О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
гр. София, 16.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3516/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Х. К. и С. К. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 3027 от 04.05.17г., постановено по гр.д.№ 8599/16г. на Софийския градски съд, ІІ-Д въззивен състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 18.11.14г. по гр.д.№ 2701/14г. на Софийския районен съд, 29 с-в, и вместо него е отхвърлил иска на касаторите против Е. И. Д. по чл.54, ал.2 ЗКИР за признаване за установено, че към момента на влизане в сила на действащия кадастрален план на м.”В. ВЕЦ С.” от 2001г. ищците са били собственици на реална част /с площ от 300 кв.м./ от имот пл.№ 1506, к.л.572, с площ от 584 кв.м., разположена между имот пл.№ 539 и пунктирана линия, отразена на скица, представляваща неразделна част от исковата молба.
По делото е установено, че с договор за покупко-продажба от 26.10.1990г., обективиран в нот.акт № 196/90г., ищецът в първоинстанционното производство С. Х. К. и лицето П. Т. Т. са закупили от К. Б. Х. празно неурегулирано дворно място, цялото от 1168 кв.м, находящо се в [населено място],[жк], м.”Могилата”, съставляващо имот пл.№ 1090, к.л. 572. Съсобствеността върху този имот е прекратена с постигната по гр.д.№ 2076/92г. на СРС съдебна спогодба, като в дял на ищците е поставена част от този имот с площ от 584 кв.м. съгласно заключение на вещо лице и приложена скица /дял ІІ/. Ответникът е придобил по силата на договор за дарение от 29.12.1972г., сключен с неговата майка Е. Х. И. /нот.акт № 99/72г./ съседно празно неурегулирано дворно място с площ от 1166 кв.м., идентично с имот пл.№ 539, к.л.572. Поставеният в дял на ищците имот при спогодбата е бил нанесен в кадастралния план като имот пл.№ 1506, в който се включва и спорната част от 300 кв.м., а имотът на ответника по сега действащия план е с площ от 908 кв.м., която не отговаря на отразената площ в документа му за собственост. Праводателката на ответника е притежавала празно дворно място с площ от 2,334 кв.м., цялото оградено с жив плет, което е разделила на две части с телена ограда, която не е местена и в момента съществува. Едната част е прехвърлена на праводателя на ищците, а другата част на ответника, който от тогава осъществява фактическа власт върху мястото като е засаждал овощни дървета и зеленчуци, а през 1989-1990г. е поставил тото-пункт, разкрил заведение в намиращото се в мястото бунгало, а впоследствие изградил гараж и къща. С оглед на това е направен извод, че същият е придобил спорната част по давност, поради което предявеният иск по чл.53, ал.2, изр.2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл.54, ал.2 ЗКИР, имащ за предмет защита на правото на собственост на ищеца спрямо конкретен поземлен имот към датата на предявяването на иска, е неоснователен.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1.Необсъждането на събраните по делото доказателства, респ. избирателно им обсъждане представлява ли съществено процесуално нарушение; 2. Може ли да бъде противопоставена давност на страната за време, през което собственик е бил нейният праводател; 3. Незаконното строителство върху чужд имот следва ли да се характеризира като владелческо действие по смисъла на чл.79 ЗС; 4. Преклудирано ли е по смисъла на чл.266 ГПК искане за допускане на доказателства след като е направено във връзка с указания, дадени в отменително решение и 5. Неточност на доклада на въззивния съд при разпределянето на доказателствената тежест между страните основание ли е за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 13.06.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая по поставените от касаторите първи, четвърти и пети въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като не е налице необсъждане на доказателства относно релевантните за спора факти, респ . избирателното им обсъждане, липсват указания в отменителното решение на ВКС за изслушване на съдебно-техническа експертиза, като делото е върнато на въззивния съд само за събиране на гласни доказателства за установяване твърдението на ответника за придобиване на спорната част на основание давностно владение поради неправилно определяне предмета на спора и допуснати от първоинстанционния съд непълноти при изготвянето на доклада по делото, нито е налице неправилно разпределение на доказателствената тежест от въззивния съд. Ето защо липсва противоречие с представените във връзка с първия въпрос две решения на ВКС, който има отношение към възприемането на фактическата обстановка от въззвивния съд, респ. за обсъждането на доказателствата по делото и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Независимо от обстоятелството, че по отношение на останалите въпроси касаторите не са обосновали нито една от посочените по-горе допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че вторият поставен въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, третият въпрос не предполага даването на принципен отговор, а същият зависи от преценката на всички данни по делото.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация строените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 3027 от 04.05.17г., постановено по гр.д.№ 8599/16г. на Софийския градски съд, ІІ-Д въззивен състав.
О с ъ ж д а С. Х. К. и С. К. К. от [населено място] да заплатят на Е. Д. И. от [населено място] сумата 700 лв./седемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: