й като временна финансова помощ , чрез налагане на възбрана върху недвижим имот , собственост на жалбоподателя . Същият оспорва правилността на изводите на Софийски апелативен съд относно вероятна основателност на иска , наличието на обезпечителна нужда , както и относно подходящността на обезпечителната мярка, като с оглед последното обосновават основание за допускане на касационното обжалване с формулиране на три въпроса, смислово обобщими в един : При допускане обезпечение по чл. 390 и сл. ГПК не следва ли съдът да държи сметка за съразмерност между цената на иска и оценката на обекта на исканата за налагане обезпечителна мярка , като относимо към преценка адекватността на исканата обезпечителна мярка ? . Формулира и въпроса : Докъде се простира дължимата от съда преценка за вероятна основателност на иска , респ. кои въпроси „ по съществото на спора „ може да разгледа в обезпечителното производство ?
Относно липсата на обезпечителна нужда жалбоподателят се позовава на качеството на ищеца – съдружник в дружеството – ответник, поради което и съществуваща за същия непосредствена възможност да следи дружествените работи, респ. да установи междувременно разпореждане с активи на дружеството , което да препятства , в обезпечаване на интереса си от удовлетворяване. Относно вероятната основателност на иска жалбоподателят се позовава на насрещно изискуемо задължение на самия ищец – по внасяне на допълнителна парична вноска – остатък от 11 420 евро . Твърди, че по отношение сумата от 20 400 евро е упражнил право на задържане, на основание чл.90 ЗЗД, тъй като същата и задължението на ищеца от 11 420 евро произтичат от едно и също правоотношение . По отношение подходящността на обезпечителната мярка изтъква , че стойността на обезпечения имот многократно / над 10 пъти / надхвърля размера на иска .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 396 ал.1 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.396 ал.3 ГПК .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд е приел, че в обезпечителното производство няма правомощия да излага съждения , съставляващи навлизане в същината на спора, а представените от ищеца писмени доказателства са достатъчни за обосноваване вероятна основателност на иска за дължимост на сумата , като получена от ответника по договор за заем, с настъпила изискуемост за връщането й. Относно подходящността на обезпечителната мярка въззивният съд е приел , че не дължи преценка за съразмерност между цената на иска и стойността на обекта, върху който е наложена възбрана в обезпечение на иска , позовавайки се на чл.133 ЗЗД .
В обосноваване допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи хипотезите на чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК , както следва : противоречива казуална съдебна практика – опр. от 11.03.2013 год. по ч.гр.д. № 2565 / 2013 год. на СГС , опр. от 22.04.2009 год. на Окръжен съд Монтана , по в.ч.д.№ 139 / 2009 год. опр. от 03.01.2013 год. по ч.гр.д.№ 3631 / 2012 год. на Варненски окръжен съд и опр.№ 978 / 08.06.2010 год. по ч.гр.д.№ 374 / 2010 год. на Софийски апелативен съд – по първия от поставените въпроси . Жалбоподателят се позовава на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , поради липса на съдебна практика , по втория поставен въпрос.
Настоящият съдебен състав намира, че вторият от поставените въпроси , макар и релевантен , с оглед дължимата преценка по чл. 391 ГПК , не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Формалното позоваване на разпоредбата не покрива изискването за това обосноваване, без установяването на противоречива практика по приложението на чл.391 ГПК или наличието на непротиворечива , но подлежаща на преодоляване такава, предвид промяна в законодателството или развитието на обществените отношения, така че отговорът на поставения въпрос да би бил от значение за точното прилагане на разпоредбата и да допринесе за развитието на правото .
Видно от установените за влезли в сила / третото – съобразно ТР № 1 / 21.07.2010 год. по т.д.№ 1 / 2010 год. , преди изменението на чл. 396 ал.2 ГПК / определение от 11.03.2013 год. по ч.гр.д. № 2565 / 2013 год. на СГС , опр. от 03.01.2013 год. по ч.гр.д.№ 3631 / 2012 год. на Варненски окръжен съд и опр.№ 978 / 08.06.2010 год. по ч.гр.д.№ 374 / 2010 год. на Софийски апелативен съд, налице е противоречиво произнасяне на съдилищата , в отговор на първия от поставените въпроси : подлежи ли на преценка относно адекватността на исканата обезпечителна мярка съотношението между стойността на обекта, върху който се допуска обезпечението , и цената на иска . Следователно, частната жалба следва да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото настоящият състав не установи наличие на задължителна съдебна практика / определения по чл. 274 ал.3 ГПК / в отговор на въпроса .
Проблемът възниква във връзка с обезпечаване на искове за парични вземания. По начало обезпечителната мярка се налага върху вещта до размера на цената на иска, независимо от собствената й , по-висока стойност . В този смисъл тежестта за длъжника не е в прякото несъответствие между размера на обезпечението и стойността на обекта на същото, а в последиците на евентуално принудително изпълнение върху вещта / изгубване собствеността й , удовлетворяване с остатък на стойност , по – ниска от пазарната , с оглед резултата от наддаването и пр. / . Законът обаче не защитава длъжника от последиците на собственото му неизпълнение, които рефлектират и в последиците от принудителното такова, още повече в ущърб на кредитора. Съгласно чл.442 ГПК взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ и вземане на длъжника , като принципът възпроизвежда в изпълнителното производство правилото на чл.133 ЗЗД , че „ цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори „ . Изключенията от това правило са изрично въведени от законодателя – чл. 444 ,чл.446 ГПК . Липсва законово основание за прилагане на други ограничения , вкл. в обезпечителното производство / чл.393 ал.2 ГПК/ . Аналогично на възможността в изпълнителното производство длъжникът да замени обекта на изпълнението , ако разполага с друг / и / обекти и за него това е по-благоприятно / чл. 443 ГПК / , законодателят е предвидил тази облекчаваща го възможност и в обезпечителния процес – чл. 398 ГПК . Възприемането на противната теза – че при налагане на обезпечението съдът следва да съобразява съразмерност между цената на иска и обекта на обезпечителната мярка / независимо от налагането й до размера на цената на иска / – би довело до ситуация , в която на кредитора би била отказана защитата на обезпечителното / респ. изпълнителното / производство , предвид притежание от длъжника на един единствен / секвестируем / имот , което не само не съответства на разума на закона , но и директно конфронтира с него . Обезпечителните мерки имат за цел подготвяне на евентуален изпълнителен процес, а липсата на ограничения върху обекта на изпълнението в изпълнителния процес / освен изрично предвидените / предпоставя и допустимо налагане на обезпечителните мерки спрямо всяко имущество на длъжника . Съвсем различна е хипотезата на предлагане от кредитора на няколко обекта на обезпечителни мерки и недоказана обезпечителна нужда за налагане на обезпечението върху всеки от тях, в който случай съдът следва да подбере и наложи обезпечителна мярка върху имущество, което , предвид стойността му , я прави най – малко обременяваща за длъжника . Тази преценка, обаче, не се явява в защита на длъжника, противно на интересите на кредитора, а в разумна защита на всеки от тях , от една страна удовлетворявайки обезпечителната нужда на кредитора , но същевременно предпазвайки го от завишена отговорност за вреди / чл. 403 ГПК / , а от друга – ненакърнявайки излишно правната сфера на длъжника .
Следователно , в отговор на поставения правен въпрос настоящият състав приема следното : При налагане на обезпечителни мерки съдът не следва да преценява съответствие и да търси съразмерност между цената на иска и стойността на обекта на обезпечителната мярка , като условие за допускане на обезпечението. Под „ подходящи „ обезпечителни мерки , по смисъла на чл. 397 ал.1 ГПК , законът има предвид подходяща по вид обезпечителна мярка , с оглед вида на предявения иск и вида на търсената от ищеца защита , т.е. обезпечителна мярка , реализиране на евентуално принудително изпълнение върху обекта на която би било от естество да удовлетвори притезанието на кредитора . Само в случай на предложени от кредитора няколко обекта на обезпечителни мерки и необоснована нужда от налагането им върху всички, съдът дължи преценка и избор на имущество, обезпечителната мярка върху което би била най-малко обременяваща за длъжника .
С оглед отговора на поставения правен въпрос , въззивното определение , досежно преценката за подходящност на обезпечителната мярка , съобразно вида й – възбрана върху недвижим имот ,за удовлетворяване на парично притезание – се явява правилно .
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя за вероятна неоснователност на иска , на така предявеното основание – връщане на предоставена в заем сума , както и липсата на обезпечителна нужда, която и при неизложени от същия обстоятелства за достатъчна обезпеченост с имущество , но и без задължения , респ. представени с жалбата доказателства за това, следва да се потвърди, като предполагаща се . Обстоятелството, че ищецът е съдружник в дружеството на ответника , в аспект на възможност за същия да следи оперативната му дейност и евентуални разпоредителни сделки с имущество , не е от естество да изключи обезпечителната нужда . Целта на обезпечението е да обособи едно имущество , като обект на евентуално принудително изпълнение в удовлетворяване на вземането на ищеца , с последиците съгласно чл.401 ГПК, които именно са надлежната, навременна и достатъчна гаранция за интереса на кредитора , в конкуренцията с други настоящи и бъдещи кредитори на длъжника .
Жалбоподателят се позовава на насрещно вземане от дължима от ищеца допълнителна парична вноска към [фирма] , с оглед което се позовава на право на задържане по чл. 90 ЗЗД . Дължимостта й не е част от преценката за вероятна основателност на иска за връщане на заетата сума , като двете вземания не произтичат от едно и също правоотношение – предмет на обезпечения иск – договора за заем , изключващо предпоставките на чл. 90 ЗЗД . С решението на ОС на [фирма] от 15.07.2007 год. се предвижда прихващане. Предвид вида на противопоставеното от страната евентуално процесуално средство за защита , а и по начало – като предпоставено от бъдещото му несигурно упражняване от ответника , преценката за предпоставките на това прихващане е извън предмета на проверката по чл. 391 ГПК .
Водим от горното , Върховен касационен съд , първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение на Софийски апелативен съд, Търговско отделение – № 584 / 13.03.2013 год. по ч.гр.д.№ 960 / 2013 год. .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :