О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 189
гр. София, 17.04.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2835 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд – София срещу решение № 2162 от 13. 08. 2018 г. по т. д. № 2753/2018 г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 1517 от 18. 09. 2015 г. по т. д. № 1318/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-10 състав, с което е отхвърлен предявеният от Гаранционен фонд срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск по чл. 74 вр. чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) за заплащане на сумата от 565 533, 76 лв., представляваща Ѕ от платеното от фонда на третите увредени лица обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 6. 03. 2009 г., и Гаранционен фонд е осъден да заплати на „Дженерали застраховане“ АД сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство и сумата от 11 719, 74 лв. разноски, сторени за водене на делото във ВКС.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Въвежда оплакване, че съдът неправилно е зачел датата на деликта като начална дата, от която започва да тече давността и направил извод за погасяване по давност на вземането на Гаранционния фонд, изплатил обезщетения на увредените лица на основание чл. 288, ал. 1 КЗ (отм.), към ответника. Сочи, че съдът не е отчел, че са налице основанията по чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Прави искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго за уважаване на предявения иск.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси: „1. Кой е началният момент на предвидената в чл. 110 ЗЗД петгодишна погасителна давност, с която се погасява правото на иск на Гаранционния фонд срещу застраховател, чието задължение фондът е погасил изцяло или частично?; 2. Може ли солидарният длъжник да претендира от съдлъжниците си суми по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, без преди това да е платил солидарното задължение на кредитора?“. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 827 от 15. 12. 2010 г. по гр. д. № 1328/2010 г. на ВКС, IV г. о., определение № 227 от 27. 03. 2014 г. по т. д. № 3607/2013 г. на ВКС, I т. о., определение № 820 от 14. 12. 2012 г. на ВКС по т. д. № 307/2012 г., решение № 121 от 18. 09. 2014 г. по т. д. № 2859/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 203 от 9. 03. 2017 г. по т. д. № 3537/2015 г., без да свързва цитираните актове на касационната инстанция с някой от формулираните значими за делото правни въпроси. Твърди, че по втория въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в т. 14 от ППВС № 7/1977 г, решение № 117 от 3. 12. 1962 г. по гр. д. № 89/1962 г. на ОСГК на ВКС, решение № 449 от 18. 03. 2002 г. по гр. д. № 1785/2001 г. на ВКС, V г. о. и решение № 667 от 9. 10. 2008 г. по т. д. № 295/2008 г. на ВКС, II т. о., с която атакуваният въззивен акт не е съобразен. Сочи, че съобразно трайната съдебна практика, за да възникне обратното вземане към съдлъжниците по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, солидарният длъжник следва да е изпълнил повече от своята част.
Ответникът по касационната жалба – „Дженерали застраховане“ АД изразява становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, прие следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК, след като с решение № 28 от 17. 05. 2018 г. по т. д. № 1212/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. е обезсилено решение № 15 от 12. 01. 2017 г. по в. т. д. № 447/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта за присъждане на законната лихва върху сумата от 565 533, 76 лв. за периода 4. 03. 2014 г. – 27. 03. 2014 г. и е прекратено производството по делото в обезсилената част и е отменено посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 1517 от 18. 09. 2015 г. по т. д. № 1318/2014 г. на Софийски градски съд и „Дженерали Застраховане“ АД е осъдено да заплати на Гаранционен фонд на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД сумата в размер на 565 533, 76 лв. ведно със законната лихва от 28. 03. 2014 г. до окончателното й изплащане, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
При повторното въззивно разглеждане на делото съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел за установено, че с присъда от 18. 03. 2011 г. по нохд № 628/2009 г. Старозагорският окръжен съд е признал А. С. за виновен в това, че на 06. 03. 2009 г. в гр. Стара Загора, при управление на автобус е нарушил правилата за движение по пътищата и е причинил смъртта на повече от едно лице, сред които и П. П., И. Е., П. Т. и Т. Ч.. С цитирани във въззивния акт влезли в сила съдебни решения Гаранционният фонд е осъден да заплати на наследниците на И. Е., П. Т. и Т. Ч. обезщетения за неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта им, заедно със законната лихва от момента на съответното увреждане. С преводно нареждане от 02. 12. 2013 г. Гаранционният фонд заплатил сумата от 377 591, 88 лв. (250 000 лв. главници и 105 706, 18 лв. лихви) по сметка на ЧСИ по образуваното изпълнително дело за събиране на вземанията на наследниците на Е.. На 17. 01. 2014 г. фондът заплатил главници, общо в размер на 250 000 лв., както и законните лихви – 108 969, 03 лв., или общо – 376 429, 48 лв. по изпълнителното дело за събиране на вземанията на наследниците на Т.. Гаранционният фонд изпълнил съдебно признатите задължения към наследниците на Ч. на 30. 09. 2013 г. в размер на 250 000 лв. – главници, и 101 609, 26 лв. – законни лихви, както и разноски в размер на 13 200 лв., или общо сумата от 277 467, 69 лв. чрез превод по сметка на ЧСИ. В решението е посочено, че липсва спор, че между ответника „Дженерали Застраховане“ АД и собственика на лекия автомобил, с който е причинено увреждането, е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със срок на действие от 01. 01. 2009 г. до 31. 12. 2009 г. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза е установено, че ПТП на 06. 03. 2009 г. е настъпило при сблъсък на управлявания от А. С. автобус и управлявания от П. П. лек автомобил. Експертното заключение е, че водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати произшествието, ако е спрял на стоп линията, а водачът на автобуса – ако се е движил със скорост 50 км/ч /същият се е движил със скорост от 108 км/ч/, съгласно действащия знак, или ако е запазил праволинейното си движение в лентата, предназначена за направо.
При така установените факти въззивният съд е изразил становище, че в случая липсва солидарна отговорност между ищеца Гаранционен фонд и ответното застрахователно дружество, тъй като такава не е нито договорена, нито е установена в закона – чл. 121 от ЗЗД. При действието на приложимия КЗ (отм.) застрахователят по гражданската отговорност на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи (за разлика от действащия КЗ – чл. 499, ал. 7), но предвид функционалната обусловеност на прякото право от деликтното застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент – за всички вреди и в целия им размер. Тъй като се установява, че вредоносният резултат е настъпил като последица от поведението на двамата водачи – А. С. и П. П., съгласно въззивния акт, е налице твърдяната равноценност на приносите им в съпричиняването на този резултат. След като по закон Гаранционният фонд има задължението да изплати обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за търпени вреди (имуществени и неимуществени) от увредените лица в хипотезите на чл. 288 КЗ (отм.), той разполага с признато право да встъпи в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението – ал. 12 на цитираната разпоредба.
Според въззивното решение основателността на исковата претенция в заявения й размер е следствие от безспорния по делото факт на удовлетворяване на увредените лица, изцяло и единствено, от Гаранционния фонд, при все, че вредоносният резултат е настъпил и от същото такова виновно поведение на друго лице, тоест налице е съпричиняване в еднакъв обем. Поради това половината от изплатената общо от фонда сума, възлизаща на 1 131 067. 52 лв. (включваща обезщетения и разходи за тяхното определяне и изплащане), или сумата от 565 533. 76 лв., се дължи от ответника като застраховател на другия делинквент – съпричинител, водачът П. П..
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл. 74 вр. чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) срещу конституирания по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК застраховател, въззивният съд е счел, че направеното възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца е допустимо и основателно. Приел е, че в случая намира приложение нормата на чл. 197 КЗ (отм.), като давностният срок тече от датата на настъпване на събитието, тъй като ответният застраховател дължи плащане в качеството му на застраховател на „Гражданската отговорност“ на другия причинител на вредата. Процесното ПТП е настъпило на 06. 03. 2009 г. и до 28. 03. 2014 г. – датата на постъпване в съда на исковата молба срещу ответника петгодишният срок по посочената норма, с оглед вида на сключената имуществена застраховка, е изтекъл, което е наложило извод за отхвърляне на иска като погасен по давност.
С новата ал. 2 на чл. 280 ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.) се предвиди, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният въззивен акт да е недопустим или нищожен, като преценката за валидността и допустимостта се извършва с акта по същество на подадената касационна жалба. В случая касационният жалбоподател е направил бланкетно позоваване на недопустимост на атакуваното въззивно решение, като в касационната жалба сочи, че е налице основанието по чл. 281, т. 2 ГПК. В контекста на дължимата служебна проверка от настоящия състав не се установява да е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, поради което същото не следва да се допуска до касационен контрол за преценка допустимостта му. В съответствие с принципа на диспозитивното начало, произнасянето на въззивния съд е в рамките на заявения предмет на делото и обема на търсената защита, като са налице предпоставките за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.
Касационното обжалване следва да се допусне по първия материалноправен въпрос, който настоящият състав уточнява в съответствие с разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: за погасителната давност за упражняване на правото на Гаранционния фонд да встъпи в правата на увреденото лице срещу застрахователя на „Гражданската отговорност“ на причинителя на вредата след заплащането на обезщетението по чл. 288 КЗ (отм.), аналогично на суброгационното право на застрахователя, и за началния момент, от който тече давностният срок. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. По въпросите за погасителната давност спрямо регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционния фонд съществува задължителна практика, обективирана в т. 14 от ППВС № 7/77 г. и в известните на състава постановени по чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 178 от 21. 10. 2009 г. по т. д. № 192/2009 г., II т. о., решение № 173 от 30. 10. 2009 г. по т. д. № 455/2009 г., II т. о., решение № 53 от 16. 07. 2009 г. по т. д. № 356/2008 г., I т. о., решение № 2 от 2. 02. 2011 г. по т. д. № 206/2010, II т. о., решение № 15 от 4. 02. 2011 г. по т. д. № 326/2010 г. II т. о. и др. В тези актове се приема, че регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционния фонд се погасяват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от момента, в който застрахователят, съотв. Гаранционният фонд изплати обезщетенията на правоимащите лица. С оглед изложеното е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос „Може ли солидарният длъжник да претендира от съдлъжниците си суми по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, без преди това да е платил солидарното задължение на кредитора?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, и не може да обоснове достъпа до касация.
Поради това касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВС и ВКС по първия поставен в изложението материалноправен въпрос, доуточнен от настоящия съдебен състав както следва: за погасителната давност за упражняване на правото на Гаранционния фонд да встъпи в правата на увреденото лице срещу застрахователя на „Гражданската отговорност“ на причинителя на вредата след заплащането на обезщетението по чл. 288 КЗ (отм.), аналогично на суброгационното право на застрахователя, и за началния момент, от който тече давностният срок.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 11 310, 68 лв. по сметката на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2162 от 13. 08. 2018 г. по т. д. № 2753/2018 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касационния жалбоподател Гаранционен фонд – гр. София в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметката на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 11 310, 68 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: